Дупничани да обичат града си и да се борят за неговото благоденствие
Олег Стефанов Шереметиев е един от почетните граждани на Дупница. С него бе удостоен миналата година. Бивш дългогодишен учител и директор в едно от най-реномираните средни училища в региона. С него разговаряме за миналото и настоящето на града в сферата на образованието и обществения живот.
Олег Стефанов Шереметиев е роден на 30 септември 1933 г. в Дупница. Родителите му са руски имигранти, потърсили убежище в Царство България. Основното и средното си образование завършва в Дупница, след което – Машинно-електротехническия институт (МЕИ-СОФИЯ). Съобразно специалността си е прехвърлен в Русенския институт по механизация и електрификация на селското стопанство. След дипломирането си е началник на ремонтна работилница към Машинно-тракторната станция в града. След 2 години е назначен за учител в Машинно-тракторното училище (МТУ) в с. Самораново. Само след една година е прехвърлен като учител в Механотехникума в Дупница. В резултат на отличната му работа го връщат в МТУ, вече като директор, а през 1962 г. заема като титуляр отговорната длъжност „директор” на Техникума по механотехника в Дупница.
„Инж. Олег Шереметиев години наред неизменно стои на върха в това учебно заведение, постепенно разширило дейността си и като вечерна, и задочна форма на обучение. С името му се свързва изключителното израстване на техникума. Този техникум (впоследствие механо-електротехникум, а от няколко години Професионална гимназия „Акад. Сергей Павлович Корольов”, по-известно като Механото) стана притегателно място не само за учениците от града, но и от съседни, и отдалечени градове и общини.
Олег Шереметиев отбелязва успешната си работа като резултат от екипната дейност на целия учителски колектив, както и на своите заместници. Известно е, че по това време в училището е изградена солидна материална база – работилници, учебни сгради, модерно машинно оборудване и съвременна апаратура.
Удостояван е със званието „Заслужил учител”, с орден „Кирил и Методий” – втора степен, после с „Кирил и Методий” – първа степен, традиционни и юбилейни награди и грамоти, които трудно могат да бъдат изброени.
„Инж. Олег Шереметиев е име, пред което се прекланят с признателност стотици забележителни специалисти, пръснати по страната и света. До неговото име неизменно стои името на град Дупница”. Това са думи на кмета на общината Методи Чимев, казани при обявяването на Олег Шереметиев за почетен гражданин на Дупница.
– Какво означава за Вас званието „Почетен гражданин на Дупница”, г-н Стефанов?
– Това удостояване е едно признание – колкото за мен, толкова и за нашия колектив, за всичко това, което ние сме направили. И за материалната база, която се създаде, и за стотиците наши възпитаници по основните специалности, които са били, дето се казва, основните работници и специалисти в страната ни. Така че макар и малко късничко, получили сме признанието за нашата работа, за нашия труд, който сме положили. За това, че не само сме създали добри специалисти, но и добри граждани.
– Солидната материална база, която сте създали в бившия механотехникум, ли е най-голямото Ви постижение?
– Не знам. Аз съм си посветил живота на моята работа в техникума.
– Колко години работихте там?
– 31 г. като директор.
– И сега не пропускате събития на училището, канят Ви и ходите.
– Да, от 1993 г. съм пенсионер, но гостувам на мероприятията.
– Родителите Ви са руски имигранти. В този смисъл Вие сте наполовина руснак и наполовина българин, или греша?
– Това е интересно. Не мога да не съм по произход друг, освен руснак. Родителите ми са от Украйна. Покрай събитията, както много хора, така и те са напуснали Русия. Ние се събираме в нашия руски клуб в града и един ден нашият председател ме нарече руски българин. Така че от една страна съм руснак, от друга – България за мен е родина. Тук съм роден, тук съм израснал, тук съм си завършил образованието, тук се върнах и продължих да живея и работя, с каквото мога, да допринасям за града.
– И все пак – повече руснак или повече българин сте?
– Не мога да кажа. Страшно обичам Русия, следя всички неща, които стават, обичам безкрайно руската телевизия.
– Т.е. както обичате България, така обичате и Русия, имате си две родини.
– Точно така.
– А ходили ли сте в Украйна, откъдето са родителите Ви?
– Ходил съм. Така се случи, че когато бях на специализация в Харков, имах възможност да се срещна с една от моите лели. Интересното беше това, че покрай събитията, които са станали, за тая леля моите родители, пък и майка й смятаха, че не е жива. В действителност се оказа, че не е така. Аз я намерих чрез една моя братовчедка – знаех къде е и се видяхме и това беше голяма радост и за нея, пък и за мен.
– Дупница за Вас какво е?
– Роден град.
– Само толкова ли?
– Не само толкова. Това, което съм получил, съм го получил в града, и обичам моя роден град.
– Какво Ви харесва в града?
– Ами аз съм свикнал с града, с хубостите и недостатъците му.
– Кои са хубостите и предимствата на Дупница?
– Вижте, сега живея малко затворено и за това, което се прави в града в момента и за периода, в който съм пенсионер, много не мога да говоря. Но всичко, което се прави, независимо кой го прави, щом е от полза на града, заслужава да получи признание.
– А недостатъците кои са?
– Не може всичко да е идеално. Недостатъците са свързани и с транспорт, и с канализация, и с водопровод. При всички грижи, които се полагат за благоустрояването, все има нещо, което е недоправено.
– Вие сте инженер, технократ, предполагам, имате мнение – беше ли използван потенциалът на Дупница от управниците във времето, когато работехте активно, а и сега? Пропуснати ли са възможности на града за неговото по-добро развитие?
– Ами какво да Ви кажа – аз работех паралелно с израстването на икономиката и индустрията в града. Докато бях още ученик, в града имаше и голяма безработица, особено женска безработица, но постепенно се създадоха много предприятия, много заводи и фактически се даде възможност почти да няма безработица. Обаче след като станаха промените, най-голямата грешка беше, че предприятията се унищожиха. От всички заводи сега май нищо не съществува. Останаха заводът за асансьори и ХФК-то (фармацевтичното предприятие „Балканфарма”, бел. авт.). Другите предприятия – особено ЗИО, бяха разрушени и е почти невъзможно да се създават кадри и хората да намират работа. Ще дам пример с нашия техникум, профилът на училището значително се промени. Това, което беше като основни специалности, не че не се търси, търси се, но и самите деца не искат да се обучават. Смениха се специалностите, от предишните остана само специалността, свързана с електротехниката. Другите се обърнаха към икономика, извършиха се трансформации. И за съжаление и нашата база, която създадохме, сега не се използва. И трагичното е това, че работилниците, които бяха и представляваха малък завод, сега пустеят. И каквото и да прави сегашното ръководство, не може да ги поддържа. Добре че са горе-долу запазени. Сега всичко се концентрира върху учебната база.
– Девалвира образованието и отношението към учителите е друго, на какво се дължи това според Вас?
– Много неща се измениха. Не знам на какво се дължи, но ми е болно. Просто условията се измениха, животът стана значително по-труден. Даже и родителите нямат такава възможност да контактуват с децата, загрижени за осигуряване на съществуванието на своето семейство.
– В каква посока би трябвало да се развива градът, образованието на Дупница?
– Първо, струва ми се, че някак си трябва да се възроди икономиката. Икономиката ако се възроди, ще даде възможност да има работни места. Така че в зависимост от развитието на икономиката, в тая посока да се развие и професионалното образование. А що се касае за общото образование, то както си върви, така ще си върви.
– Местната власт се опитва да направи така, че градът да стане туристическа дестинация, да привлече туристи, как гледате на това?
– Като идея не е лошо, ама… Как и доколко ще се отвори възможност за създаване на работни места? Освен това туризмът трудно ще се осъществи целогодишно. Трудно ще се осъществи привличане на туристи целогодишно в града. Вярно, градът представлява интерес. Близостта с планината, с красивата Рила, може да привлече туристи, но по-скоро икономиката, модерните технологии трябва да са приоритет. Въпреки че това, ми се струва, трудно ще стане, тъй като държавата в това направление малко се грижи. Частните бизнесмени трудно се стабилизират.
– Какво бихте искали да кажете на дупничани като един от тях, но почетен дупничанин?
– Да обичат своя град, да го тачат и да се борят за неговото благоденствие и благоустрояване.
– А на управляващите града, общинските съветници, хората, от които зависи това благоустрояване, какъв съвет ще дадете?
– Ох, това е малко трудно… Да полагат грижи за развитието на града, да не изхождат от политически цели, от партийни цели, а в името на града да се работи.
– Разкажете за семейството си в момента.
– Живея със сина си в нашата къща. Дъщерята също е в града, тя живее в апартамент. Синът работи в ТЕЦ-а, а дъщерята – в Комисията за защита на потребителите. Прекрасни са ми децата. Синът се казва Петър, а дъщерята – Катерина. Носят фамилията Шереметиеви. Имам и внучка. А що се отнася до това Стефанови, искам да Ви поясня защо стана така. През 1962 г., когато постъпих в техникума като директор, малко трудно запомняха фамилията ми Шереметиев. Беше по-добре и по-лесно да бъда Стефанов и моите ученици всичките ме знаят с името Стефанов. Обаче е интересно, че и двамата ми заместници се водеха по бащина линия. Така че нашата тройка бяхме с бащините имена, а не с фамилните.
– Родителите Ви какви хора бяха, какво работеха?
– Майка ми беше учителка. Баща ми преди 9 септември работеше в предприятия, свързани с тютюневата промишленост, а след това – където намереше работа.
– С какво основно ги запомнихте?
– С тяхната обич и грижа за нас, децата.
– А какви съвети Ви даваха – най-важният съвет и най-важното, на което Ви научиха?
– Научиха ме да бъда трудолюбив и да се боря с трудностите.
Юлияна КОЛЧАКОВА