Преди 37 години едно решение на висшето партийно ръководство сложи край на 35-годишното управление на Тодор Живков. На 10 ноември 1989 г. пленумът на Централния комитет на Българската комунистическа партия приема оставката му като генерален секретар. Събитието остава в историята като начало на политическия преход в България – процес, който променя из основи политическия и икономическия живот на страната.
Живков управлява БКП от 1954 г., а през 1971 г. застава и начело на държавата като председател на Държавния съвет. В продължение на десетилетия властта е концентрирана в ръцете на комунистическата партия, а политическата система не допуска реална конкуренция.
В края на 80-те години обаче режимът е изправен пред все по-сериозна криза. Икономическите проблеми, външният дълг, общественото недоволство и промените в останалите социалистически държави създават условия за разклащане на установения ред.
Вътрешнопартийният преврат, който промени историята
Отстраняването на Живков е подготвено от представители на най-висшите партийни и държавни структури. Сред основните фигури зад промяната са външният министър Петър Младенов, Андрей Луканов и министърът на отбраната Добри Джуров.
На 24 октомври 1989 г. Младенов изпраща писмо до Централния комитет на БКП, в което критикува политиката на Живков. В следващите дни започва търсенето на подкрепа за смяната на партийния лидер.
На 9 ноември Живков подава оставка пред Политбюро, а на следващия ден пленумът на ЦК на БКП я приема. За негов наследник е избран Петър Младенов.
На 17 ноември Народното събрание освобождава Живков и от поста председател на Държавния съвет. Така приключва и последната му официална позиция начело на държавата.
Смяната обаче не е резултат от свободен политически избор на гражданите, а от договореност между представители на управляващия елит. Затова събитието често е определяно като вътрешнопартиен преврат.
Промените в Източна Европа и натискът отвън
Българските събития са част от мащабните промени в Източния блок. След идването си на власт през 1985 г. съветският лидер Михаил Горбачов започва политиката на перестройка и гласност, която постепенно променя отношенията между Москва и социалистическите държави.
В Полша опозиционното движение “Солидарност“ постига победа на частично свободните избори през юни 1989 г. В Унгария започват политически реформи, а в Източна Германия масовите демонстрации поставят комунистическото ръководство под силен натиск.
Само ден преди пленума в България – на 9 ноември 1989 г., пада и Берлинската стена, символ на разделението между Източна и Западна Европа.
Общественото недоволство вече е излязло на улицата
Политическата промяна в България не започва единствено с борбата за власт във върховете на БКП. През 80-те години се появяват независими граждански организации, които поставят въпросите за човешките права, свободата на словото и опазването на околната среда.
Сред тях са Независимото дружество за защита правата на човека, Комитетът за защита на Русе и сдружението “Екогласност“.
Особено тежък удар върху международния образ на режима нанася насилствената асимилация на българските турци. През 1984–1985 г. започва принудителната смяна на имената им, а през май 1989 г. избухват протести срещу ограниченията и репресиите. Последвалото масово изселване към Турция остава в историята като “Голямата екскурзия“.
Още през февруари 1988 г. в Русе се провежда протестът на майките с количките срещу обгазяването на града от химическия завод “Верахим“ в румънския Гюргево.
През есента на 1989 г. активисти на “Екогласност“ са нападнати и задържани от милицията в градинката пред “Кристал“ в София. На 3 ноември над 10 000 души участват в шествие в столицата в подкрепа на организацията. Това е една от първите големи публични демонстрации срещу комунистическото управление.
От еднопартийна власт към многопартийна система
Свалянето на Живков не означава незабавен край на комунистическата система. През следващите месеци страната преминава през протести, политически преговори и законодателни промени.
На 18 ноември 1989 г. в София се провежда голям митинг с искания за демократизация, свобода на словото и политически плурализъм.
На 7 декември е създаден Съюзът на демократичните сили (СДС), обединяващ различни опозиционни организации и граждански движения. За негов председател е избран Желю Желев.
Една от най-важните стъпки е премахването на член 1 от Конституцията от 1971 г., който определя БКП като “ръководна сила в обществото и държавата“. На 15 януари 1990 г. Народното събрание гласува отмяната на разпоредбите, гарантиращи политическия монопол на партията.
През януари започва и Националната кръгла маса – преговори между управляващите и опозицията за правилата на прехода към демократична политическа система.
През юни 1990 г. се провеждат първите многопартийни парламентарни избори от десетилетия. В тях участват 37 партии, коалиции и движения. БСП печели 211 места, СДС – 144, а ДПС – 23.
На 12 юли 1991 г. е приета новата Конституция на Република България, която утвърждава парламентарната република, политическия плурализъм и разделението на властите.
Как завършва историята на Тодор Живков
След отстраняването му от власт срещу Живков са образувани няколко наказателни производства, свързани с управлението му, използването на държавни средства и насилствената асимилация на българските турци.
През 1992 г. получава седемгодишна присъда по дело за злоупотреба с власт, но през 1996 г. Върховният съд я отменя. До смъртта му не влиза в сила окончателна осъдителна присъда.
Тодор Живков умира на 5 август 1998 г. на 86-годишна възраст.37 години след 10 ноември 1989 г. датата остава една от най-значимите и обсъждани в съвременната българска история. Тя бележи началото на промени, които отварят пътя към демокрацията, пазарната икономика и европейската интеграция на България.
--800.webp)
--700.webp)
