начало Бизнес Янаки Стоилов: Ще намери ли България пътя на коприната, като нямаме политици...

Янаки Стоилов: Ще намери ли България пътя на коприната, като нямаме политици и национална стратегия

0

В средата на май тази година в Пекин се проведе голям международен форум „Един пояс, един път”, организиран от държавното ръководство на Китай. Съчетаването на сухоземния и морския път на коприната през 21 век стъпва върху хилядолетна традиция и върху възможностите, които дават новите комуникации и технологии. Обръщам внимание на този факт, защото неговото значение далеч надхвърля пределите на Китай и засяга световното развитие. Сега и в обозрима перспектива това е може би най-голямата глобална платформа за инфраструктурна свързаност, търговия и инвестиции, финансова подкрепа и човешки контакти, насочена поне към три континента – Азия, Африка и Европа.

Но моята загриженост като българин е главно за мястото на нашата страна в тази голяма инициатива. Не става дума да сравняваме китайските със собствените ни мащаби и възможности. Те са дадености, с които трябва да се съобразяваме. Заслужава си обаче да се запитаме: защо след като политическите и междудържавните контакти между двете страни на високо и най-високо ниво се развиват успешно и все по-интензивно България не постига адекватни на тях големи резултати в други области? Отговорът според мен изисква преди това да се постави друг въпрос – как, с какъв хоризонт и с какви партньорства днес се прави политика – у нас и в бързо напредващи страни, специално в Китай?

Първата разлика се отнася до визията за развитие и последователността на политиката. Прави впечатление, че въпреки приетите десетки стратегии в различни области България по същество няма национална стратегия за развитие. Тоест, въпреки многото документи с това претенциозно название, ние имаме проблем с общата ориентация и със способността да бъдем субекти на собствената си съдба. Последните стратегически цели, които постигна държавата, са присъединяването към НАТО и ЕС. Следващата цел с приблизително такава значимост е включването в Еврозоната, но дори тя не се обсъжда достатъчно широко и задълбочено с нейните политически, финансово-икономически и социални последици – с плюсовете и минусите, които води след себе си. Българското население, затънало в проблемите и дребните радости на ежедневието, почти лишено от национални политици и държавници, които имат способности и  отговорност да работят за устойчив национален напредък, рискува да се озове в периферията на динамично променящия се свят.

На този фон Китай си поставя дългосрочни цели, очертава средносрочни етапи в тяхното преследване, които се измерват с конкретни сравними показатели. До 2021 година Китай трябва да стане средно заможно общество във всички аспекти, а до средата на века – модерна социалистическа страна, която е благоденстваща, силна, демократична, културно напреднала и хармонична. Очаква се още през следващото десетилетие като обем на БВП Китай да излезе от втора на първа позиция в света.

Втората разлика е в търсенето и избора на „двигатели” на икономическото развитие. България прекалено много разчита на европейските фондове, което още в края на сегашния програмен период ще я изправи пред недостиг на средства за инвестиции. Делът на преките чуждестранни инвестиции у нас през последните години критично намалява. Да не говорим, че тези, които са с производствено и технологично предназначение са още по-скромни. Показателен е фактът, че най-големият съвкупен чуждестранен инвеститор вече е българската емиграция, която осигурява средства за съществуване на своите близки в страната. Няма скорошен пример за реализиран голям инвестиционен проект, като изключим отсечките от магистрали (отделен е въпросът за тяхното качество), който да е дал осезаем тласък на стопанското ни развитие.

За сравнение (обърнете внимание не толкова на дела, а на темпа на нарастване) в периода 2010-2015 г. средният принос на Китай за растежа на световната икономика надхвърля 30%, а през 2016 г. надминава 41%. За сравнение делът на САЩ и Япония съответно е 16,3% и 1,4%. В този впечатляващ темп своя роля има оповестената преди около четири години насам инициатива „Един пояс, един път”. Тя се превръща в най-амбициозното начинание на Китай, оповестено от президента Си Дзинпин, след реформаторския старт, който даде Дън Сяопин преди четири десетилетия. Тази инициатива е  подкрепена от Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции (в нея участват и страни от ЕС), от Фонда на пътя на коприната и от други институции. Става дума за над 100 млрд. долара, които в близките години се предвижда да достигнат няколкостотин милиарда. Тук трябва да имаме предвид и вече съществуващия формат 16+1 за страните от Централна и Източна Европа, в който участва и България.

Българските управници от последните две-три правителства, вторачени главно в корпоративните, а не в националните изгоди, с безцеремонното наставничество на своите европейски и американски партньори проиграха, дано не е безвъзвратно, „Южен поток”, който би придал на България ключова роля в разпределението и преноса на природен газ от Русия към Централна и Южна Европа.

Сега на дневен ред е изграждането на основните направления на скоростна жп линия от Китай към Европа, може да се каже от Тихия до Атлантическия океан. Това ще е най-ефективният път за пренос на товари между двата континента. Географското положение на България я прави подходящо място за преминаване на едно от трасетата през наша територия, за да стигне то до Белград и Букурещ. Проектът за свързване на двете столици със скоростна железница вече е одобрен. Изглежда обаче, че българското правителство повече се вълнува как да приватизира товарните превози вместо да ги направи печеливши чрез интегрирането на България в този огромен проект. Като имам предвид, че китайските инвестиции в Гърция, Сърбия и Унгария поотделно за всяка от тях са няколко милиарда долара, а в България големи китайски инвестиции почти липсват, трябва да посрещнем с тревога риска след енергетиката да загубим стратегическите си предимства и в транспорта. Питам какви други сериозни икономически перспективи ни остават?!

Третата разлика е манталитетна и опира до политическата култура. Китай за някои изглежда идеологически скован, а всъщност подхожда доста прагматично към решаване на реалните проблеми. Инициативата „Един пояс, един път” залага на взаимноизгодно сътрудничество и споделени ползи, на приятелство вместо на съюзничество. Тя се основава на цели и принципи, предвижда начини и мерки на действие, но не налагат модели, които да следват отделните страни. Всяка от тях избира доколко, как и в какви дейности да се включи. Идеята е да се работи за глобализацията, която, поне както е заявена, трябва да е отворена, приобщаваща и полезна за всички. Новината е, че освен глобалисти и антиглобалисти или националисти вече се очертават конкуриращи се възгледи за глобализация.

Българският народ като част от Европа, преживяла Ренесанса, би трябвало да цени критичното и свободолюбиво мислене. Но в резултат на принизяване на образователните и културни стойности и по други актуални причини наблюдаваме смяната на едни догми с други както в полето на идеологията, без сега тя да е официална и формално задължителна, така и в масовото съзнание. Повечето медии се занимават почти изцяло с баналното злободневие, преливат от скандал в скандал на все по-ниско ниво, но с по-голяма екзалтация. Дори не обсъждам манипулативните функции, които изпълняват. Много повече се интересуват кой от управниците какъв есемес е изпратил/получил, отколкото да оценяват всяко управление според това какви икономически проекти е реализирало и какъв е техният реален ефект.

У нас постоянно и банално се говори за евроатлантически ценности, а в същото време вътрешните и външните конфликти в повечето райони на света напоследък зачестяват и се ожесточават. Кога ли България, която е сравнително малка страна, ще разбере, че, за да се чува по-силно гласът й в ЕС, трябва да има влиятелни партньори и извън него. Ще проумеят ли или ще бъдат ли принудени сервилните български политици да се съобразяват преди всичко с българските интереси?! Особено за страна като България това означава държавните лица освен да бъдат лоялни към съюзите, в които участват, да се стремят към постигане на баланс в регионален и световен план, към диалог и зачитане на различните интереси.

Безпокои ме не толкова отсъствието на България от форума на най-високо ниво в Пекин т. г., колкото опасността залисани в дребнотемието на българската политика, в почти ежедневните препирни по сравнително маловажни въпроси да пропуснем големите възможности за промяна на икономическата и социалната ситуация в страната. В крайна сметка това са и въпроси на националната сигурност, не по-малко важни от охраната на българската граница.

Източният влак вече се композира и е крайно време да се отправим към гарата – с политическия, но и с целия необходим багаж. На времето е било важно откъде минава Ориент експрес. Днес ситуацията е подобна, но мащабите и скоростите са много по-големи. Ще се ориентира ли България по пътя на коприната или ще загуби нейната тънка нишка? Тhat is one of the questions!

 

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на a-specto

Брой 37:

Брой 37