Една от главите в първата ми книга е написана изцяло на дупнишки език
Николай Терзийски е писател, автор на романите „Отлъчване” и „Хроники на неведомото“, номиниран за „Роман на годината 2020”. През 2014 г. създава интернет блога Терзилъци, в който публикува свои произведения. Дебютният му роман „Отлъчване“ излиза на книжния пазар през юни 2017 г. Избран е от сайта „Аз чета“ за една от десетте най-важни книги, издадени на български език през годината. „Отлъчване“ печели голямата награда в категория проза от Националния конкурс за дебютна литература “Южна пролет” 2018. Романът има и номинация от наградите “Перото” в категория „дебют“. През март 2019 г. излиза вторият му роман – „Хроники на неведомото“. Той е сред шестте книги, номинирани за „Роман на годината 2020“ – Националната литературна награда на НДФ „13 века България“. Романът има номинация и за Годишните награди на Портал Култура – в раздел „Проза“.
Обичам Дупница, защото я има. Нима има по-ясна дефиниция за любовта? Когато човек обича, отговорът на въпроса „защо” е най-трудният, но и най-лесният. Майка ми е родена тук. Тук израснах. Момичето, в което се влюбих (и днес е моя съпруга), е от Дупница. Тук написах първия си разказ. И първата си публикация, отпечатана в един отдавна несъществуващ вестник. Мога да изреждам още дълго. Или просто да кажа – пъпната връв продължава да ме дърпа, за да се връщам в този град. Първото, за което се сещам в града, е мястото, известно като Мързела – пейките при шадравана на централния площад. Няма как да не спомена ОУ „Климент Охридски” и Гимназия „Христо Ботев” – заради приятелствата, учителите, спомените. А в последните години сред най-любимите ми места се нареди една уютна книжарница, създадена с много любов от две прекрасни дами – Роси и Таня.
Един от най-ярките ми спомени е, когато в ефира на града се появи радио „Астра плюс”, аз бях на петнайсет. Но гласът ми, вече добре мутирал, звучеше като на по-възрастен. Не спирах да тормозя водещите с обаждания в ефир – отговори на въпроси за игри с награди, музикални предпочитания… и какво ли не. Накрая Слави Тенев реши да ме извика в радиото. Със съвсем сериозно предложение да работя там. Представете си изненадата му, когато срещу него застана един пъпчасал хлапак, решил да си пуска дълга коса. Попита с двигнати вежди: „Вярно ли ти си Ники Терзийски?”, но после се окопити бързо и реши, че в програмата идеално ще пасне едно тийнейджърско предаване.
Гордея се, че съм дупничанин и имам и доказателство за това – една от главите в първата ми книга е написана изцяло на дупнишки език. Епа айде, честит ви празник, ора! Оти ние сме голема работа! Ама що че ви обяснявам, като вие си знаете…
