Дупнишки инженер написа книга за Усойка

Инж. Людмил Ракиджийски от Дупница написа историята на родното си село Усойка. Книгата е озаглавена „Пътуване в миналото на село Усойка“ и проследява развитието на населеното място от възникването му преди близо 600 години до днес. Съдържа 11 глави, като предговорът е на проф. Алекси Тасев – известен краевед, писател, общественик, преподавател в ЮЗУ- Благоевград, и икономически колеж в Пловдив, с издадени над 30 книги, бивш кмет на Дупница и бивш депутат. След 2 години упорит труд и безценната помощ на съпругата си Елка Ракиджийска – дългогодишен учител по български език и литература, която преди години беше и коректор във в. „Вяра“, авторът зарадва истински своите земляци. Стана ясно, че някои от тях са съдействали с устни сведения и снимки, което е и доказателство за автентичността на написаното. Книжката, отпечатана единствено със средства на автора, вече е дадена за преиздаване.„Пътуване в миналото на село Усойка“ бе представена в пенсионерския клуб в Усойка, а срещата с читателите и гостите се превърна в празник и събитието на бобошевското село за годината.

Авторът накратко разказа за съдържанието на труда си, отнел му две години. С необходимото озвучаване дъщерята на Ракиджийски Людмила Тонева приветства гостите  и ги запозна с пътя на създаването и издаването на книгата. Другата дъщеря Доротея Николова, пристигнала специално за представянето от Италия, трогна до сълзи част от присъстващите с мили думи за написването на историята и своите родители. „Книгата е ценен подарък не само за нас, но и за поколенията след нас. Възхищавам се пред труда, желанието, трепета и любовта, с която е написана книгата, пропита с лични чувства на баща ми. И днес, и всеки път, когато се завръщам в родното ми село, възкръсват детските ми сладки спомени, които са пълни с неизмерна любов към моите баби и дядовци, за жалост, покойници. Спомени с приятелчета, с които сме играли. Мисля, че ако възкръсне миналото, преживяно чрез написаното и разказано от нас, няма опасност да обеднеят душите на нашите деца и внуци. Трябва да знаем историята на нашето родно село, за да не увехне родовата ни памет, за да не бъдем като дърво без корени. И сегашното, и идните поколения ще бъдат с по-богати мисли и чувства, ако запазим спомените си и знаем за корените си“, казва Доротея Николова. С убеждението, че родителите й имат още много да обогатяват духовно своите наследници.

Авторът дари книжки с послания и автограф на кметството в Усойка, кмета на общината, председателя на Общинския съвет в Бобошево и др.

Над 60 души отУсойка, София, Дупница, Пловдив, Кюстендил и Бобошево уважиха автора и изпълниха клуба, където бяха изложени и табла със снимки от книгата, архивни материалии документи, свързани с живота на усойчани през годините. Сред присъстващите бяха председателят на Общинския съвет в Бобошево Лариса Каменова, зам.-кметът на общината Горов, кметът на Усойка Лозина Николова, кметът на Блажиево Пламен Караканов и съпругата му, бившият председател на Общинския съвет Райчо Цветин и неговата съпруга, проф. Алекси Тасевсъс съпругата си, секретарят на читалището в Усойка Василка Граховска, пловдивчанката Анастасия Баракова. Скъпи гост на тържеството бяха племенницата на Людмил Ракиджийски Силвия Спиридонова, дошла от Италия, и най-малкият почитател Явор Спиридонов, който е само на 1 година.

Ракиджийски получи много подаръци – цветя от неговите дъщери, поздравителен адрес от наследници на своя съученик Седеф Гърнев, който е много цененза него, красив тефтер с химикалка от председателя на съвета в Бобошево, комплект с химикали от Израел от Райчо и Емилия Цветини.

Гостите си купиха книги, а много от тях получиха автограф. За минути книгата се разграби и бяха поръчани още 60 бройки, които вече са заявени. Гостите бяха почерпени с отбрани питиета, безалкохолни напитки, сладкиши, бонбони. Те разговаряха, обменяха мнения, някои се запознаха. Всички са доволни, че селото вече има история.

В Усойка се радват и на друг жест на Людмил Ракиджийски–фиданка на магнолия,подарената на кметството на 12 февруари, която ще бъде засадена до паметната плоча на загиналите във войните жители на селото.

В 167 страници авторът събира 600 г. минало

 Инж. Людмил Ракиджийски: Мъчно ми беше, че родното ми село няма история

Людмил Ракиджийски е роден в Усойка през 1948 г.Завършва основното си образование в селото, а средното – в техникум по електротехника в Радомир, специалност „Радиотехника и телевизия“. Като войник е бил в школа за запасни офицери в Плевен. Бил е и помощник взводен командир в свързочен полк в Суходол. В Машинно- електротехническия институт (сега Техниески университет) завършва технология на металите, магистърска степен. Близо 20 г. е работил в Авторемонтния завод (АРЗ)в Дупница (по онова време Станке Димитров), където израства от технолог до директор. Същевременно завършва следдипломна квалификация „Бизнес мениджмънт“ в Университета за национално и световно стопанство, Транспортния факултет към Университета по транспорт. Има следдипломна квалификация и от Висшето техническо училище в Русе. Бил е командирован в Унгария и Чехия, където участва в ремонти на „Икарус“ и „Татра“. Създал е 26 рационализации. С колектив е участвал в 3 изобретения. След закриването на АРЗ е поканен и постъпва на работа в Завода за инструментално оборудване (ЗИО), където се открива ново производство – на лекотоварни автомобили „Намко“. „Намериха ме и ме назначиха като ръководител на производство тук, в Дупница. Това беше завод, който за първи път произвежда автомобили в България. Произведохме 30 автомобила, но софиянци изпраха парите – 20 млн. лв., които бяха взели от банката, и ликвидираха предприятието. Прибраха и частите, и други неща. Бяха взели технологията от гърците. Кой беше собственикът, така и не разбрах, знам само директорите и зам. – директорите. Генерален директор беше Спиридонов. Не върнаха средствата на банката, а и на нас като персонал не изплатиха пари“, спомня си Людмил Ракиджийски. След фалита на ЗИО той започва работа като учител по специални предмети в механотехникума в града и остава там 5 години. После 10 години преподава в т. нар. тютюнев техникум. Последната година преди пенсионирането си е началник на транспорта в „Напоителни системи“. „От 2011 г. съм на субсидия към НОИ“, шегува се дългогодишният инженер, най-важното за който е да твори. „Творческа личност съм“, лаконичен е бившият директор и учител. На 76 г. Ракиджийски не спира да работи. Със съпругата си Елка поддържат немалък имот в родното им село. Отглеждат зеленчуци, плодове. Така се чувстват се полезни. А и си помагат, за да не зависят от несправедливо скромните им пенсии.

  • Какво Ви накара да напишете тази книга, г-н Ракиджийски?
  • Преди време написах историята на моя род, направих родословно дърво. Докато работех, ползвах архивен материал, събиран от моя баща, който беше учител. Прочетох и книгите с историята на селата Слатино, Мурсалево, Бадино и изведнъж ми хрумна: защо пък нашетосело да няма история. Така се заех. Започнах да търся материали от библиотеката, от архивите. Донасях в къщи по десетина дебели книги на известни краеведи – на Лазарков, на Меджидиев, на Иван Кепов. Търсех всичко, което е написано за Усойка. Аз пишех, съпругата ми редактираше. Ходех и по архивите в Кюстендил, но за съжаление там има много малко материал. Главно със селкоопа на Усойка, свързах се и с Държавния военен архив във Велико Търново, където разговарях с директора и уредниците. Те ми изпратиха документи за хората, загинали във войните – Първата световна война, Междусъюзническата война, Втората световна война. Лека – полека започнахме да оформяме всяка една глава.
  • Разкажете за самата книга.
  • Имам много наблюдения – тъй като съм на 75 г., от живота на селото. Това също ми помогна да напиша достоверни факти. Разговарях и с по-възрастните хора в селото. Имаме даже двама 90-годишни, които ми разказаха много интересни истории за селото, които описахме. Главно с разкази за миналото на селото и за техните родове ми помогнаха Боян Велков, Атанас Чипев, Славе Давидков. Много снимков материал получих от хора от селото като Елена Скендерска, Драга Благоева и други. Богат снимков материал имах и аз и това ме накара след това да направя и табла с фотоси. От близо 50 снимки, които бяха в умален вид и във фотото ги увеличиха, направих 4 табла. Там са запечатани моменти от живота на селото, на училището „Св. св. Кирил и Методий“. Едно от таблата е със снимки на мои старинни предмети. Например люлка, дубец, калъп за тухли, шейна, чекрък, мотовилка, всичко това снимах и таблата са много интересни за хората. Като отида, непрекъснато ме молят да ги изложа отново, тъй като на представянето не са успели да видят всичко. Тогава следваше едно тържество за Трифонден и не можеше да останат. Решил съм да ги изложа в кметството, за да може да ги разгледат. Имах и много богат архив от книги, материали във връзка с живота на селото. Например счетоводна книга от 1881 и 1882 г., данъчни книжа от 1915 г., тетрадки със съчинения на баща ми и чичо ми от 1919 г., документи за воден синдикат „Орловица“ от 1934 г., списъци на хората от селото, които са получавали наряди за периода на Втората световна война (1941 – 1944 г.), тогава хората са давали за фронта слама, мобилизирали са добитъка, главно така са помагали. Ползвал съм и документи от кредитна кооперация „Плод“от 1940 до 1945 г. и много други.

В една от главите съм изброил всички ветерани от войните, които са починали и участвали. Ползвал съм и материали от военно-отчетните бюра в Бобошево и Кюстендил, изложил съм ги в книгата. Засегнали сме и земеделието. Има раздел за земеделие. Ние от малки деца сме свързани с тютюнопроизводството, овощарството и много конкретно сме описали всички оръдия на труда – от сърпа, когато още нямаше механизация, до вършитбата, със старите електрически вършачки, когато цялото село отиваше и помагаше да се извършее. Засегнали сме и първите случаи, когато нямаше вършачки и житото се тъпчеше с коне, които обикаляха около един стълб, а след това се отвяваше с веялки. Засегнал съм и кооперациите. При нас е кооперация „Плод“, където с кредити е участвало почти цяло село, с по 500 – 600 лв., имам много оригинални бланки на хората, дали кредити, цветни, от 40-те години. Както казах, включил съм и списъците с хората, получавали наряди от ръководството на кметските наместници и комитет до ОФ, с председател, секретари и членове, всичко е било много точно, без да се ощетяват хората и беше много интересно за мен.Книгата съдържа 167 страници. Обхваща времето от създаването на селото до днес.Селото възниква през 15-16 век като чифлик. След това, по време на Освободителната война до 1878 г., вече е наброявало 27 къщи със 106 жители, като от тях 7 къщи са били покрити още със слама, а другите – с турски керемиди, и селото започва да расте. Описал съм всеки един период от 10 години, когато е било преброяването, как расте и 1956 г. стига върха – 697 жители. Сега е наполовината.

Изненада ли Ви нещо, докато събирахте материалите и пишехте?

-Всичкобеше интересно и ново за мен. Всяко едно нещо, което прочитах или някой ми кажеше, беше ново.

А кое беше най-трудното в работата?

Всичко е трудно. Дори събирането на материалите, разговорите с хората, но не се отказах. Най-вече благодарение на помощта на семейството – съпругата и децата ми ме подкрепяха. Децата непрекъснато ми казваха, че трябва да продължа. Съпругата ми по цели нощи редактираше, изпипваше всичко, за да няма грешки – литературни, в пунктуацията. Тя се зае и с обичаите, които познава много добре и ги описа. Включи даже и старинни рецепти, те са съвсем малко, но интересни. Много интересна за нас беше една снимка от 1947 г., която намерихме, на около 50 жени от селото, с дечицата, връщащи се от планината. Въз основа на тази снимка успяхме да установим къде са били тези жени и деца, от къде се връщат. С помощта на стари хора уточнихме, че там е имало оброчище, където се ходи обикновено по някакъв повод. Когато тези жени са снимани, ние сме били деца и разпознахме физиономиите. Ето още един интересен факт – със снимка на Иван Близнаков. Една от прасковите, които е създал той, е известна в цяла Европа.

-Какво е посланието на книжката?

-Посланието е селото да има история, не аз да се възгордявам. Мъчно ми беше, че нашето село няма история.

 

Юлияна КОЛЧАКОВА