Писателката Ивелина Радионова гостува днес в Дупница, за да представи новата си книга „До Боянския майстор“. Събитието ще се проведе от 11.00 ч в Общинската художествена галерия.
Гласът на българското говори от творбите на Ивелина Радионова, една от най-обичаните български писателки днес, по начин, по който никой съвременен писател от ХХI век не го е правил досега. Писателката утвърждава вечното и непреходното чрез ценностите на родния фолклор и традиции.
Ивелина Радионова е поетеса и писателка с редица литературни награди, автор е на стихосбирките „Златни нишки“, „България в сърцето“ и „Копнеж по слънце“, „В тебе аз ще остана”, „Все ти пиша, Любов”, както и на повестта „Алтъна”. Нейни стихове са публикувани в поетични сборници, във вестници и списания. Носител е на множество литературни награди. Новата й творба “До Боянския майстор” се определя като най-силната й досега.
“Това е моята тринадесета книга. Тя съдържа повест с едноименното заглавие и единадесет разказа. Бих я описала като мост между реалността и един друг свят. Първите читатели я нарекоха книга – Библия по човещина, от която светлината струи. Може би, защото през цялото време, докато пишех, ми се струваше, че ме водеше онази, същата светлина, водила ръката, изписала църквата на севастократор Калоян по съвършен начин и усещах съприкосновението с божественото”, споделя авторката.
Специално за Вяра Ивелина Радионова предостави откъс от повестта “До Боянския майстор” :
Малко по-късно Антип отиде при майсторите със севастократорските одежди. Калоян бе разпоредил да бъдат показани на зографа, за да ги нарисува върху липови дъски, та да му е лесно след това. Но докато помощниците пиеха тъмно вино, Василий не седеше със скръстени ръце – пренасяше спомените си за царските образи върху дъските. Щом крепостният влезе, той остави всичко и пое скъпите тъкани. Без дума да продума, дълго разглежда всеки детайл, стараейки се да го запомни, след това си представи дрехите, облечени върху ктиторите. Досегът с Десиславината дреха му донесе ново вълнение. Вече знаеше чие е красивото лице, което бе видял в първия ден, а скъпият плат добавяше още съм душевността, която трябваше да нарисува. Казано му беше, че ще види севастократорката в подходящ час и той очакваше с нетърпение този час да настъпи. Копнееше да усети дъха ѝ, да запомни чертите на лицето ѝ. Вълнението личеше в трепета на ръцете му, когато държеше наметката ѝ, сякаш прегръщаше нея самата, но никой не биваше да научава за слабостта му. Най-малко Калоян. За да се прикрие, Василий насочи вниманието си към мъжките одежди. Тщеславието прозираше през нишките и постепенно в мислите му застана владетелят на Средец с неговото неизменно влечение към светското и тленното, с желанието му да притежава най-хубавото и скъпо струващото. От всичко това не правеше изключение църквата му, която задължително трябваше да се отличава с дух, възроден до висините.
– Трудно ще угодим на Калояна … Капризен е тоя владетел – остави бъклицата единият му помощник.
– Що тъй смяташ, Гълъбе? – попита зографът.
– Не видиш ли какви дрехи има? Щом държи и на най-дребното – какво ли ще е с голямото…
– Няма страшно, ще се справим.
– И аз почвам да се съмнявам дали ще успеем – вмъкна Димитър.
– Антипе, ти какво ще кажеш? Имал ли си неприятности с господаря си?
– Случвало се е да ми е трудно, но до тъмница не съм стигал. Той е справедлив и рядко излиза от кожата си. А и нямам друг избор освен да му служа. И аз, и жена ми, и децата, и внуците ми някой ден. Ние сме крепостни. Живеем от милостта на господаря и сме му предани.
– Бил ли си свободен човек? – предизвика го Василий.
Отрокът смъкна рунтавия си овнешки калпак и въздъхна тежко.
– Някога бях. Дядо ми имаше нива, но тате я заложи на Калояновия баща. Не можахме да се издължим, загуби я и станахме крепостни.
– А ти, зографе? Разправят не си търновец…
– От село Субоноша съм, Серско. Не е богат родът ми, но имаме малко земя. Агнешка кожа, крина жито и делва с мед все ще се намерят у нас. Дядо ми гледаше навремето пчели. Научих, че починал и тате продължил да гледа кошерите, колкото може. Е, не скърцат колелата на колесници и раклите ни не са пълни със злато, ала нейсе… Но аз избрах да поема по друг път и отдавна не съм се връщал при своите.
– Ще ми се с моята Малтица да сме свободни, деца и добитък да отчуваме, пък ако ще да си лягаме щом се скрие слънцето, да не хабим борина. Кълчищена черга да имаме, хляб да имаме, ряпа, чесън и сирене на празник – друго не ща.
Иконописците слушаха и всеки мислеше за своята съдба. Не бе им хрумвало досега, че свободата е равна на сполука и раболепието мъчи. Антип прибра ктиторските дрехи и стана да си ходи.
Снеговалежът спря. Щъркелите се върнаха и се заловиха да носят клонки, за да си правят хан. А боянчани, доволни, че са свършили начумерените дни и пролетта е споходила къщите им, ровеха земята, бучеха корен и чакаха медният камбанен език да възвести настъпването на празник. Празник бе настъпил в душите на майстора и помощниците му, които работеха от тъмно до тъмно. Гълъб миеше четките и смесваше боите с яйчен белтък, Димитър сръчно запълваше контурите на ликовете на светиите, а Василий рисуваше царя и царицата. Четката го слушаше, багрилата го обичаха и с лекота изписваха червените дрехи и обувки на самодържеца. Явно зениците му ги бяха запомнили от срещите в Царевец и в църквата“ Четирийсет мъченици“, защото не се налагаше да поглежда към липовите дъски с черновите. И светлината от свещите падаше върху стените със страхопочитание, като че някой надничаше от купола, за да види как се създават светове, които потомците ще се мъчат да разгадават. Багрите се редяха по божествен ред – червено до жълто, светлосиньо до кафяво и отново кървавочервено. И отново се повтаряше жълтото във владетелските корони и ореолите на светците.
Очите им се умориха и хлътнаха от взиране с часове в най-дребния детайл, но усещането, че създават нещо безценно им вливаше нови сили. Стенописите трябваше да смайват с богатство на багрите и небивала за времето си изразителност. И Василий влагаше цялото си старание, но не за да предизвика доволство у Калоян. Целта му беше да угоди на твореца в сърцето си, на този, който пропуска светлината и води човеците към добруване. Редно бе първо да изпише царските ликове, че и тук, в храма си имаше големство и цар Константин Тих лека полека добиваше блясък, достойнство и властност, а Ирина Ласкарина – благородство и горда красота. В ръката на царя бе поставен кръст, на царицата бе поверен жезълът. Над главите им зографската ръка постави ореоли, макар да не бяха светци, защото от незапомнени времена се ширеше вярването, че владетелите са с божествен произход. Само че Василий разсъждаваше по-различно и прояви малка хитрост. Направи така, че царят да държи и червена торбичка, пълна с пръст, за да се знае, че въпреки всичко и той е смъртен, от пръстта е произлязъл и пак при нея ще се върне. След нанесения последен щрих към образа му, Гълъб се усмихна леко злорадо. Иронични пламъчета припламнаха и в Димитровите очи. Царят е цар, и единствено нему се полагаха червените обувки, но първом беше човек. Короната и кръвта го отличаваха от дрипавите парици, но не му гарантираха безсмъртие и незабрава. Ала бе достатъчно едно червено наметало, за да покрие илюзията, че това е възможно. Четката полагаше последната краска, когато дойдоха севастократорът и жена му.
– Добър да е денят ви, майстори! – поздрави Калоян.
– Спорна работа, зографи! –изрече Десислава.
– Добър да е, господство! Сполай,севастократорке! – отговори Василий.
– Не, не спирайте, не спирайте! – рече властелинът, щом видя как се сконфузиха Димитър и Гълъб – Ние ще погледаме малко.
Василий продължи да смесва боите, за да прикрие притеснението и мислите за прекрасното същество, което виждаше за пръв път. Толкова пъти бе копнял да чуе гласа ѝ, а когато това стана реалност, му се струваше, че сънува. Гласът ѝ приличаше на борова гора след дъжд. Мелодичен, с дълбочина и доброжелателност, която си личеше от трите промълвени думи. Това краткословие за него се равняваше на малко съкровище. Ктиторите се насочиха към стената с царските ликове и тържествуващото излъчване ги порази. Севастократорът проницателно погледна братовчед си, одобрително поклати глава и продължи да разглежда стените.Уникалност и светлосенки се съчетаваха по брилянтен начин и в ликовете на първите нарисувани светии.
– Впечатляващо! – възкликна севастократорът – Добра и мъдра е ръката ти, зографино! Справил си се с царевите образи, но аз съм любопитен как ще изпишеш нашите. Видя одеждите ни, ако трябва ще поседим с Десислава да ни погледаш…
Иконописецът не бързаше да отговори, тъй като работата го бе научила, че между порицание и похвала стои една крачка. Днес господство го похвали, но не се знаеше дали утре нямаше да го охули, още повече че доловив погледа му, насочен към Търновската власт, мълчаливо съперничество и бе убеден, че изписването на неговия лик трябва да не отстъпва по осанка и благородство и дори да превъзхожда царския. Без ореоли и върховенство щеше да му е много трудно, освен ако не вградеше в ликовете нещонетрадиционно.
– Господство, нужно ще ми е да ви погледам – бавно, но решително каза Василий – Първом тебе ще нарисувам, после севастократорката. За нея повече време ще ми е нужно, защото в овала на женското лице създателят е вложил мистичност.
– Севастократорке – обърна се към Десислава – ще те помоля да дойдеш друг ден, та да обърна повече внимание при изписването ти! Да речем след седмица заповядай!
С тези си думи целеше да постигне две неща: да успокои сърцето и ръката си щом тази, която изпълва мислите му излезе и в същото време си осигуряваше обещание да я види отново, без присъствието на мъжа ѝ. На Калоян предложението му се стори разумно и той се съгласи. Отпрати съпругата си с поглед и седна на малко столче до притвора.
– Заключваш ли вечер, Василие? Не желая някой да повреди зографиите.
– Заключвам, господство – потвърди майсторът.
– Гълъб и Димитър работеха мълчаливо. Гледаха да не кажат някоя излишна дума и севастократорът да се отметне от думата си и да ги натири в престолнината. През ум не им идваше, че той съзнава безценността на създаденото в храма.
– В много църкви съм влизал, на всичките светците са с восъчни лица и край тях мъртвее. Нима светът е восъчно утихнал? Мислил съм си неведнъж: притварят клепки, сякаш очакват молитвите. А хората ги молят непрестанно – за жито, за слънчев ден ирожба. Прииждат в храмовете на тълпи или самички – вълци единаци. Запалват вощеници и мълчат. Или пък мърдат устни, нещичко измолват – обич, лек за нелечима болест, перпери…
… защита от чума, от война, от враг….– продължи Василий.
– Точно така. Всеки долепя длан до длан да поиска нещо.И забележи, зографе, отстрани ръцете приличат на къща, на храм съграден – неръкотворен и в същото време ръкотворен. А между ръцете що има? Някой ще рече: нищо, въздух, прах…
– Аз ще отговоря, севастократоре. Между дланите е вселена. Живот има между тях.
– Добре, Василие. Светиите гледат вяло как стоим с длан до длан, съдят ни безгласно, благославят ни с безцветни устни. Где е тука душата? Где е чувствителността ѝ? Не съм ли прав? Не е ли по-право да бъдат изписани с живец, тъй както аз ти поръчах? Живият прави, струва, руши и съгражда отново от зърно, от камък, от нищото даже. Привилегия е да си жив. А аз съм радостен, че ме послуша и правиш тъй, че боянските светци да се сдобиват с човешка душа. Твоята.
– А Гълъб и Димитър забрави ли, Калояне? – посочи иконописците Василий – Те също дават от душите си, за да стане църквата ти за чудо и приказ и нарисуваните да оживеят.
– Но главната заслуга е твоя! Твой е първият трепет, първата краска. Те довършват твоето.
– Сиреч добавят божественост в тленното и тленност в божественото?
Севастократорът се усмихна. Мъдър беше зографът, значи той беше двойно по-мъдър, че точно него е избрал. Харесваше му предизвикателството да срещне различно мислене и ум просветлен, равен на неговия, но не го показа. Помощниците, макар да владееха изкуството на иконописта, не бяха стигнали нивото на майстора си.
– Василие, ще те питам още нещо. Ти чертаеш светъл кръг над главите на светците и над царя, и над царицата. Но, ако имаш свобода да определяш, кому би сложил ореол?
– На простосмъртните, дето с палешник орат земята, на книгописците и лечителите, на откривателите, дали благо на всички… Но нима някой е по-малко достоен от друг, господарю? На небето горят цели родове звезди – звезди на козари, на скитници и деспоти. Телата на всички накрая стават пръст, душите им – звезди, без значение чия душа е носила опинци, чия –хермелинова кожа. Ще кажеш едните са простосмъртни, ала не е ли кръв кръвта на простосмъртните?
– А ако се бе родил севастократор? – предизвика го ктиторът.
На Василиевата уста бе „ Щях да съм женен за Десислава.“, но устата изрече друго:
– Бих освободил крепостните си.
Тънка усмивка плъзна по Калояновите устни. В дълбоки води бяха влезли двамата мъже, а дълбокото крие водовъртежи и подводни ями. Един такъв водовъртеж плашещо увличаше зографските разсъждения.
– И войниците ли ще разпуснеш?
– Защо не, ако някой, по-високостоящ от мен, забрани да се коват мечове…
