Tuesday, May 28, 2024
HomeРегионДупницаДупничанинът Кирил Чакъров: Спортът е най-доброто лекарство срещу всички болести

Дупничанинът Кирил Чакъров: Спортът е най-доброто лекарство срещу всички болести

  • Децата са зомбирани от смартфоните, нашата цел е да ги възпитаваме в патриотичен дух, каза президентът на СК „Патриот“

  • На първото си състезание Доброслав Радев се спъваше по татамито, а днес впечатлява най-добрия треньор в света Майк Пасение

  • Със семейството ми предпочитаме красотите на България пред Дубай

Президентът на СК „Патриот“ в Дупница Кирил Чакъров едва ли се нуждае от представяне. Той започва като треньор в стария Боен клуб „Марек“, а преди 7 години с много труд и усилия създава своя собствен клуб. В момента той, половинката му Ани Минкова и останалите треньори в „Патриот“ разкриват тайните на кикбокса на повече от 80 деца от Дупница и региона. Те не само ги учат на майсторство в един от най-трудните спортове, но се стремят и да възпитат идните поколения на воля, никога да не се отказват пред трудностите, както и да обичат родината си.
Разговаряме с Кирил Чакъров в новата зала, където по цял ден кипят усилени тренировки. Децата идват с желание и ентусиазъм и след заниманието си тръгват с усмивка. С президента на СК „Патриот“ разговаряме за началото на клуба, пандемията, семейството и бъдещите цели.

– Да се върнем към самото началото. Сигурно не ти беше лесно да основеш СК „Патриот“…

Всички в СК „Патриот“ са едно голямо семейство.

– Началото беше доста трудно. На много хора не им се вярваше, че това, което в момента се случва, може да стане. Но когато човек желае нещо и го иска истински, нещата се получават. Създадохме клуба през 2014 година, а през 2015 г. започнахме дейност. Първата ни зала беше в бившето ДНА. Там ремонтирахме с лични средства. Знаех това и ни беше трудно. Но нямаше как да ходя и да искам средства от спонсори, при положение че клубът няма история и състезатели. С течение на времето целта оправда средствата. Вече сме толкова радостни и щастливи, че сме забравили трудните моменти. Първоначално тръгнахме с група от 10 деца, с които главно се занимавахме аз и жена ми Ани Минкова. След това постепенно децата и групите започнаха да се увеличават и дойде и другият треньор Драгомир Кацаров. Оформихме и по-малка група, с която само той се занимаваше. През четвъртата година дойде и Краси Сулев, който се прибра от Италия. Той оформи група, която беше в по-късен час. И така до ден днешен екипът е сплотен. Работим с четирима треньори. Виждаме, че децата имат много респект към нас и показват голямо уважение. Това доста ни радва, защото за нас това е главната цел – да възпитаваме децата в патриотичен дух, да придобият навици и воля. Който не стане голям състезател, може да се реализира като голям бизнесмен и да се изправя по-лесно срещу всяка трудност в бизнеса и живота. Спортът помага и учи на това нещо. А и един спортист винаги може да успее във всяка една сфера на обществото, защото е дисциплиниран и подреден.
– Сега колко на брой деца се подготвят в клуба?
– В момента имаме над 80 деца. Групите са препълнени, графикът ни е пълен. Започнахме и сутрешни занимания, защото има някои деца, които са на училище втора смяна. Има и група за жени, която се води от Ани Минкова. Тя прави кондиционни тренировки главно за сваляне на килограми и за стягане.
– Вече повече от година сме в пандемична обстановка и ситуацията за всички е по-трудна. Това отразява ли се като клуба и на тренировките? Миналата година имахте и онлайн тренировки…
– Да, имахме и онлайн тренировки. Но това изобщо не е приятно – както за нас, така и за децата. Двете прекъсвания и затваряния, които имахме по време на пандемията, не се отразиха добре. След тях децата дойдоха с по 5-6 килограма отгоре. Те бяха демотивирани и ни беше доста трудно да ги върнем в състезателна форма. Нямаше отлив откъм желаещи. Всички, които тренираха преди, си тренират и сега. Това показва, че родителите не се страхуват толкова от вируса. Както се вижда, този вирус ще продължава още дълги месеци, да се надяваме да не е и години, вече почна втора година. Така че трябва да свикваме с него и да спазваме мерките. Тук, в залата, имаме дезинфектанти и сме осигурили всичко необходимо. След края на тренировките помещенията се проветряват и се пускат UV лампи. Каквото са ни казали, това и правим.
– Помага ли спортът срещу вируса?– Спортът е най-доброто лекарство срещу всички вируси и болести. За мен е грешка залите за спортуващите да бъдат затваряни. Може да се поставят някакви мерки. Например броят на трениращите да бъде според квадратурата на залата, но е много погрешно да се затварят залите, а хората да се блъскат в моловете и големите вериги. Мисля, че от Щаба го осъзнаха и предполагам, че няма да имаме нови големи затваряния, както преди няколко месеца. По този начин децата твърде много се застояват вкъщи. Някои от тях изпадат дори и в депресии. Метаболизмът и имунната им система отслабва. Те са свикнали на едно натоварване и като няма къде да изразходват енергията си, се изнервят. Спортът е най-хубавото нещо за децата.
– Като заговорихте за залите, вече имате чисто нова зала. Сам спомена, че в бившето ДНА ви беше далеч по-трудно.
– Да, вече сме в нова зала, която ползваме от 4-5 месеца и много се радваме. Макар че ние все още не сме напълно професионален клуб, въпреки че вече имаме немалко професионални мачове. Радостното е, че квадратурата е по-голяма и вече имаме светлина, вентилация и топлина. Имаме хубави съблекални и бани. Всички неща, които са необходими на един професионален клуб, вече ги имаме. В старата зала нямахме нито вентилация, нито топлина и осветление. А сега и наемът е малко по-евтин, отколкото там.
– Говорейки за професионални мачове, веднага изниква името на Доброслав Радев. Разкажи ни за неговите първи стъпки в спорта. Още в началото ли прояви таланта си?

Добри Радев току-що е спечелил на галавечерта в Дупница една от многото си титли.

– Той започна на 8-годишна възраст. Тогава все още беше Боен клуб „Марек“ и все още бяхме в първата ни зала при бившето Зъболечение. Аз него не си го спомням. Това ми беше първата група като треньор и той беше в нея, но изобщо не го помня. Помня много други деца, които бяха доста талантливи още от самото начало. Добри изобщо не го забелязвах, защото той просто на първото състезание се спъваше по татамито. Нямаше ги тези координирани движения, които ги има сега. Това е нормално за едно 8-годишно дете. С течение на времето започнах да го забелязвам. Защо? Защото от 20 човека група ситото започна да сее и накрая останаха по-едрите камъчета. В началото много тежко приемах, когато някой състезател се откаже, особено от първата ми група. Тогава наблягах с много голяма страст и емоция. Подобни отказвания на деца леко ме демотивираха. С течение на годините разбрах, че не трябва да е така, защото през нас са минали хиляди деца. Та, Добри ми направи впечатление с това, че посещаваше редовно тренировките. Другото, което забелязах, беше, че неговият баща идваше на всяка тренировка и следеше много отблизо какво се случва с неговия син. Така станахме един екип с баща му. Семействата ни също са близки и често си гостуваме. Неведнъж и той, и аз сме вадили пари от джоба си, за да пътуваме по международни състезания. Защото Добри след десетата година започна постоянно да става шампион, да бие, да мачка наред. И така той, след като стана младша възраст, вече нямаше конкуренция в България и тук му беше тясно. Виждах, че за да израсне, трябва да излиза навън. А за да излиза навън, пак всичко опира до парични средства. И така с часове, а дори и с дни, сме пътували до Римини с автомобил, това е най-дългият ни преход по този начин. Ходили сме с кола и до Унгария, редовно до Сърбия, до Гърция и всички балкански страни, дори и още по-далеч. Добри започна да печели и Световни купи. Даже на първата Световна купа в Унгария никой не очакваше, че той ще вземе мач или пък медал. Защото това му беше първо излизане на международната сцена. Да, но той излезе и победи четири мача в Унгария. Това е един незабравим момент за нас. Друг такъв е, когато Добри стана европейски шампион за юноши младша възраст в Сан Себастиян, Испания. Пак трябваше да мине през четири много тежки съперници, но го направи. Радостните моменти с него са доста. Друг такъв е дебютът му на Световното първенство за мъже през 2019 година в Сараево, Босна и Херцеговина. Там групата беше много тежка, по 20 човека в категорията. Първо, той трябваше да свали доста килограми, за да играе в категория до 71 кг. Първият му мач беше с молдовец. Аз не бях там и гледахме мачовете по телевизията пак с неговия родител. Доброслав победи без проблеми с 3:0 съдийски гласа. След това дойде мач срещу състезател от Беларус, това са все руски републики, където школата им е сериозна. Знаете, че техният президент набляга много на бойните спортове. Добри би и белорусина с 3:0 съдийски гласа. В третия мач игра с украинец, който идваше от боксовата школа, след това преориентирал се към кикбокса. Боксовите му умения бяха много добри, но аз дадох инструкции на Добри да му играе повече с крака и при серии с ръце да пресича ударите и да го контрира. Така и направихме и взехме и третия мач. Най-изненадващото е, че трябваше да играе финал с представител на Русия. И този двубой беше избран за мач на вечерта в неговата категория. Всички го бяха харесали и поставиха боя му сред най-гледаните в галавечер. Това беше прецедент, защото в един ден да играеш полуфинал и финал на Световно първенство, се случва много рядко. Първо, физически е много голямо натоварване. Отделно от това и психически е доста изморително. Това беше дебют на Добри и изгуби финала с много малко. Даже мисля, че съдиите подпряха руския състезател. Но за нас това беше един голям, ама много голям успех и залог занапред, че той ще има още по-големи победи.
– Какво е неговото бъдеще? Той ходи на лагери в Нидерландия при най-известния треньор в света Майк Пасение. Има ли вече стъпки пред него, които са начертани?

Галавечерите в Дупница пълниха до краен предел местната спортна зала.

– В Амстердам треньорът Майк много го хареса. Дори ходихме заедно с него на мач в Анталия, където Добри игра за отбора на Майк. Сега обаче и там ситуацията е доста сложна. Залите са затворени в момента заради коронавируса. Ориентираме се изцяло към професионалния ринг. Но за съжаление на профито в момента публиката е забранена. И хората, които организират галавечери, главно разчитат на публиката. Няма как да поемеш едно такова мероприятие без публика. Но има една верига, която вече се развива и на световно ниво. Тя се казва SENSHI и има ресурса и възможностите да си позволи да играе на много високо ниво без публика. Добри вече беше на техен лагер във Варна, където се подготвяше с легендите на кикбокса Семи Шилт и Петер Артс, които водеха семинарите. Надяваме се, че Добри ще получи оферта от Шихан Иво Каменов и да започнем да играем във веригата SENSHI, защото там условията са уникални и в много малко европейски страни могат да се предложат като начало на един професионален боец.
– Какво се случва с галавечерите по кикбокс в Дупница, които бяха много успешни?
– Вече пропуснахме една година, но нямаше как. Имаме желанието да ги правим пак. Това беше един голям отскок за клуба. Когато започнахме да правим организация за първата галавечер, аз лично не вярвах, че ще стане такова шоу тук, в Дупница. Но изградих една стратегия и почнах предварителна продажба на билетите. Защото ако чакаш последния момент, в деня на галата, няма как да продадеш 1500 билета. Така и направихме със свои близки, приятели и познати. Всеки продаваше на свои приятели и след 20 дни видях, че имаме продадени 1000 билета. Разбрах, че ще стане нещо голямо в Дупница. Така и стана. Това беше едно голямо изживяване за мен специално, а и за всички в клуба. Защото да създадеш едно такова събитие, се иска поне 2-3 месеца подготовка. Ти си мениджър, ти контактуваш с чужденците, ти определяш хонорарите, ти намираш водещия, ти сглобяваш ринга, ти подготвяш състезателите, ти продаваш билетите и всичко минава през нашия екип. Подчертавам нашия екип. Ние сме четири човека, заедно с Добри ставаме пет, и сме доста сплотени, оттам идва и успехът. Така дойдоха втората и третата галавечер и това си стана традиция. Хората питат дали ще има отново, но за съжаление докато не отмине тази пандемия, Дупница няма да бъде домакин на подобна галавечер.
– Да те разбирам, че когато пандемията отмине, градът ни ще си има своята галавечер по кикбокс?
– Задължително! Мисля, че самите хора го искат. Повтарям, че ме питат постоянно кога ще има подобно събитие отново. Хората в града са жадни за едно такова шоу. Ти също си присъствал и знаеш каква невероятна обстановка се получава. Истински спектакъл. Има не само бой, а от всичко по малко. Адреналинът е максимален и изживяването е чудесно. Трябва да има повече такива неща в нашия град.
– Какъв е животът в едно спортно семейство като вашето?


– Спортът е основната тема в семейството ни. Ние сме израснали с това, така сме се запознали и с това живеем. Имаме две деца, момчета. Едното, Жори, вече тренира. Той е на 9 години, през юли ще направи 10 години. През този месец той ще вземе участие за първи път на едно Републиканско първенство в град Пазарджик. С Ани вече толкова години сме заедно и сме преминали през какви ли не препятствия, защото имаме общи теми на разговор и интереси. Спортът е нейната главна работа. Аз се занимавам и с други неща, защото няма как само със спорт да се изхранваш в България. Но главно нейната работа е треньорската работа, както и гримьорството. Тя е доста интересен човек, може да украсява хората и на ринга, може да ги украсява и извън ринга (смее се).
– Значи Жори вече се ориентира да тръгне по вашия път. А по-малкият ви син – Дани, дали и той ще стане спортист?
– Ние не ги караме насила. За мен не е фикс идея някой от синовете ми да стане някакъв състезател или кикбоксьор точно. Жори с това е израснал и това е гледал. Още от бебе е в залата и гледа спаринги постоянно, той живее с това нещо и то се е превърнало в негово ежедневие. Той сам изяви желание да тренира. Насила хубост не става. Повтарям им, че е важно човек да спортува. Пък какъвто спорт си изберат, такъв ще тренират. Иначе у нас вечер правим графици, особено когато сме в предсъстезателен период. Разпределяме тренировките, какво ще бъде обиграването, уреждаме спаринги. Интересно ни е. След състезанието пък правим разбор кой как се е представил. И докато отмине това, идва ред на следващото състезание. Така нашият живот преминава доста динамично. – Какво му казваш на Жори, а и на другите деца на неговата възраст? Какво му е нужно на едно дете в спорта, особено в бойните такива, за да успее?
– Най-вече са нужни воля, характер, дисциплина и постоянство. Това са четирите неща, които ако един човек ги спазва и идва редовно на тренировки, ще успее. Ако не правиш това и започнеш да се скатаваш, така ще си и в живота след това. Както казах по-рано, спортът учи на много неща. Ние учим децата в клуба и на патриотичния дух, който е много важен. Всички наши състезатели са дисциплинирани, уважават нашите национални герои и някой път ги изпитваме и дали знаят историята на България. Задаваме им въпроси за Васил Левски, Христо Ботев и всички наши национални герои. Това нещо ни сплотява още повече и имаме още повече теми на разговор с малките. Влизаме във всяка една сфера от техния живот, говорим и със семействата и учителите им. При нас е една малка казарма, която вече липсва. При нея имаше минуси, но и доста плюсове. Ние гледаме да взимаме плюсовете и да наблягаме на тях.
– Има общоприето мнение, че напоследък модерните технологии и смартфоните убиват желанието у децата да спортуват. Какво е твоето мнение по въпроса?
– Виждам едни деца, които в момента нямат никакво детство. Не говоря само за нашия клуб, а като цяло. За мен това не е детство. Малките са се зомбирали в техните електронни игри и смартфони. Комуникират във фейсбук и месинджър, а животът е извън тях. Никой не разбира, че това е просто един вид комуникация. Да, без нея също не можем. Аз също искам да оставя телефона и да си върна стария с копчетата. Но, уви, няма как. За да сме в крак с всичко, което се случва, и за да сме информирани, трябва да имаме тези екстри заради динамичния живот. Но родителите трябва да имат някаква мярка, която да поставят на децата. Ние вкъщи на нашите деца сме им определили часове, в които могат да играят на игри и да гледат телевизия. Имат си и часове за тренировка и спорт. А през уикендите задължително трябва да имат игри някъде на открито, защото това липсва най-много. Знаеш, че ние през 90-те години израснахме с едно бурно и прекрасно детство, прекарано само в игри навън.
– Как вашето семейство прекарва свободното си време, ако изобщо ви остава такова?

Кирил и Ани по време на екскурзия

– Състезанията ни са през уикендите. И ако се случи така, че нямаме състезания или обигравания, отиваме с децата на нашата вила, която посещаваме редовно. Там гледаме да им възвърнем това, за което казах, че липсва на днешните деца. Гледаме да направим така, че те да имат някакви спомени. Или пък заминаваме някъде на екскурзия. Обичаме да посещаваме забележителностите на България, които хич не са малко. Имаме доста красоти и ценности, които не сме обиколили. Гледам, че хората отиват на места, които са създадени изкуствено. Мен не ме привличат такива дестинации, например Дубай, Малдивите и т.н., които не са ми на сърцето. Не че нямаме възможност да отидем там, но обичаме истинските ценности, които ги имаме в България. Всеки може да си купи такава книга, да обиколи България и да си залепва стикери от всяка една такава дестинация.
– И за финал на нашия разговор, как виждаш СК „Патриот“ след 5 или 10 години? Какви цели сте си поставили?
– Нашите цели са винаги да сме номер 1. Специално в професионалния ринг, искаме да включим поне двама човека като Доброслав. По това един клуб показва колко е силен и колко нагоре върви. Отдолу идват доста подготвени деца. Както видяхме и на последното състезание, от 7 участници взехме 6 медала. Стигнахме до 6 финала, при положение че имаше 356 участници от 56 клуба. Състезанието беше доста трудно и ние за втори път показахме, че нашият клуб не обича да губи. Защото на по-предното състезание в Бургас направихме 6 от 6 златни. Колегите от федерацията ми казаха, че за първи път им се случва да видят такова нещо, особено на рингов стил, който е и най-тежкият. На татамито може и да има подобно нещо, но специално на ринг да направиш 100% успеваемост е доста впечатляващо. Питаха ме как успяваме и аз им отговорих, че го правим с много труд и сплотеност. А и материалът в Дупница е доста добър. В града ни има много талантливи деца. Дали идва от нас, или от ген, но със сигурност дупничани стават за бойци. Виждате, че и таекуондото също имат успехи. Преди време Климент Зашев, лека му пръст, също имаше доста успехи. Като заговорихме за бокс, следващата стъпка на клуба е да създадем боксов клуб. Вече говорихме с председателя на Българската федерация по бокс Краси Инински. Има доста хора, които искат да играят само бокс, без да включват краката. Защо да не направим една група по бокс и да започнем и да ходим и на такива състезания? Радостното е, че боксът е олимпийски, но вече и кикбоксът влезе в олимпийското семейство. Дано скоро видим и някой представител на СК „Патриот“ и на Олимпиада. Със сигурност нашите деца могат да се явят на Републиканско състезание по бокс и със сигурност ще имат пак медали. Ние не разчитаме само на краката, а и цялостно на всички оръжия, които можем да извадим на ринга.

Димитър ИКОНОМОВ

RELATED ARTICLES

Most Popular