От легендите на Земен до сърцата на читателите – пътят на Цветанка Иванова

Кой би предположил, че една обикновена жена на петдесет, живееща в малко градче, изведнъж може да стане писателка!? Има такава жена и тя е Цветанка Иванова от град Земен, родена през 1943-а година. Започва да пише късно, но с талант, откровеност и отдаденост към родния си край. До днес има издадени шест книги, а седмата вече се намира в издателството.

Цветанка завършва средно образование в родния си град, а средно-специалното в Икономическия техникум в Перник. Деветнадесет годишна се омъжва за Кирил от съседното село Пещера. Има син и дъщеря. Дълги години работи като счетоводител в кариерата за вародобив в Земен.

По нейни думи е подтикната към писането, когато местният краевед Гервази Сотиров ѝ казал: “Родът ти не е от тук!“. Първоначално тя се озадачава, но започва да съставя родословното си дърво, при което открива, че предците ѝ дошли от село Църна трава, днешна Сърбия. Тогава у нея се поражда желанието не просто да запише имената на предците си, но да им вдъхне живот. Така започва да пише първата си книга – “Земен рай“, в която смесва художествена измислица с реални исторически събития и легенди от дълбока древност, за да стигне до съвремието.

Цветанка Иванова

“Когато пиша се вживявам в героите си също като артист на сцената“, обяснява госпожа Иванова, с която разговаряхме в дома ѝ в Земен. Тя пише само нощем и на ръка. Не обича да работи на компютър. Семейството ѝ първоначално гледа скептично на заниманията ѝ и не вярва, че изобщо ще напише нещо. На пръв поглед изглежда невероятно една жена на средна възраст изведнъж да пропише художествена литература. Цветанка обаче намира обяснение откъде идва желанието ѝ към творчеството.

Когато е петгодишна, заради работата на баща ѝ, семейството ѝ живее на квартира в Скакавица, една от спирките на ЖП линията София-Кюстендил. Домашните им животни се намирали на релсите, а влакът щял да мине скоро. Майка ѝ я изпраща да премести животните. Докато върви по релсите обаче, изведнъж срещу нея изскача овен, който я събаря и заблъсква яростно. Едва не я убива. Дочула писъците, майка ѝ се втурва да я спаси. Цялата в кръв, някак успяват да я закарат в Кюстендил. Докторът установява, че няма нищо счупено и, че ще оздравее, но заявява, че завинаги у нея ще остане уплах. “И до ден днешен се стряскам от най-малкото“, казва Цветанка Иванова почти осемдесет години по-късно.

Цветанка започва училище, но вследствие от злополуката среща трудности. Едва-едва чете. Един ден баща ѝ донася отнякъде “Белият зъб“ от Джек Лондон и започва да я кара всеки ден да чете по няколко страници, след което да му разказва. Тя обаче изпитва страх от описанията на вълците и дивата природа. “Няма от какво да се боиш“ – казва баща ѝ. – “Тука си в стаята, не в гората!“ След като прочита книгата започва да чете най-гладко в целия клас. По-важното обаче е, че преразказвайки прочетеното на баща си, у нея се заражда страстта към историите, която ще се пробуди половин век по-късно.

“Винаги съм искала да оставя нещо след себе си“, споделя Цветанка Иванова. Тя пише както за себе си, така и за другите. Творчеството ѝ е концентрирано изцяло върху родния край, преплетено с историята, легендите и духовността. Завършва първата си книга, но тя стои цели осем години в издателството преди да излезе на хартия. Междувременно продължава да твори.

Решава да пише за Иван Рилски, но хората наоколо я възпират. “Как така ще пишеш за светец!“, озадачени казват те. Тя обаче им отвръща: “Аз няма да пиша за светеца, а за човека Иван Рилски“. Така написва романът “Свети Иван Рилски“. Последва романът “Боян Мага“, проследяващ зараждането на богомилството в България, както и повестта “Пещерски манастир“. Чак през 2006-а година издава първата си книга – “Пещерски манастир“. След това излиза дългоочакваната и вероятно най-значимата ѝ творба – “Земен рай“. Впоследствие отпечатва и двата романа.

Цветанка Иванова заедно със съпруга си Кирил в дома им в Земен

Като най-трудната за писане творба, Цветанка Иванова определя “Серафим“ – книга, в която се разказва фамилната история на съпруга ѝ Кирил. Посветена е на бащата на Кирил, който губи, когато е едва на четири годишна възраст. Цветанка изказва големи благодарности към редактора и издател, Димитър Томов, без чиито труд книгата трудно щяла да излезе.

Любопитно е как точно Цветанка успява да издава книгите си. Относно финансирането, тя споделя, че няма възможност сама да издаде книга. Вместо това обаче двамата със съпруга ѝ намират необичаен, но ефикасен начин – гъби! Късно напролет, когато горите над Земен изобилстват от гъби, Цветанка и Кирил тръгват да берат гъби. Пълнят чували, след което продават гъбите, а спечелените пари отиват по разходите около печатането.

В последно време Цветанка тръгва сама за гъби, тъй като Кирил вече е доста възрастен. Веднъж, разказва тя, когато е сама за гъби, някъде в гората над Земенския манастир, на пътеката пред нея излиза сърничка. Това ѝ напомня на онзи инцидент с овена. Въпреки вродения си страх от животни, сега Цветанка ни най-малко не се изплашва от сърната. Напротив, става ѝ приятно и възприема срещата като благословия, а малката сърна спокойно си отива.

Днес Цветанка Иванова продължава да твори. Показва тетрадка, с нагъсто изписани листове, разказваща за нейно скорошно пътуване до Северна Македония. Последният ѝ роман, разказващ за средновековния Землънград, вече е предаден в издателството и до няколко месеца предстои да бъде издаден.   

Денислав СИМЕОНОВ