Църквата " Успение Богородично" в с. Бельово

Сгушено в полите на Пирин, изпълнено с легенди и истории за комити и чудати същества, селото е интересно място, което пленява с красотата си

В България има много села, които се обезлюдяват и дори изчезват от картата на нашата мила родина. На 40 километра югоизточно от град Сандански, разположено в западните склонове на Южен Пирин, на надморска височина около 700 метра се намира Бельово. То е от онези села, с богато и славно минало, впечатляваща природа и голяма духовна култура. Тук се намира една от най-големите църкви в Югозападна България – „Успение Богородично”. Построена е през 1936 година в центъра на селото, на мястото на стар храм. Втората църква носи името “Свети Атанасий”.

В миналото към нея е имало пристройки със стаи, в които миряни са преспивали с надежда да се изцелят от болести, да бъдат здрави и благословени. На Атанасовден (18 януари), по стара бельовска традиция, тук се събират мъже, които пият греяна ракия за здраве и пеят песни. В задната част на храма е имало килийно училище, от което и днес има останали следи. Запазени са част от рисунките, които са имали за цел да научат децата кое е добро и кое лошо. Цялата църква отвътре е богато изографисана с библейски картини като Страшния съд, създаването на първите хора от Бог и много светци. Този шедьовър е дело на зографа Милош Яковлев, роден в Галичник, Османска империя.

Бельово от местността Камара

Храмът „Св. Атанасий” е най-ранната творба на художника, който после изписва църквата “Свети Георги” в Сапарева баня, “Свети Никола” в село Тополница, Кюстендилско, и други.

Гордо, като пазители на Бельово, издигат снага параклисите „Света Петка”, „Свети Костадин”, „Свети Илия” и „Свети Димитър”. Те са “кацнали” на хълмовете около селото, сякаш са негова свята стража. Още два храма са били част от християнската култура тук. Това са „Света Марина” и „Свети Тодор”, но времето е било безпощадно и е оставило само спомена за тях.

Спомен от старите ленти: женски хор от село Бельово с традиционни за него носии

Преди време се е изпълнявал интересен ритуал от местните за дъжд и плодородие. Когато дните били сухи и реколтата загивала под жаркото слънце, отправените молитви за дъжд били спасението за местните. Жените от селото се събирали, а най- старата от тях обвивали с клонки. Тя вървяла най-отпред и носела икона, докато всички обикаляли от храм на храм. За един цял ден минавали през всички и спирали, за да се молят на всеки от тях. Старите хора казват, че на следващия ден небето ги дарявало с проливен дъжд, който да напои прежаднелите растения.

В миналото селото е разцъфтявало с богата култура, голямо училище, детска градина, дюкяни, здравна служба, а днес за всичко това напомнят срутени къщи и носталгичните разкази на старите хора. Всеки камък, всяка бука носят своята история.

Един от най-старите храмове в околието – „Св. Костадин” („Св. св. Константин и Елена”)

Честа спирка за пиринските комити и войводи е било селото. Един ден Яне Сандански идва със своя кон и когато вижда калните улици, казва: “До една седмица в селото да се направи канализация!”. Хората имали голям страх от този войвода и така за една седмица Бельово се сдобива с канализация, която и до днес функционира. От записките на поета революционер Яворов става ясно, че и други борци за свобода са идвали и са пренощували тук. Тайни тунели под къщите служели за убежища от турците и свързвали къщите под земя.

„Св. Атанас”

През 19-и век Бельово е чисто българско селище, числящо се към Демирхисарска кааза. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873-та, Белово е посочено като село със 160 домакинства, като жителите му са 550 бълари.

В 1891 година Георги Стрезов пише за селото:

Белово, по същата посока 1 час нещо от Голешово. Планинско място; главното занимание скотовъдство. В това село има и един самоков. В църквата четат по български; има и смесено училище с 40 ученика. 120 къщи българе.

Според известната статистика на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година в селото живеят 820 българи християни.

След колективизацията на селското стопанство, края на 50-те години на миналия век, голяма част от населението се изселва. Хората са принудени да напуснат родните домове и да търсят препитание по чужди земи. Големи родове се изселват в близки села, но някои заминават в Совия, Пловдив, Варна, дори и в чужбина.

1956 г. жителите са наброявали около 806. 1992 година те вече били по-малко от 40 души. Така днес в селото не живее почти никой. Лошият път до Бельово го прави труднодостъпно. Въпреки това в последните години то бележи разцвет. Все повече къщи почват да се реставрират, като се запазва изцяло възрожденската архитектура на планинското селце. През почивните дни то се изпълва от хора. Запазен е жив и храмовият празник на централната църква. Всяка година на 15 август се провежда традиционният събор на Бельово, съвпадащ с един от най-големите християнски празници – Успение на Пресвета Богородица.

 Теди ЕРОТЕЕВА