СТРУМА ПЛАЧЕ И ПЕЕ (повест)

Започната през пролетта на 1958 година в с. Гара Пирин, Санданско

Павлевски е роден на 26 август 1922 г. в с. Вратца, днес Стефаново Ловешко. Завършва гимназия в гр. Ловеч през 1941 г. Свирил е в гимназиалната и селската духова музика на кларинет и флигорна. Обявен за „политически неблагонадежден”, не го вземат войник, а остава за следващата година за трудовак. През учебната 1941-42 г. е учител на отделенията от 1-во до 4-то в с. Лехово Петричко от където през май 42 г. заминава трудовак. През 1948 г. е изпратен във Военното училище което завършва като свързочник и служи 30 г. като офицер до полковник в БНА. Служи в редица гарнизони като в периода 1955-58 г. е ЗКПЧ на полка в тогавашното село Гара Пирин днес гр. Кресна.
От Лехово и Гара Пирин е влюбен в македонските народни песни които пееше винаги когато беше весел, тъй като имаше дарба и на певец. Издал е книгата „Нелегален дневник”, разкази, епиграми. Оставил е и др. три неиздадени книги.
*Справката е от сина му Иван Павлевски.

1. МОСТЪТ НА САЛИ АГА

Излезе ли веднъж от дефилето, Струма разширява коритото си като образува разливи, островчета и блата. Дълго време тя тече надолу в равнината все тъй бърза и шумяща и се успокоява едва когато приеме в обятията си водите на Тополница.
От дефилето до тук в нея се вливат десетина планински рекички, които сякаш подслаждат с кристалните си води разшумяната ѝ тинеста плът. Всяка една от тези рекички носи името на селото, през което минава: Кресненска, Влахинска, Брезнишка и т.н.
Най-бистра и най-студена е Брезнишката река. Тя събира водите си от високия Агаборун, дълго се спуска надолу под сенките на големите буки до село Брезница, а от там чак до Струма, край бреговете ѝ растат грамадни клонести явори. Рядко слънчевите лъчи успяваха да проникнат през широките листа на яворите и затова всякога тук вееше прохлада.
От селото надолу, дето започваше равнината и дето се чувстваше горещият южен полъх, яворите и реката бяха нещо като оазис в пустинята. Тук бягаше напеченият от слънцето добитък, тук идваха да отпочинат и обядват хората, пръснати по малките градинки и нивици. Край самия бряг на реката вървеше пътеката, по която брезничани слизаха за нивите си край Струма.
По левия бряг на Струма бяха имотите на Сали ага, които обработваха ангария селяните от Кресна, Ощава, Влахи и Градешница. Затова брезничани бяха крайно благодарни на реката, че бе лишила агата от възможността да идва в селото им и ги товари с ангария. За сметка на това те плащаха по-голям данък, но все пак се чувстваха по-свободни. Но ето, че и на тази тяхна малка радост дойде краят.
Една лятна вечер Явор козаря похлопа на пътната врата на дядо Мите – селския чорбаджия.
– Що сакаш, Явор? – мрачно го посрещна чорбаджията, натопил тлъсти нозе в коритото със студена вода.
Явор не отговори веднага, а подпря гегата си на плета, отметна торбата от рамо и извади от нея намотано въже.
– Тази ортома я праща Сали ага, за мяра. Сака утре селото да закара две толкова дълги дървета, но дебели, прави… Дъбови да са рече. Мост ке градиме.
И той разказа на чорбаджията, как днес като пасял козите на скалата над Струма, дето бреговете ѝ са най-тесни, отсреща дошъл Сали ага със селяни. Стояли те там, оглеждали и нещо спорили. После изсекли храстите наоколо, разчистили скалата отсреща. Донесли въже и през шума на реката му извикали да чака там на отсрещната скала. Пъргав дребен селянин се покатерил на надвесеният над реката явор, а на кръста му било навито въжето. Размотал го той и извикал: „дръж!“. Чевръст бил селянинът, три пъти хвърлял въжето насреща, докато третият път запокитил така края на въжето над реката, че то като змия полетяло към козаря. Хванал се Явор с лявата ръка за храстите, а с дясната ловко уловил въжето.
– Не изпущай! – викнали онези оттатък.
После, селянина от дървото слязъл като също държал другия край на въжето. Пренесъл го по-нагоре, точно срещу козаря, дето се надвесвал напред друг зъбер на скалистия бряг. Слязъл от черният си ат Сали ага и приближил, а след него и селяните. Опънали въжето, мерили нещо с крачки и като отсекли с брадва излишната част от въжето откъм тяхната страна наредили на Явор:
– Намотавай!
Гърлест селянин, надвиквайки рева на реката, с ръце на уста викал колкото глас има:
– Сали ага нареди, утре брезничани да докарат тука над реката две дълги дъбови дървета, и да се направи мост от тях.
Беше жетва, но заповедта на агата чорбаджи Мите изпълни веднага. След пладне на другия ден с много риск, над реката опънаха снага двете дълги одялани от двете страни греди. Но въжето дръпна и хвърли в реката Явор, когото буйните бързо отнесоха по течението. Той бе паднал от скалата като прехвърляше завързаното за първата греда въже. На гредите дюлгерите наковаха плътно една до друга грубо издялани талпи и до вечерта тесният мост бе готов.
Пръв мина по него Сали ага. Преведоха след него и коня му. С ниско темане го посрещна чорбаджи Мите, яхна и той мулето си и поеха нагоре към селото. Най-напред яздеше един от пазачите на агата, след него Сали ага с чорбаджията, следвани от десетината ратаи и най-после тръгнаха селяните. Те крачеха нагоре уморени и гладни. Често се обръщаха назад и тъжно гледаха надолу по реката, дето някъде мътните води завлякоха козаря. Дълго го бяха дирили по брега, но водата не изхвърли никъде тялото му.
До късно през нощта в двора на чорбаджията бумтеше тъпан и писклива зурла извиваше турско маане. До късно през нощта откъм Горната махала се чуваха писъците на Яворовата жена, останала вдовица с пет дребни дечица.
Брезнишката река течеше надолу и се вливаше в Струма току до новия мост. Тази нощ тя носеше с водите си и смесените звуци на плачове и песни. Заедно с нея и Струма плачеше и пееше и разнасяше дивата си мелодия далече в равнината.
Мостът беше наречен на името на агата. Единствен той му се радваше. Всеки ден измъчени селяни и селянки преминаваха по него със сърпове и мотики на рамо. Работеха ангария на Сали ага.
Мина лятото. По върховете на Пирин падна сняг, сланата изгори тревите в полето. Над Струма легнаха мъглите. В една студена зимна нощ мостът изгоря. Никой не знаеше кой го е запалил и никой не питаше за това. Радваха се и стари и млади. Деца, козарчета, първи видели, че мостът го няма и изпотени от тичане дойдоха в село да съобщят новината. Скоро тук пристигна чорбаджи Мите и други селяни. На мястото на моста от двете страни се подаваха останки от обгорели греди като големи главни, а долу на завоя на реката водата бе изхвърлила недогорялата част от моста.
– Запален е от двете страни. Два огъня са запалени на него – гласно размишляваше чорбаджи Мите. Да видим сега какъв огън ще ни гори на главите.
И като се обърна към селяните, наставнически добави:
– Докато не е научил Сали ага ще построим нов мост. Иначе селото считайте за изгорено.
Наведоха глави селяните. Те съзнаваха опасността, проклинаха себе си дето се бяха случили тук.
Мостът бе построен твърде скоро. Беше и по-хубав и по-здрав. Парапетите встрани му придаваха красота и сигурност на минувачите. Много труд положиха брезничани за да скрият следите от изгорения мост. Засипваха с пръст, трупаха с камъни недогорелите краища на гредите. Но тайната не се опази. През новият мост минаха на коне заптии и се върнаха същият ден с брата и бащата на Явор козаря, опетляни с въжета. Гонеха ги пред конете като кози. Откараха ги във Влахи, от гдето на другата сутрин със стражата потеглиха за Мелник. Повече никой не ги чу, нито ги видя.
Минаха години. Мостът старееше. Никой повече не го запали. Дървената настилка беше подменяна няколко пъти, а гредите под нея седяха сякаш непокътнати. Този мост стана причина за много промени. Докато по-рано селяните от Моравска, Будилци, Сливница търсеха брод надолу по течението на реката, сега те слизаха до брега ѝ и вървяха с часове обратно, за да стигнат моста и минат по него.
Мостът стана причина, за да се срещат тук хората от разпръснатите по планинските хребети села. По него минаха първите камили натоварени от търговците със сол, газ и цървули и се връщаха с товари вълна, фасул, орехи и кожи. Под големите дървета от двете страни на моста често почиваха навързани мулета, магарета, камили. Встрани стояха товарите и край тях подвиваха подбити от път нозе кираджии. Хорски глъч оживяваше това доскоро пусто място. Вечер горяха огньове, миришеше на печена сланина и извара. Тук край моста често разпъваха шатрите си циганите – катунари.

2. ПРЕСЕЛНИКЪТ

Един пролетен ден на левия бряг на Струма, срещу моста спря странен пътник. От двете мулета разтовари покъщнината си, подреди я край явора. Пътникът водеше бледолика жена с две деца момчета, които яхнаха свалените от мулешките гърбове самари и ги подкараха с пръчки. Жената се зае да събира дърва, а мъжът извади пунгия с прахан и чакмаци, секна огън, пъхна праханта в стиска сено и го размахва докато пламна в ръката му. Край лумналия огън останаха жената и децата да пекат картофи, а мъжът взе брадвата и започна да сече дръвчетата наоколо. Дойде на помощ и жена му. Разчистиха, заравниха площадката зад явора. Побиха четири дебели дървета, които образуваха формата на квадрат.
– Такава ще бъде за сега къщата ни – проговори най-после мъжът и погледна към жена си.
– Не зная що да кажа, Якиме – отговори му тя. Оставяме горе питомното и идем тук на дивото…
– Питомното скоро ще дойде тук, а дивото ще иде горе във Влахи – уверено каза Яким. Напълни той лулата си и едва сега разказа целия свой план на жена си…
Яким бе най-големият син на баща си. Шест братя един след друг се жениха след него. Къщата стана тясна, хлябът – малко. Трябваше да се отдели. С това бе съгласна и жена му. Но защо не строят къща там при своите, а дойдоха тук, Вангелия – Якимовата жена сега научи.
Минавал бе от тук Яким много пъти. Откарвал бе товари на търговци до Брезница. Ходил бе и в Будилци. Неведнъж е спал тук, докато отпочине добитъка. Една вечер край огъня чул от търговците да казват, че тук е място само за хан. Даже оценили колко ракия ще да се продаде за един ден, колко агнета ще се опекат… Затова идваше Яким. Хан да отвори, пътници да посреща и изпраща и да печели пари.
– Всичко е хубаво, но ние нямаме пари. Тук трябват пари за хубава къща, за стока – продума плахо Вангелия.
– Трябват и пари, но ще започнем с каквото можем – успокои я Яким. Парите сами ще ни дойдат.
Няколко дни работиха упорит. Построена бе колиба, покрита с клони и шума, измазана с кал. Отличаваше се от обор по това, че имаше огнище. Вечер под явора връзваха мулетата, затваряха се в колибата и спяха на голата земя край огнището. Чергата не стигаше за децата. Сутрин запалваха огъня отвън, печаха картофи и ръжен хляб и чакаха пътници. Яким бе направил примитивна пейка от дебел яворов клон и пред нея на камък поставяше шишето с ракия – единствената му стока.
Търговията с ракия действително потръгна. Яким имаше хубава ракия, но буренцето му беше малко. Когато ракията в него значително намаля, за първи път той доля от стомната вода. После ходеше до околните села. Купуваше евтина ракия и я продаваше скъпо. Всичко вървеше добре. Яким се радваше. Радваше се и Вангелия, повярвала, че плановете на мъжа ѝ са осъществими. Едно само ги тревожеше. Не беше още минал от тука Сали ага. Дали не ще ги прогони? Какъв ли откуп ще поиска? Велю Джамбазина бе казал на Яким, че агата не е опасен. Стига да умееш да го посрещнеш, нагостиш и измолиш милост от него.
За срещата с агата Яким се готвеше отдалече. В сандъка на жена му седяха шишета с ощавска ракия и мелнишко вино, а зад колибата вързани с връз за краката ровеха кокошки.
И ето, че най-сетне мина от тук и Сали ага. Най-напред той нареди на слугите си да запалят Якимовата колиба, но като видя доброто посрещане и сълзите на Якимица се отказа. На тръгване, сложил крак в стремето, той каза на Яким, който държеше поводите на коня му, че го оставя тук на своя земя да търгува и добрува, за което ще му се плащат хиляда гроша годишен данък.
– За тази пролет парите искам утре, като се върна!
Яким нямаше какво да прави. Когато отмина агата с хората си, той подкара след тях мулетата. Продаде ги в Брезница и на сутринта дочака на моста агата. Даде му парите с нисък поклон, но нямаше вече с какво да го посрещне. Турчинът видя, че децата ядат картофи без хляб, а Якимица не бе с вчерашната премяна.
– От голтак ханджия не става! – изруга той и пришпори коня надолу към полето. След него пропуснаха и слугите с пушки през рамо.
Яким вече пеша ходеше с буренцето за ракия. Носеше го в скъсан чувал на гръб.
Изтече лятото. Към края на есента нощите станаха студени. Посъбрал бе Яким парици. Повика той зидари и за няколко дни построиха нова колиба с каменни стени, с прозорец и комин. Покриха я пак с ръжена слама. Старата колиба остана за затваряне добитъка на пътниците.
Надеждата за голяма къща, за лесна печалба бе загубена за Вангелия. Мрачен ставаше и Яким. Той знаеше, че идната пролет агата ще поиска повече. Дано само някак се преживее…
Мина се и зимата. Едното от децата почина. Якимица от труд и мъка се състари, прегърби. Пролетта не донесе радост за семейството на преселника. Точно срещу Великден пристигна и стовари багажите си Величко – синът на кръчмаря от Влахи. Със себе си той водеше и майстори. Неотседнали още, неотпочинали, Величко отърколи край пътя до моста ново буре и сложи върху него шише с ракия.
Яким гледаше изумен. Веднага всичко му стана ясно. Отваряше се нова кръчма.
Първият задал се пътник бе отдалече посрещнат от Величко. Без да го познава, той поздрави, повика го и го почерпи. Не му взе пари.
– От мен е сега. Да бъде на хаир… – и пак му подаде шишето.
– Хаирлия да бъде тогава – усмихна се пътникът и отпи на големи глътки.
– Когато минавате от тука отбивайте се при мене – сбогува се Величко и погледна от другата страна на пътя, дето Яким без нужда чешеше брадясалото си лице.
– Оно се знае – кимна пътникът и бършейки с длан мустаците си поведе мулето през моста.
Тъй започна Величко. Построи близо до моста къща и отделна постройка за кръчма. Постави в нея маси и пейки. Отвън под стряхата увиснаха ярешки и агнешки бутове. Замириса на печено.
Сърди се Яким, плака Вангелия, но кой тях да мисли.
– Аз съм се разплатил с агата – думаше Величко – Моя работа си е какво ще правя.
Пътниците все по-рядко спираха при Яким. Полека-лека го изоставиха и добрите му в миналото приятели. Мамеше ги Величко с думите си, вересията и игривите очи на жена си. Идната пролет Яким стана ратай на Сали ага.