-
Искаме запрещението да се замени с една хуманна и справедлива система за подкрепа и защита
-
Хората с увреждания нямат нужда от съжаление, а от приятели
В края на седмицата в центъра на Банско ще бъде организирана акция за подкрепа на петиция под наслов „Отменете запрещението на хора с увреждания в България” на кампанията „Родени готови”. Планинският курорт е само едно от местата в страната, където инициаторите на подписката, местни неправителствени организации и социални работници правят опит да разяснят на обществото мащаба и естеството на проблема. Д-р Райна Томанова е председател на Сдружение „Избор”, което вече четвърт век работи в подкрепа на хората с интелектуални увреждания и техните семейства. Сдружението е член на Българската асоциация на лица с интелектуални затруднения. Тя е майка на 38-годишния Георги, роден с ДЦП.
– Г-жо Томанова, как синтезирано може да се представи идеята, провокирала организирането на кампанията за отмяна на запрещението на хора с увреждания?
– Днес на хиляди хора с увреждания в България не се позволява да участват в обществото. Не им е разрешено да работят, да се женят, да гласуват, да са свободни. Всичко се решава вместо тях. Това се нарича запрещение. Алтернативата на запрещението се нарича подкрепено вземане на решения. Не друг да решава всичко вместо човека с увреждане, а с подкрепа той взема решенията, които го засягат.
– Какво означава запрещение?
– Запрещение идва от думата запретен, която означава забранен. Хората, поставени под запрещение, на практика са забранени, зачеркнати. Те не могат да вземат никакви решения за себе си. Цялата им воля и същност са подменени, като властта върху живота им е поставена в ръцете на някой друг. Това са хора с интелектуални и психично-здравни затруднения, за които съдът е решил, че не могат сами. И в много случаи това е така – много хора действително имат нужда от подкрепа. Въпросът е, че системата на запрещение не подкрепя, а изземва права, не помага, а подменя воля.
– Какво нямат право да правят?
– Абсолютно нищо. Хората с увреждания, поставени под запрещение, нямат право да работят, да се женят, да решават къде и с кого да живеят. Нямат право на достъп до собствени средства. Нямат право да бъдат информирани и да дават съгласие за лечението си. Нямат право сами да постъпят в болница. Тези от тях, които са настанени в институция, нямат право дори да избират какво да ядат или да облекат днес.
– Само за хората в институциите ли говорим?
– Много от хората, поставени под запрещение и настанени домове, са изпратени там от роднини и близки, които след това се разпореждат с имотите и парите им. В същото време, понеже са напълно обезвластени и за настойници са им определени същите тези роднини или директорите на институциите, почти не съществува възможност да предприемат действия, така че някога да излязат от там.
Но проблемът не касае само хората в институции – много родители, които обичат децата си и се грижат за тях вкъщи, също ги поставят под запрещение. Основната причина е, че заради недобре развита мрежа от услуги и подкрепа, която да подпомага тях и децата им, хората се чувстват принудени да предприемат такава стъпка, за да защитят децата си.
– Запрещението не е ли с цел защита за самите хора с интелектуални и психически затруднения от техните неразумни решения?
– Вероятно целта на законодателя преди почти 80 години е била “предпазване“, но истината е, че тази грижа под формата на закон отрича изцяло правото на избор, а от там и стойността на човека. Има по-ефективни средства за борба с измамите и престъпленията, които бранят и всеки от нас. Унизително и нехуманно е да предпазваме хора, като просто ги изключваме. Няма доказателства, че хора с такива затруднения по-често вземат грешни решения. Хората с увреждания нямат нужда от съжаление, а от приятели, от подкрепа, от това да принадлежат. Защото са хора.
– Но запрещението дава сигурност на околните, че един „опасен“ човек е далеч от тях.
– Да те поставят под запрещение, не предпазва някого да стане „опасен“, затова има по-ефективни начини като принудително лечение.
– Защо запрещението трябва да бъде отменено? Като майка на вече пораснало дете не смятате ли, че родителите знаят най-добре как да се грижат за децата си и няма нужда никой да ги контролира.
– Да, така е. Родителите, когато са ангажирани и цял живот са страдали и са се справяли сами в грижата за децата си с увреждания, знаят най-добре. Но ако децата са им под запрещение и децата им ги надживеят, за което си мечтае всеки родител, тогава децата им остават в ръцете на НЯКОЙ, често напълно непознат, който вече не може да бъде контролиран от родителите. Тогава техните деца, дори и да имат други близки и защитници, не могат да се намесят, защото настойникът ще има цялата власт. По-голямата част от хората под запрещение в България се намират в домове за възрастни хора с увреждания, като там настойниците им на практика не полагат необходимите грижи за тях, а често настойник е директорът на дома или някой социален работник, който не е близък на човека. Единственият избор, пред който се изправят в един момент родителите, е или да обявят детето си, че е без право да решава, или да се опитат всеки път да заобиколят системата – защото правно не се признава тяхната подкрепа в изразяването на волята на децата им пред други лица, институции и пр. Приемането на мерки за подкрепа ще даде възможност да има добро правно решение на проблемите на родителите в грижата за техните деца.
– Какво ще стане, като се отмени запрещението?
– Ние не искаме просто отмяна на запрещението, ние искаме то да се замени с една хуманна и справедлива система за подкрепа и защита. Тази система е пробвана на практика с няколко организации на различни места в страната, които работят с хора с различни интелектуални и психични затруднения, и тя наистина работи. Тя позволява, когато човек има проблем, защото е с интелектуално затруднение или психична болест, да може да получи тази подкрепа, и то от близки хора и от хора, на които има доверие, да му помогнат, да може да се прави и да вземе добри за него решения.
– Kаква е алтернативата на запрещението?
– Нарича се подкрепено вземане на решения. Не друг решава всичко вместо човека с увреждане, а той самият, заедно с хора, на които има доверие. Подкрепата е според човека – ще бъде съобразена със степента на затруднение и конкретните нужди на човека. Например дали му е необходима помощ при оперирането с лични финанси, дали има нужда от съвети за личния живот, или пък има нужда от по-цялостна подкрепа според желанията и предпочитанията му. Освен това, ако законът за физическите лица и мерките за подкрепа бъде приет, ще се предвидят защитни механизми на всеки етап от вземането на решение и предоставянето на подкрепата.
– Добре, но какво става, ако говорим за хората с най-тежки увреждания?
– Практиката е показала, че дори хората, които са напълно лишени от способността да говорят и да се движат, имат желания, които близък човек може да разбере и интерпретира за другите. Тези желания трябва да бъдат уважавани и зачитани. Законът предвижда мерки за защита, основани на интерпретиране на желанията и предпочитанията.
– Какво точно включват мерките за подкрепа по Закона за физическите лица и мерките за подкрепа?
– ЗФЛМП дава много възможности. Ако ти трябва просто помощ в комуникацията, да използваш алтернативни комуникационни средства или да посочиш близък, който те разбира и да ти помага и другите да те разбират. Ако знаеш, че страдаш от заболяване, което в определени моменти те вкарва в психична криза, да можеш да си направиш предварителното пълномощно кой искаш да решава вместо теб, точно и само когато си в криза, а не просто когато си зле, да те вкарат в институция набързо и да ти отнемат правата завинаги.
Можеш да избереш и мярка, в която имаш група от подкрепящи, които ти помагат за вземането на различни решения. Има и мярка, в която сам си поставяш ограничения – например продажбата на имот да става само с разрешение на съда, но ти поставяш тази граница. Има и защитни мерки – ако си в ситуация на невъзможност да вземеш решение, има риск за живота, здравето или имуществото ти, съдът може да събере важни в живота ти хора, които да вземат решението и те да го направят, но това да се провери от съда. На практика всички тези мерки се одобряват от съда и най-вече хората, които ще те подкрепят, се определят от съда, който изследва взаимоотношенията и връзката помежду ви.
– Каква ще бъде ролята на съда, когато се въведе подкрепено вземане на решение за хората с увреждания?
– Съдът ще преглежда дали наистина и за какво човекът изпитва затруднения и този, който иска да му е подкрепящ, дали е наистина такъв, дали не го манипулира, да няма конфликт на интереси и ако има нещо, което е специално и което трябва да се осигури за човека, да го изиска от другите служби – социални, правни и пр. Веднъж постановена мярката, няма нужда да се ходи до съда за всяко решение.
Предвидените мерки за подкрепа в ЗФЛМП имат временен характер и могат да бъдат със срок до 3 години. Няма как да приемем, че веднъж постановено решението на съда, то ще е завинаги, както е в момента – защото хората се променят, средата се променя, животът се променя. Трябва да има преглед и той ще е с цел, ако има нови предизвикателства, те да бъдат решени.
– Каква ще е ролята на системата от социални услуги, когато запрещението бъде отменено?
– Вече има такива пилотни услуги – това са тези по подкрепено вземане на решение, но те са едва 7 в България. Ако запрещението бъде отменено и бъде приет ЗФЛМП, това ще принуди държавата да организира такива услуги да бъдат развити. Ако преди 20 години не се настояваше за промяна в грижата за децата, нямаше да има дневни центрове, които да посещават децата днес. Щеше да има само домове за деца с увреждания, в които да го оставиш, когато не можеш да се справяш – т.е. щеше да има отнемане на децата от родителите им, но не и подкрепа за тях да се справят.
– Не е ли безсмислено да се променя законът за запрещението, преди да се оправят първо социалната и здравната система?
– Двата процеса трябва да се развиват едновременно. Иначе е все едно да кажем, че децата няма да ходят на училище, докато не оправим образователната система.
