Костадин Костадинов

По­ли­тик не е мръс­на ду­ма. По­ли­ти­кът е ема­на­ция на най-доб­ро­то в об­щес­т­во­то

– Кой е Костадин Костадинов?

– Един нормален човек, роден и израснал в Дупница. Живея в апартамента на моите родители в квартал „Бешика”. Учих в „Неофит Рилски” до осми клас. Бях отличник, знаменосец, дружинен председател. След това завърших Строителния техникум в Благоевград, който беше най-елитното училище в региона. Висшето си образование получих в Минно-геоложкия университет, специалност „Подземно строителство”.

– Кои са най-силните Ви качества?

– Не искам сам да се оценявам, но искрено вярвам, че човек трябва да бъде много упорит, трябва много да вярва и да се стреми да постигне успех. Винаги съм се старал да развивам тези качества на характера си. На 23 години работех в строителна фирма. Бях работник, редях плочки и бордюри. Тогава не съм си представял, че ще стана общински съветник, председател на Общински съвет, партиен лидер, но през цялото това време съм полагал упорит труд. След това започнах работа в общинската болница. И там продължих да се уча. Където и да съм бил, каквото и да съм правил, винаги съм наблюдавал хората около себе си и съм се стремял да се уча. Освен това чета много книги. Иска ми се да кажа на младите хора, че образованието не започва и не свършва с училището. То съпътства човека през целия му живот. Има една мисъл, която не е моя, но ми харесва много и се надявам да докосне младежите: „Когато свърши училището, започват книгите”. Много важно е човек да не спира да чете.

 

– Идвате от бизнеса. Какво е по-различно в политиката?

Откриване на паметна плоча на мястото на комунистически трудов лагер в Дупница

– Искам да подчертая, че аз не идвам от бизнеса в политиката. По-скоро паралелно съм се развивал и в двете области. В политиката вървях стъпка по стъпка. Много дълги години. Започнах като момче, което лепи плакати за кампаниите на СДС. Помагах активно в работата на общинската структура. По-късно няколко пъти бях в листата за общински съветници, но не можах да вляза в Общинския съвет. И така с работата си стигнах до заемането на все по-отговорни позиции. Работих активно като общински съветник през последните години. Сега продължавам да го правя и като председател на Общински съвет-Дупница. В структурата на СДС съм регионален представител за Югозападна България и член на Националния изпълнителен съвет на СДС. Отговарям за областите Перник, Кюстендил, Благоевград и София-област.

Виждате, че съм извървял дълъг път, стъпка по стъпка. И не съм спирал да се уча през цялото време. Сега много хора търсят нови лица, нови хора, нови идеи, но аз пък залагам точно на обратното. Придобих голям опит през годините, в които наблюдавах или участвах в различни кампании, анализирах ги, обмислях какво бих направил по различен начин, ако аз ги ръководех. За да дойде времето сега, когато аз наистина ръководя кампании, и то успешни. В една от тях спечелихме депутатско място за един от нашите кандидати. Вече трети мандат сме трета политическа сила в Общинския съвет. Политиката си има и правила. Не можеш да се надскочиш. Но аз се гордея с нашите резултати на СДС.  Паралелно с работата ми в политиката през цялото време се занимавах и с бизнес. И там вървях стъпка по стъпка. Учих се в движение, анализирах кое как се прави. Никой не ме е поставил някъде, никой не ми е дал нещо наготово, никой не ме е издигнал и това, с което се гордея най-много и в бизнеса, и в политиката, е, че съм абсолютно независим. Всичко, което правя, го правя единствено по собствената си съвест. Не искам да звучи високопарно, но се гордея с това.

– Много хора обаче смятат, че да бъдеш политик, е много лесно. Какво бихте им казали?

– Един от най-големите недъзи в политиката днес е наличието на случайни хора. Те виждат, че едва ли не всеки може да заеме ключова позиция – било в държавната, било в местната власт, и решават също да опитат. Най-големият пример за мен е Бат` Сали. Предполагам, че много хора са си казали: „Щом той може, защо и аз да не мога?” И това предопределя все по-големия брой кандидати за общински съветници. Сред тях има и хора, развиващи печеливши бизнеси. Само че да бъдеш успешен в бизнеса, не значи да бъдеш успешен в политиката.  И обратното. Просто защото в политиката, като във всяко нещо, си има собствени правила.

Много хора смятат партиите за нещо лошо. И това е причината за състоянието на България сега. Когато царят дойде през 2001 година, той направи всичко възможно, за да унищожи авторитета на партиите. И с това се създадоха предпоставки наистина случайни хора да влязат в политиката. А всъщност партията е мястото, където ти се учиш. Започваш от най-ниското ниво, наблюдаваш твоите съпартийци и се подготвяш за момента, в който ще спечелите изборите или ще вземете съответните позиции. Тогава можеш да заемеш съответния пост, защото вече  познаваш лостовете на властта, познаваш проблемите и знаеш как да ги решаваш. Политик не е мръсна дума. Политикът е еманация на най-доброто в обществото. Ако един, двама или двеста политици са лоши и  корумпирани, това не значи, че политиците като цяло са лоши. Точно обратното. Един експерт познава дейността си в неговата област. И е добър експерт. Обаче един политик трябва да познава всички области на обществения живот. Може да не бъде точно експерт, но трябва да има много задълбочени знания във всяка една област. Аз считам себе си за добър политик, защото съм се учил и продължавам да се уча. Бил съм и в управление, и в опозиция. Наблюдавал съм процесите, които се случват, и съм достигнал до мястото, на което съм.

– Има ли според Вас морал в политиката днес?

Президентът Петър Стоянов с Костадин Костадинов

– Моралът е една особена категория. Става ми смешно, когато чета различни призиви от сорта на „Да ги унищожим тези 240”,  „Смърт за политиците”, „Премахване на партиите”. Е добре, аз питам – кого искате да унищожите? Задавал съм този въпрос на  реални хора. Да унищожим народния представител Радослава Чеканска ли? Която е един учител и директор на училище, компетентна и морална жена. Или да унищожим другия депутат от региона д-р Ибришимов? Той ли е причината да сме в това положение?  Разбира се, че има много лоши практики. Има ги и във всяка една област на обществения живот. Това е безспорно. И напоследък даже те може би все повече избуяват. Защото има несигурни и нетрайни бизнеси, които разчитат на политиката, на политически протекции, на обществени поръчки. Така че твърде много хора мислят, че в политиката ние сме скрили някъде едни чували с пари, не искаме да ги дадем на гражданите и си ги делим някъде по тъмни доби, в тъмни стаички. Част от общинските съветници също очакваха върху тях да се излее едва ли не някакъв рог на изобилието. И сега много от тях са крайно разочаровани, което ги довежда до апатия. Виждам го през трите мандата като общински съветник. Затова и някои хора се отказват. Виждат, че всъщност работата на Общинския съвет е много трудна, изисква се много експертиза и отделяне на много време. Разбира се, ако желаеш да си истински съветник и истински политик.

Мисля обаче, че и гражданите трябва да имат морал и да спрат с оплюването на политиците. Защото то е контрапродуктивно. Когато се опиташ да предложиш нещо, веднага те заливат с контратези и обвинения в корупция. Внушават, че го правиш, защото имаш личен интерес. И това те обезсърчава. Ще дам пример. През 2011 година алармирах за състоянието на Общинската болница и многократно казвах, че ние трябва да осъществим контрол и натиск. Да я направим работеща. Огромна част от колегите обаче искаха ние да я субсидираме. Бях против, защото считах, че така няма да дисциплинираме екипа на болницата, няма да му дадем стимул да подобри работата си. И дълги години бях подложен на злостни кампании, които налагаха  тезата, че аз искам закриване на общинската болница, тъй като съм част от екипа на частната болница. Не пожелаха да ми се доверят. Обаче след 7 години се оказа, че съм бил прав. Не дадохме субсидия, сложихме добро ръководство, най-вече наложихме политическа воля и ги накарахме да работят. Сега състоянието на общинската болница се подобрява с много бързи темпове. Преди част от общинските съветници си правеха  PR на мой гръб. Журналисти ме наричаха палача на общинската болница. Защо сега, когато се оказах прав, никой не се извини или не каза благодаря. Ето това е грандиозният проблем. Когато хората нападат и обиждат политиците, те се свиват в черупките си, не предлагат никакви идеи, не правят никакви реформи, само и само да не предизвикат обществения гняв.

– В тази връзка според Вас коя е най-проблемната сфера в община Дупница – здравеопазване, образование, култура?

– Първо искам да кажа, че най-големият проблем на държавата и на обществото според мен е в мисленето на хората. С огромно съжаление констатирам все повече и повече, че се връщаме назад във времето. Ние отново търсим силната ръка, която да ни спаси. Изпитваме носталгия по онова комунистическо време, в което ти не можеш да мислиш, чакаш някой да ти каже какво трябва да направиш и как да го направиш. И това нещо предопределя и нашето битие. А живеем в страхотна държава и в страхотен град. Най-големият проблем за Дупница беше да възстанови финансовото си състояние с оглед на дълговете, които бяха натрупани. Управлението на кмета Янев разви една грандиозна инвестиционна програма, която обаче доведе до немалко дългове, които дълги години възстановявахме. И спокойно мога да кажа, че за тези осем, вече девет години в града настъпиха огромни промени и това е най-вече благодарение на европейските фондове. Затова аз винаги поставям на първо място във всяка кампания на СДС подобряване на финансовото състояние на общината. Това може да се случи в три основни направления. Първо, развитието на Дупница като логистичен център и център за складови бази. Ако се реализира една отколешна мечта на СДС и коридор №8 премине през Дупница и да стане кръстопът на коридор №4, това неминуемо ще доведе до създаване на такива бази. Парите в общината идват от данъци. А представяте ли си тези огромни бази колко данък „сгради” и такса „смет” ще плащат. Второто направление е развитието на Дупница като туристически център. Не може да има 10 000 човека на Паничище, а да няма двама туристи в Дупница. Умерен оптимист съм, с оглед и на топлата вода, която се откри и предстои да бъде сондирана. Вече има инвестиционен интерес, и то немалък, в районите около Бистрица и Самораново. Аз съм убеден и съветвам хората да инвестират, защото туризъм в Дупница ще има. Трябва да разработим нашите пешеходни маршрути, без да изоставяме идеята и за ски зона. Третото направление, в чиито възможности също вярвам, защото наблюдавам тенденциите, това е развитието на нашите села около магистралата като вилни зони на все по-нарастващата София. Аз съм строител, имам обекти в София и в районите около София и виждам, че там вече става пренаселено в крайградските квартали. Ще работя за това да развиваме Тополница, Делян, Кременик, Дяково, Баланово като зони, в които да дойдат да живеят работещи в София хора. Това е по отношение на финансовото състояние.

Огромното предизвикателство, което за мен е и основен приоритет, е  образованието. Това е нещото, което в Дупница все повече и повече се влошава. Мисля, че дори сме закъснели с намесата си. Образованието е областта, която ще изведе държавата и общината от кризата. Аз съм изумен от това, което виждам в образованието – крайно незаинтересовани хора, липса на елементарни педагогически похвати. Няма го онзи възрожденски дух, който аз помня в моите учители. Опитите ми да накарам хора, заети в системата на образованието, да променят и подобрят процеса срещат зверска  съпротива и крайни обвинения. Твърдят, че преподаването е много добро, че имат много награди. Тогава защо децата бягат от определено училище? Или пък защо има училище, в което средната оценка по математика е 2,59. Ако имах достатъчно власт, бих го затворил веднага. И  на обвиненията, че не е работа на Общинския съвет да се бърка в образованието, защото си имало министерство и регионален инспекторат, аз винаги отговарям с примера от „Под игото”. Как е било едно време? В края на учебната година учителката събира старейшините и въобще цялото градче, извежда учениците и те отговарят на въпроси пред целия град. Какво се е променило от тогава до сега?

 – Да разбирам ли, че приемате като лична мисия най-вече образованието?

– Да, приемам го като лична мисия, но освен това то беше и първият приоритет в нашата предизборна кампания. С колегите от СДС правим задълбочен анализ на образованието в общината, за да предложим действия, които ще доведат до реални промени и да убедим останалите колеги от Общинския съвет в правотата на тезите си.

През изминалия мандат предприех активни действия, за да намалим напрежението, свързано с приема на ученици в първи клас. Заради субсидията, която се отпуска за всяко дете, наставаше една вълча надпревара. Крадяха се деца от други райони, директори се съдеха и т.н. С много настойчивост и с много воля вече трета година аз се занимавам с тази тема. И ситуацията се успокои. По мое предложение и на кмета на общината се взе решение и за разпределение на децата от ромски произход в цялата училищна мрежа. Така подобрихме условията на провеждане на учебния процес. Въведохме изискване в системата за прием, съгласно което във всеки клас трябва да има по три деца от ромски произход и обезпечихме с пари от министерството тяхното транспортиране. Основната теза е да изведем тези деца до 7-и клас, да ги образоваме, така че да бъдат нормални участници на пазара на труда.

– Каква е ролята на председателя на Общинския съвет? Той явява ли се свързващо звено между местната изпълнителна и законодателна власт?

– Общинският съвет разписва и приема подзаконови актове, които определят правилата в рамките на нашата община. Това е неговата основна функция. Освен нея той контролира общинските дружества, занимава се с бюджети, определя политиката за развитие на общината. Винаги съм възприемал председателя на Общинския съвет като пръв сред равни. Т.е. нито съм се възгордял, нито се считам за повече от другите, но с работата си се опитвам да изпълня длъжността със съдържание.  Наистина понякога председателят е трансмисия между кмета и Общинския съвет, което обаче е не на всяка цена и не във всички случаи. Аз съм бил председател на Общински съвет и от опозицията, но при всички случаи за всички е най-добре, когато Общинският съвет и кметът гледат в една посока. Защото яростното противопоставяне не води до нищо добро. Някои колеги демонстрират мнима опозиционност, без аргументи, без обратни предложения. Гласуват против само защото са опозиция. Аз също съм бил в опозиция, но никога не съм си го позволявал. Винаги на първо място са били интересите на общината. Не че не може да се критикува, даже напротив – трябва да се критикува. Но когато някой е против определено предложение, трябва да посочи своите аргументи и да предложи алтернативно решение.

Като председател на Общинския съвет често ми се налага да осъществявам връзка и с държавни институции, с фирми и граждани. Удовлетворен съм, че резултатите от тази комуникация в повечето случаи водят до разрешаването на реални проблеми на хората от общината.

– Вие сте обществена личност много отдавна. Известността пречи ли Ви, или Ви помага?

Костадин Костадинов като майстор на таблата – второ място от Градски турнир по табла

– Със сигурност не се считам за известен и в никакъв случай не съм се самозабравил. Това, че съм разпознаваемо лице, понякога ми пречи, а друг път ми помага. Известността ми дава възможност да вземам решения, да ги налагам. Същевременно, не мога да скрия, тя ме накара да се съобразявам. Промених начина си на живот, промених доста неща, и в семейството си също. Понякога известността наистина ми пречи, но съм го приел.

– Как се забавлявате? Остава ли Ви време за почивка и развлечения?

– Разбира се, че се забавлявам. Пак казвам, с нищо не съм по-различен от останалите наши съграждани. Много обичам срещи с приятели. Приятелите, с които общувам сега, са тези, с които сме започнали приятелство преди 30 години. Гордея се с това, че сме успели да го запазим толкова дълго време. Играем на карти, ходим по заведения, срещаме се често. Всичко, което прави  всеки един човек. Имах няколко хобита. Основното ми хоби са картините, живописта. Това е най-любимата ми тема. То е нещо, което ме завладява напълно. Посещавам изложби и се наслаждавам на това изкуство с цялото си сърце. Преди години се занимавах с моторни спортове, но вече не го правя. Не защото съм председател на Общинския съвет, а заради възрастта.

– Кое Ви тежи и кое Ви радва в ежедневието Ви?

– Най-много ми тежи хорското недоверие. Макар че изключително много хора повярваха в мен и в идеите на СДС. Показаха го и резултатите на изборите. Но ми тежи тази агресия в социалните мрежи, тази войнстваща некомпетентност. Най-провалените хора са най-шумни и най-кресливи в социалните мрежи. И те провалят всяко едно нещо. Скоро имаше една критика относно някакъв обект и ме призоваха да отида да го видя. Позволих си да ги помоля да ми покажат и те къде живеят. Да ми покажат дали всичко у тях е наред. Защото една община е като едно домакинство. Разбира се, че ще има проблеми, разбира се, че не всичко ще се направи както трябва. Но ние сме общество, трябва да бъдем ръка за ръка. Ние сме дупничани. Трябва да се подкрепяме, а не постоянно да се атакуваме.

А това, което ме радва като председател на Общинския съвет, е, че полека-лека изпълнявам много от нещата, които съм искал да осъществя. Щастлив съм, когато виждам това, което съм постигнал.

– Кое е по-голямо предизвикателство – да координирате работата на всички структури на СДС от Югозападна България или да сте председател на Общинския съвет? Къде реформите са по-трудни?

– Като координатор за Югозападна България и член на Националния изпълнителен съвет на СДС аз участвам във вземането на решения и формулирането на политиката на СДС на национално ниво. И отговарям за структурите в Югозападна България. Имаме кметове в някои градове, но имаме и райони без представителство. Работата ми по линия на партията ми отнема доста време и енергия. Но конкретно за Дупница. Заедно с председателя на общинската структура Георги Георгиев и сегашното ръководство на СДС протегнахме ръка към стари седесари. Дори на последните избори поискахме тяхната подкрепа. Преди това, в предния мандат, не сме направили нищо, от което да се срамуваме. Инициирахме немалко инициативи като СДС. Участвахме активно в изграждането на паметника на барикадите – и финансово, и с какво ли не. Направихме плоча на мястото, на което е бил концлагерът. Въобще нямаме нито една причина, поради която да считаме, че сме изневерили на принципите на СДС. И призовахме така наречените стари седесари – и знакови, и не толкова знакови, да ни подкрепят. Но те не го направиха. И от това ме боли и ми тежи. Едва ли не някак си не ни признават. Което не е правилно, защото ние извадихме СДС от пепелта и вече пореден мандат сме трета политическа сила и една от структурите с най-висок резултат в страната. Затова последното ни решение е, че вече няма да търсим мостове към тези хора. Нека им тежи на съвестта това, че не ни подкрепиха и не ни подкрепят.

– Чувствате ли се по-различен политик?

– Да, чувствам се по-различен политик, защото много от политиците завиха в грешна посока. Не са комуникативни. Дали това е резултат от неглижирането на работата им, или от постоянните обвинения – не зная. Но мен това не може да ме спре. Не отказвам интервюта и различни медийни участия, активно комуникирам с хората в социалните мрежи. Не се страхувам да кажа какво мисля. Бях първият политик, който направи живо включване в интернет. И още много други неща.

Политиката не ми е донесла нищо добро. Освен радостта от постигнатите успехи, но човек може да постигне успехи и в бизнеса, и в спорта, и в други поприща. Ако стоя тук, то е, за да дам отпор на тъмни сили, на неграмотни хора, които се борят и искат да заемат тези места. И винаги съм казвал, ако дойде човек, който е по-подготвен, който е по-добър от мен, аз на минутата ще си тръгна от политиката. Ако видя, че съм се изчерпал, ако видя, че няма какво да направя, ако ми липсва енергия, няма да чакам да ме подканят и ще си тръгна сам.

 

– Кой е най-важният житейски урок, който Ви преподаде политиката?

– Е, този отговор е лесен. Че не трябва да се доверяваш прекалено много, на никого, защото твърде много предателства има в политиката. Твърде много предателства на твърде ниска цена. А аз за себе си, както и да звучи, считам, че не съм предал никога никого. За съжаление твърде много хора са ме предали. От друга страна аз имам един принцип, който спазвам винаги във взаимоотношенията си с хората – поставям определени граници. Ние, българите, имаме една такава черта, че силно любим и мразим. Ако се сприятелим, ние започваме да си ходим на гости, да интимничим, да си кумуваме и т.н. и не знаем как да се разделим. А ако се разделим, пък ставаме крайни и яростни врагове. И аз затова и в живота си мразя крайностите. Ние можем да бъдем приятели, съпартийци, колеги, съдружници, но с мисълта за деня, в който ще се разделим, за да може, след като сме се разделили, утре отново, като се видим, да се поздравим, да седнем на една маса, да си стиснем ръцете. И в тази връзка – това, от което най-много ме боли в политиката, са многото предателства, които получих. Но пък от друга страна, нямам право и не се сърдя на никого. Така уча всъщност и другите, по-младите ми колеги, защото по време на избори много от тях се разочароват, обиждат се на този или онзи, който не е гласувал за тях. Аз постоянно им говоря, че не бива да се чувстват зле от това, че не бива да смесват политиката с реалния си живот.

– Как мислите, че могат да се задържат младите хора в Дупница и да се върнат и такива, които са я напуснали?

– Този въпрос има само един отговор – когато се подобри средата за живеене. Тук обаче искам да кажа нещо много важно. Ние малко старомодно гледаме на тези неща. Хората от моето и над моето поколение за съжаление израснаха в комунизма. Когато България беше една затворена страна, една система със затворени граници. И това дава своето отражение върху начина ни на мислене в една или друга степен. В света не е така. Това, че някой е отишъл да работи в Италия, в Англия или където и да било, се приема като нещо нормално. Ами вижте, няколко милиона французи работят в Италия, а няколко милиона италианци работят във Франция. Сега, когато цената на един двупосочен самолетен билет до Милано е 40 евро, светът постепенно се превърна в едно глобално село. И всеки има правото да живее и да работи там, където се чувства добре. За мен проблемът е друг. Защо отиваш да работиш за нищожна надница в Италия и живееш като скот, когато тук, в нашата държава и в Дупница включително предлагаме много по-добър стандарт на живот. И преди да тръгнат да ме плюят, защото тази тема е винаги много опасна и много щекотлива, искам да обясня какво имам предвид. Онзи ден в София видях билборд, на който пише: Столичният електротранспорт търси шофьори. Заплащане между 1800 и 2000 лв. И аз се питам: какво кара хората да ходят да работят в Италия за 1000 евро или за 800 евро, да се съсипват от работа и да живеят като скотове по трафопостове или в квартири по 10 човека, когато за 1000 евро могат да работят ватмани в София. Или за 2000 лв. могат да работят в Дупница в строителството като майстори. Или за 2000 лв. да продават коли. Има твърде много възможности вече в България. И днес при мен беше наш съгражданин, млад човек, който се е прибрал завинаги от Англия и който си търси работа в Дупница. И аз считам, че все повече и повече наши съграждани ще се връщат, защото колкото и да ни обвиняват, Дупница е много красив град и с това управление става още по-красив. Който наистина иска да намери възможност, той я намира. Достатъчно е да не си мързелив и да искаш наистина да успееш. Наскоро бях в една под наем взета оранжерия. В нея мъж и жена, и то на сериозна възраст, произвеждат заедно пипер. Само продукцията за една година са  продали за над 100 000 лв. Не приканвам хората да работят на полето, но знам стотици примери за наши съграждани, които живеят много  добре, които получават много добри заплати. Това, което ме дразни, е, че и някои от тях не спират да се оплакват, въпреки че нямат реални основания. Един гражданин на средно ниво в България живее много по-добре от един гражданин на средно ниво в Германия. Трудно мога да убедя хората в това. Ще кажат: сит на гладен не вярва. Но въпреки всичко казвам: Върнете се в България, върнете се в Дупница. Перспективите са много добри, възможностите за развитие – огромни. През новия програмен период по линия на еврофондовете България ще получи още 4 милиарда. За борба с пандемията и нейните последствия ще бъдат отпуснати 15 милиарда. Това са огромни предизвикателства и ако човек си повярва и е трудолюбив, ще успее и ще живее много добре.

Даниела Петрова

 

2 КОМЕНТАРИ

  1. смешник който след гербаджииското време няма да го знаят кой е

  2. Човек от работа не дебелее.Като кърлеж е къде то се впие,пие до край.Като ББ е ,много си е повярвал,само филията с мас не каза.
    Иначе му пожелавам успех и да е жив и здрав.

Comments are closed.