СВИДЕТЕЛИ НА ВРЕМЕТО: Невероятната история на Борис Гаджанов от Долна баня…

Борис Гаджанов

Или как обявен за мъртъв възкръсва по чудо с 28 прободни рани

В Златния фонд на вече несъществуващото общинско радио “Рила” в град Долна баня ревностно пазех уникалните спомени на един от най-младите участници в Септемврийското въстание през 1923 година – 19-годишния тогава Борис Гаджанов. Успях да запазя неговия глас и разказ на аудиокасета за поколенията.
Осъден на смърт, с 28 прободни рани от войнишки нож по тялото, той като по чудо възкръсва…
“Хем ме гледай, хем недей! Хем ми вярвай, хем недей! Защото това, което ще ти разкажа, не е за вярване!
Бяхме девет деца, от които две близначета. Но като се завъртя из къщи охтиката, отнесе бързо на оня свят пет братя и сестри и майка ми. Когато тя почина, баща ми беше на фронта.

Останахме живи три сестри и аз

Легнах на ръцете на баба ми.
Пропуснах да кажа, че през 1910 година баща ми замина за Америка. Отиде за голяма печалба, ала както отиде, така и се върна – нищо не донесе.
Баща ми Илия е един от основателите на долнобанското читалище “Рила”.
Аз не можах да завърша прогимназия. Баща ми ме прати да работя в Юндола. После работих в една дъскорезница в съседното село Радуил, а след това в дърводелската фабрика “Ибър” на самоковските братя Сребърникови в Долна баня.
19-годишен бях, когато пламна бунтът. Таман прибирах конете от паша и забиха камбаните на църквата.
Грабнах пищова и се затичах право при Георги Зашев. Изпълнявах различни задачи, които щабът ми поставяше. Стоях на пост при Сухия мост, охранявах арестуваните стражари, патрулирах из улиците на селото.
Като заминахме към гара Костенец да помагаме на тамошните въстаници, Кирил Лазаров ми нареди да се кача на един телефонен стълб и да прекъсна връзката между Долна баня и Костенец. Нали бях най-млад, все мен пращаха на различни места. Последното, което ми поръчаха, бе да отида в съседното село Радуил и да разузная какво е положението там, защото в Костенец и в Ихтиман въстаниците отстъпваха. Само в Долна баня все още съществуваше работническо-селска власт.
Тръгвам за Радуил. Накрая на селото виждам Иван Тодорин. Знаех го като човек на въстанието. Той ми каза: “Пътят е чист!”

Излъга ме, както после разбрах

Влизам в общината, не се мярка никакъв въстаник. Видях само двамата братя – горски. Докато се ориентирам, те ме обезоръжиха и ме вкараха в една стаичка.
Като съм се забавил, нашите от Долна баня изпратили втори разузнавач – Георги Зашев. И него по същия начин хващат. Третият разузнавач – Стоян Петров, моят майстор, също попада в клопката.
В стаичката по-късно докараха и двама радуилци – Никола Джиндов, ранен в рамото, и Иван Стамболийски, ранен в кръста. Него го внесоха в черга.
В Радуил още същия ден се струпва много войска от Самоков и София. Войниците бяха изпратени да потушат въстанието в селищата от Долнобанското корито. Като дойде войската, местните власти ни предадоха на нея.
Военните изнесоха една маса на площада пред фурната. Наредиха да се свика цялото село. Тогава изведоха и нас – петимата арестанти. Тримата долнобанци ни изправиха до стената на кръчмата на Стоян Милчев. Охраняваха ни петима войници с ножове на пушките. Ама не бяха обикновени войници, ами мобилизирани за потушаване на въстанието.
Двамата ранени радуилци ги доведоха до маса, също охранявани от шестима войници. Капитанът държа реч и накрая изкомандва: “На бой с нож!” И тогава стана нещо много страшно.

Войниците забиха ножовете в телата

на двамата ранени въстаници от селото и ги издигнаха във въздуха. Всичко това ставаше пред нашите очи и очите на хората от цялото село Радуил. Не мога да опиша с думи тази ужасна картина! Вече изминаха толкова много години оттогава, а я виждам като жива…
В момента, когато войниците намушкаха двамата радуилци, над площада се разнесе едно страшно и зловещо: “У-у-у…” Отдън душа се изтръгна негодуванието на хората. Те разкъсаха войнишкия кордон и на площада настана суматоха. Капитанът нареди убитите да бъдат хвърлени през моста в река Марица. Ако не беше разкъсан кордонът от войници, и нас сигурно ни очакваше подобна смърт…
Подкараха ни пеша за Долна баня. На здрачаване минахме през село Марица. На излизане накрая ни пресрещна една черна лимузина. Шофьорът спря и каза нещо на войниците. И докато обърне колата, войниците започнаха да ни мушкат с ножовете…
Първият удар беше под ребрата, а последното мушкане, което запомних, беше откъм гърба. Чух един от “колячите” да казва: “И тоя умря!”

После вече нищо не помня…

По едно време, беше на зазоряване, се събудих. Край мен лежаха мъртви Георги Зашев и Стоян Петров. Исках да избягам, но нямах сили. Бях като замаян. Успях със сетни сили да се примъкна до канавката на пътя.
Пръв ме видя един овчар. Казах му, че съм от Долна баня, че имам чичо в село Марица, и го помолих да му каже да дойде да ме прибере. Добър човек излезе овчарят, остави стадото и отиде. Дойдоха и чехите, които имаха наблизо фабрика. Чули вечерта, че тук нещо става. Донесоха ми храна и коняк.
В това време обаче се зададе с файтон Павел Филипов – старши стражар в Долна баня, родом от село Марица. Във файтона имаше и един цивилен. Старшията разгони хората, не даде никой да се доближава до мен. На тръгване изръмжа: “С тебе лесно ще се справим, но не зная с баща ти какво е станало”.
“Бягай, момче, че този звяр ще те изяде!” – каза ми овчарят и ми помогна да се скрия в близката гора. Тъкмо кривнах и се зададе войска. Идеше да ме търси. Вмъкнах се в един лесков храст, докато отминат войниците.
Аз сега тъй ти го разказвам, но то бяха нечовешки болки. Бях като в полусънно състояние. Пълзях през гуцалските гори и успях все пак да се добера до нашенското землище. Скрих се в един подмол, издълбан от водата на река Марица. За беда два дни не се мярна жив човек. Хората от селото бяха изтръпнали…
Едва на третия ден видях две момчета, дошли да пасат крави – Ангел Панджурков и Кирил Марков. Обадих им се.

В Долна баня се разнесла мълвата, че съм убит

Властите разрешили на нашите да дойдат и приберат тялото ми. Баща ми също участва във въстанието, но след като го заловили, само отнесъл бой и го пуснали.
Сковали ковчег… Сварили жито… Омесили и погача, като за умрял…
Ходили да ме търсят тук, там, но не ме намерили.
На връщане двете пастирчета видели баба ми и й казали къде съм.
Дойдоха заедно с доктор Юруков и моя съсед Христо Попов. Докато докторът превързваше раните ми, аз припаднах…
Преди това обаче баба ми ми даде да хапна от житото, което беше сварила за погребението ми.
Ти нали не си чувал някой друг да е ял от пшеницата, приготвена за погребението му…?
Сутринта доктор Юруков дойде у дома със съдията Спас Жиров. Не бяха лоши хора и двамата. Малко след това пристигна и капитанът палач, който командваше убийствата в Радуил. Искаше да ме арестува и да ме откарат, но докторът му каза: “Момчето е намушкано на 28 места. За да зараснат тези рани, ще минат най-малко 50 дни”.
Като оздравях, ме откараха в Централния софийски затвор. Там една от раните ми се инфектира. Оперира ме без упойка доктор Станишев, който по-късно стана професор и министър на вътрешните работи.
Получих доживотна присъда, но като малолетен се отървах само с двайсет.
Прекарах 14 месеца в затвора, после дойде амнистията…”
Борис Гаджанов умира на 79 години в родната Долна баня през 1983 година. Тази Септемврийска голгота се разиграва в дните 26-27 септември 1923 година. По време на Септемврийското въстание от Долна баня са убити 21 участници.
И за всяка годишнина от паметни събития признателните поколения поднасят цветя на белокаменните паметници.

Любомир КУЗЕВ