Преди в кръчмите бистрили строежа на училище, пътища, стадион….. сега на дневен ред в арт кафе “Владимир Димитров-Майстора“ са ж.п. гарата, канализацията, Яглевата къща….
Неотдавна радио Благоевград излъчи предаването “На раздумка под Байкушевата мура“ – едно съдържание, което силно впечатли хората в целия югозападен регион. Мнозина се върнаха към спомените за времето отпреди 50–100 години, когато общуването се случваше без електричество, интернет и фейсбук, а единственият начин за обмен на информация беше личният контакт – РАЗДУМКАТА. И въпреки липсата на технологии, животът бе изпълнен с щастие – с много песни, смях и човешка близост, към които и днес се връщаме с носталгия, спомняйки си детските години.
Ще се постарая да пресъздам онези моменти от моето детство, които не само ме свързват с темата на “Раздумка под Байкушевата мура“, но и изграждат естествена връзка между тази раздумка и онези, които някога са водили нашите бащи и деди.
Раздумката е онзи момент, в който хората намират разковничето за решаване на своите големи проблеми и оставят следа от живота си.
Когато се връщам към детството си, си спомням как привечер родителите ми се прибираха изморени от тежката работа. Жените оставаха вкъщи – да приготвят вечерята, да приберат децата, да издоят кравите, а мъжете се събираха на раздумка. Мястото, където се срещаха тогава, беше селската кръчма.
И какво представляваше раздумката в кръчмите? Тя произтичаше от потребността на всеки човек да живее по-добре, по-смислено и по-богато. Затова кръчмите в селото никнеха като гъби – населението имаше нужда вечер да се приюти някъде и да сподели всичко, което денят е донесъл. Във всяка махала имаше по една кръчма. В Керкеска махала, например, беше кръчмата на Яне Кацарски, известна като “Бункера“. Близо до нея, но в друг район, се намираха кръчмите на братя Ризови. Срещу тях, от другата страна на главния път, беше кръчмата на Георги Дойчинов, където всяка събота и неделя се навиваше пружината на ръчния грамофон, идваха хора и цялото село се стичаше на хорото. Големите играеха отпред, а малките след тях учеха стъпките на хората и ръчениците. В непосредствена близост беше кръчмата на Никола Дранжалов – “Чайка“, на стотина метра – кръчмата на Григор Каралеев, а до ЖП гарата – тази на Харалампи Каралеев.
Така в кръчмите, за съвсем кратко време, се вземаха сериозни решения – например изграждането на голямо училище в селото. Тогава, благодарение на задружните усилия на хората и под ръководството на мъдрия учител Андон Виячев, този важен въпрос беше решен. Великият дарител и благороден човек Андон Виячев дари от своите лични спестявания 2 000 000 лева, за да могат децата на селото да учат в удобни класни стаи и да продължат достойно образованието си във висшите учебни заведения в България и в чужбина. (Сума, с която тогава човек е можел, например, да обиколи половината земно кълбо с екскурзии.)
Освен за училището, на раздумките се взимаха решения и за други важни за селото дейности, сред които изграждането на жп гарата. Тя значително подобри връзките на населението с големия окръжен център Кюстендил. На доброволен принцип и с усилията на цялото население се създаваха и множество други обекти, като напоителните канали “Драговищица“ и “Струма“.
С активното участие на всички жители бе построен и пътят към Република Сърбия, който минава през центъра на селото. Така, с общи усилия, през 1956 година беше изграден и стадионът. Той се появи без никаква държавна намеса и днес стои като ням свидетел на задружния начин на живот, на сплотеността и силата, които позволяваха на хората да решават заедно всички стоящи пред селото проблеми.
Наред с големите въпроси, засягащи цялото население, по време на раздумките се обсъждаха и личните проблеми на хората. Те споделяха своята мъка и радост, говореха за това какво им предстои на следващия ден, как ще изкарат прехраната на децата си, как ще обработят нивите, как ще облагородят градините и лозята си и как да си помагат взаимно.
В детството ме впечатляваха силно и отношенията между съседите. Жените почти всяка вечер се събираха на седенки в различни домове, където везеха, плетяха, предяха и вършеха други домашни работи, като едновременно с това споделяха преживяното през деня. На тези седенки, освен че се укрепваше дружбата, се обменяше опит, а потърсената помощ се оказваше всеотдайно – и в радост, и в мъка.
Тази автентичност, тази раздумка, която нашите бащи и деди водеха и която беше толкова потребна и важна за тях, днес е изместена от телевизори, радио и интернет. Може би именно това е основната причина възможността за пряк контакт между хората да отслабва в съвременните времена.
Интелектуалната общност на село Шишковци откри благоприятна среда за възстановяване на онази добродетел, която е съществувала в миналото и към която сега се връщаме с носталгия. Живият контакт по време на раздумката е призван да придобие нова, по-съвършена форма, в която да бъдат поставяни обществените проблеми, нуждаещи се от решение в полза на цялото население.
Нашето сдружение с идеална цел в село Шишковци, носещо патриотичното име “Възход“, има за цел да възстанови и обогати тези форми на общуване и вземане на решения, които са съществували преди 50–60 години и са доказали значението си за живота на общността.
Съвсем актуално звучат днешните проблеми на селото – съхраняването на жп гарата и превръщането и в действащ арт-център, довършването на канализацията, изграждането на нов водопровод, преустройството на Яглевата къща в етнографски музей, преобразяването на бившето сиропиталище в дом за възрастни хора и много други.
Както преди, така и днес целта е да се създадат нови предпоставки, нова култура у хората и нова потребност да оставят трайни следи за бъдещите поколения. Чрез активното си участие в изграждането и подобряването на своя начин на живот те могат да съдействат за решаването на всички организационни проблеми на селото.
Само със задружни усилия, чрез прекия разговор между хората, чрез раздумката в съвременния смисъл на тази дума и чрез възможностите и желанието на всеки човек се създават условия, които дават основание всеки да участва всеотдайно и активно във всяко обществено начинание. Нека всеки от нас да поставя обществения интерес над личния, за да гарантира напредъка и благополучието както на живота в родния край, така и на цялата ни страна България”.
--700.jpg)
