Дневната ни дажба беше 125 грама хляб. Но и досега не знам от какво беше направен този хляб. Имах чувството, че е глина. Даже не знам как да ви го опиша. Вземете парче ръжен хляб, намокрете го, размачкайте го хубаво и ще добиете приблизителна представа за това какво представляваше тогавашният хляб. Даваха 200 грама бонбони за месец. Тези бонбони се наричаха „подушечки“, защото бяха с формата на възглавнички, с малко ябълков конфитюр вътре. Аз например помня, че едно такова малко бонбонче го разделяхме на три. Сядаме да пием чай. А чаят тогава беше просто гореща вода. Кипвахме я на печка, която се наричаше „буржуйка“. Ламаринена печка с кюнец, в която горяхме кой каквото намери – табуретки, маси, книги. Ние с майка ми например крадяхме празни щайги от един магазин за зеленчуци в съседния двор. С дъските от щайгите подгрявахме водата. Към този „чай“ добавяхме по една третинка от бонбон. И това ни беше вечерята… Един път, при поредното си връщане от фронта, татко реши да посети една своя съученичка. Върна се много разстроен и тихо каза: „Фрида са я изяли…“ Недоумявах как така са я изяли?! По-късно ми обясниха и аз дълго не можах да се успокоя… Елена Петрова, преживяла блокадата на Ленинград, споделя спомените си за ужасите на войната и глада в едно покъртително интервю за “Гласове”. Дългоочаквана среща… 87-годишната Елена Петрова ме посреща с умен, грейнал поглед и благородна петербургска осанка в люлинската си панелка. Пристъпва трудно, под тежкия товар на болежките и на невероятната си житейска съдба. Цялото й същество излъчва достойнство, примесено с лека насмешка над несгодите – още от вратата започва с шеги. Наблюдавам я благоговейно. Ленинградска „блокадница“, както я наричат в Русия. За първи път имам възможността да надникна в очите на човек, познал ужаса и глада на войната през зловещата зима на 1941-1942 г. Но и чудото на спасението. Елена Михайловна Петрова е дъщеря на лейтенант Михаил Максимов – текстописеца на „Синий платочек“, химна на Отечествената война, който всеки руснак и днес може да запее. През последните 59 години живее в България. Чудя се откъде да подхвана разговора с моята събеседница, чиято съдба е от библейски мащаб. Затова я оставям сама да напише първото изречение: „Заповядайте в кухнята – любимото място на руските дисиденти!“. Смее се. Обикновено я свързват със „Синий платочек“ и баща й, а ми се ще да поговорим за нея. „Знаете ли, „Синий платочек“ стана съвсем случайно. Аз никога не съм говорила за това нито в Русия, нито тук. Не обичах да изтъквам, че съм “дъщеря на „Синий платочек“. „Родена съм в Ленинград, на 87 години съм“, започва делово разказа си Елена Петрова. „Баща ми беше освободен от военна служба, но въпреки това замина като доброволец на фронта още на четвъртия ден от войната – на 26 юни 1941 г.“ Първоначално е назначен като помощник-командир на артилерийски батальон, а по-късно става военен кореспондент на вестник „В решающий бой“ към 54-та армия на Волховския фронт.
Помни ли деня, в който беше обявена войната?
„Много добре го помня. Предишния ден се бяхме уговорили с една моя съученичка, с която тъкмо бяхме завършили втори клас, и с майките ни, да отидем до Петерхоф. Разхождахме се. Времето беше чудно. Фонтани. Красота. Изведнъж долетя глас по радиото. Събра се тълпа. Едни говореха, други плачеха, трети бяха онемели от ужас, някои се разбягаха. Говореше Молотов. Войната започна. После всички тръгнахме на бегом към гарата. Прибрахме се вкъщи. Дойде и баща ми. Чудехме се какво да правим, да се евакуираме ли? Най-напред заминахме при леля в Малая Вишера, но скоро аз, братовчед ми Михаил, мама и баба се върнахме в Ленинград. Споменът за този трагичен ден дори е увековечен на снимка. Един ден, връщайки се за кратко от фронта, баща ми ни каза: „Събирайте си бързо багажа, местите се в бомбоубежището под Ермитажа! И ние отидохме. Често нощем се будехме от взрива на бомбите. Веднъж, като се прибирахме в бомбоубежището, започна обстрел. Видях как немски снаряд уцели входа на Ермитажа и „рани“ един от Атлантите, а осколките се посипаха в краката ни и съскаха сред топящия се сняг… Братовчед ми Миша, който беше на 14 години, го взеха да работи в завода и той почти не се прибираше. Спеше там. Майка му остана в Малая Вишера, тъй като нямаше право да напуска града. По-късно научих, че мъжът й бил разстрелян по време на сталинските чистки през 1937 г. и по-късно реабилитиран. По време на войната Малая Вишера бе окупирана от немците и следите й се изгубиха. След като се евакуирахме от Ленинград през 1942 г., синът й продължил далеч на Изток и я открил някъде в Сибир. Представяте ли си, момче на 15 години да пропътува цяла Русия, за да открие майка си. Но я намери. После постъпи в пилотско училище и стана летец-изпитател. Премести се в Москва, където го открих чрез Българския червен кръст. С Миша се видяхме само веднъж след войната. Последния път, когато бях в Петербург през 2012 г., той вече беше починал. Когато войната започна, бях на 9 години. Бомбоубежището под Ермитажа представляваше дълъг коридор с ниши. Във всяка от нишите се вместваха по 3-ма-4-ма човека. Спяхме на дървени нарове, застлани с кой каквото си е донесъл. Когато баща ми замина на фронта, заръча на заместника си, негов приятел, да ни помага. И той наистина ни помогна. Този заместник имаше дъщеря Елена, с две години по-голяма от мен. Те бяха в същото бомбоубежище. Тяхната ниша беше заградена с перде, а ние бяхме в съседство на открито и всички минаваха покрай нас. Вечер, като си лягахме, Лена дърпаше пердето, лягаше под одеялото и отдолу се чуваше хрус-хрус-хрус. Дали бяха сухари, или шоколад – не знам. А през това време ние дъвчехме нашите 125 грама хляб, клисав като глина. Никога няма да забравя този звук… Когато нямаше тревога, с Лена излизахме на двора и се пързаляхме по заледените пътечки. Можехме да подишаме въздух за 15-20 минути. Дневната ни дажба беше 125 грама хляб. Но и досега не знам от какво беше направен този хляб. Имах чувството, че е глина. Даже не знам как да ви го опиша. Вземете парче ръжен хляб, намокрете го, размачкайте го хубаво и ще добиете приблизителна представа за това какво представляваше тогавашният хляб. Даваха 200 грама бонбони за месец. Тези бонбони се наричаха „подушечки“, защото бяха с формата на възглавнички, с малко ябълков конфитюр вътре. Аз например помня, че едно такова малко бонбонче го разделяхме на три. Сядаме да пием чай. А чаят тогава беше просто гореща вода. Кипвахме я на печка, която се наричаше „буржуйка“. Ламаринена печка с кюнец, в която горяхме кой каквото намери – табуретки, маси, книги. Ние с майка ми например крадяхме празни щайги от един магазин за зеленчуци в съседния двор. С дъските от щайгите подгрявахме водата. Към този „чай“ добавяхме по една третинка от бонбон. И това ни беше вечерята. Яли ли сте някога засъхнала утайка от кафе, примесена с малко брашно и запържена в рициново масло? Много вкусно! Ама страшно вкусно! Само дето никога след това не посмях да го направя“, смее се горчиво Елена Петрова, когато си спомня за глада. И продължава: „Баба ми ходеше понякога до дома ни, който се намираше близо до бомбоубежището, и там на „керосинка“ (примус) слагаше вода, малко просо и правеше нещо като супа. Ние го наричахме „бурда“. Преди войната всяко лято аз и баба ми ходехме на дача, а родителите ми идваха при нас само в събота и неделя. Взимахме си стая под наем, някъде близо до Ленинград или на Карелския провлак, който си бяхме върнали от Финландия, и цяло лято живеехме там. Обикновено от вкъщи си носехме керосин, примус, брашно, макарони и други продукти. Затова когато започна войната, все още се намираха запаси, приготвени за лятото, та баба можеше да сложи в „супата“ лъжичка олио или щипка сол. Но след Нова година всичко свърши. Понякога баща ми успяваше да предаде по свои колеги, които идваха до Ленинград през Ладожкото езеро, по някоя и друга консерва, спестена от военната дажба. Но имаше самотни хора, на които нямаше кой да помага и те умираха… Спомням си как един ден директорът на Ермитажа Йосиф Орбели се разкрещя на някакъв човек, който беше откраднал парче хляб от изнемощелия си съсед: „Как може да крадете от събрата си? Що за скотство?!“. Един ден баба отиде за хляб с всичките ни продоволствени карти. И не се върна… Чак вечерта я доведоха съвсем непознати хора. Припаднала от глад на опашката за хляб. По онова време беше нещо обичайно. Но никой не беше откраднал нито картите, нито парите. Истинско чудо! Хората от опашката я свестили, подали й чантата, в която бяха купоните на трима ни за три месеца, и я проводили до вратата на Ермитажа. Не знам как така никой не се беше изкушил в тия страшни и гладни времена… Аз лично станах свидетел на следната сцена: излезе жена от магазина с продукти, към нея се спусна младеж, грабна й чантата и изчезна. А тя падна на земята, цялата в сълзи, и нареждаше: „Това е краят, това е краят“. Веднъж, при поредното си завръщане от фронта, татко реши да посети една своя съученичка. Върна се много разстроен и тихо каза: „Фрида са я изяли…“ Недоумявах как така са я изяли?! По-късно ми обясниха и аз дълго не можах да се успокоя… Никога няма да забравя и как един ден вървим с мама по крайбрежната улица близо до Ермитажа, а покрай нас хората теглят шейни с вода и трупове. Тази процесия от шейни дълго ми се присънваше след това… Ние с водата извадихме късмет, та не се налагаше да ходим надалече. Срещу нас се намираше прочутият Николски събор, с грамадна градина и ние носехме сняг оттам и го топяхме за вода. Това ни беше и за пиене, и за къпане. В бомбоубежището до нас живееше възрастна дама. Един ден приседна на нара и ни попита: Деца, искате ли да учите немски? Ние веднага „да, да“. А през това време немските бомби падат над главите ни! Ханс и Фриц обстрелват. А ние с Лена седим и повтаряме: Ханс унд Марта баден даа. Това помня. Това бяха познанията ми по немски. Навръх Рождество Христово през 1942 г. в бомбоубежището влетя Орбели с викове: „Събирайте си бързо вещите, бомба удари водопровода!“. За секунди опаковахме багажа и побегнахме навън. А там – минус 30 градуса студ. И тъмно – беше към десет-единайсет часа вечерта. Но как да се доберем до вкъщи? С какво? Транспорт няма. Да носим багаж – не можем. По едно време мама дойде при нас с шейна и кон! И досега не мога да си обясня откъде беше намерила човек с кон в Ленинград. Натоварихме всичко и се прибрахме вкъщи. Откъде се беше намерил този кон, когато всички кучета, котки, гълъби, птици и коне бяха изядени? Загадка…“ Следващия един месец семейството е принудено да живее в замръзналия дом, без отопление, вода и ток. „На 27 февруари баба имаше рожден ден, но на нас не ни беше до празник. По едно време на вратата се чука. Мама плахо отвори и що да види: татко се върнал от фронта! И от вратата вика: „Бързо събирайте багажа! Утре рано заминаваме, минаваме през Ладожкото езеро по Пътя на живота* и се отправяме към Волхов“. Волхов беше вече на фронта и там се намираше неговата редакция, на вестник „В решающий бой!“. Помня един голям военен камион с брезент. Натоварихме се. С нас беше и моят братовчед Миша, имаше и още едно момче на около 14 години. После разбрах, че това е бил синът на главния редактор на вестника. Пътувахме около два дена. Помня, че спирахме, че ни даваха чай по пътя на езерото… Помня как свистяха бомбите край нас. Спирахме често, тъй като вече имаше дупки по езерото и трябваше да ги заобикаляме.“ На 2 март 1942 г. семейството пристига във Волхов, след което се установява в Череповец. „Татко имаше абсолютен слух. Вкъщи се забавлявахме, като му пеехме някаква непозната мелодия, а той веднага сядаше на пианото и я повтаряше“, разказва Елена Петрова. И добавя: „Ако беше учил, щеше да стане гениален музикант, сигурна съм“. Само че баща й се прочува не с „моцартовия си слух“, а със стиховете си. Лейтенант Михаил Максимов получава поръчение от главния редактор да напише отзив за концерта на популярната по онова време Клавдия Шульженко, пристигнала на Волховския фронт. Певицата явно харесала интелигентния и много музикален военен кореспондент, който с лекота акомпанира на всяка мелодия. Като разбира, че Максимов пише стихове, Шульженко му предлага да съчини нов текст по музиката на Ежи Петерсбурски, подходящ за военното време. До войната валсът „Синий платочек“ („Синята кърпичка“) с текста на Яков Галицкий вече е доволно известен. Но Шульженко чувства, че мирновременната любовна романтика в текста не съответства на ситуацията. Новият текст трябва да е готов до следващата сутрин, тъй като на другия ден е концертът в болницата. Лейтенант Максимов заляга над репортерския бележник и за една нощ написва думите, които скоро ще обиколят цялата страна. „Войната течеше втора година, войниците вече тъгуваха по дома, мнозина бяха загубили близките си. Реших да пиша за верността, за това, че тъкмо верността защитаваме в боя“, спомня си по-късно Максимов. Шульженко харесва стиховете. На премиерата ранените войници посрещат песента с възторг. А на 8 юни 1942 г. „Кърпичката“ е публикувана в дивизионния вестник „За Родину!“. И лейтенант Максимов се събужда известен. Михаил Максимов пише до жена си и дъщеря си в Череповец, където са евакуирани: „Вчера в пощата продаваха картички-песни. Сред тях беше и моят „Синий платочек“, който написах за Шульженко. Взех една. Ако намеря още – ще ви пратя. На Лапуля ще й хареса – има картинки. Дойдоха едни хора от юг – разправят, че я пеел целият Сталинградски фронт. Това е приятно… Не тъгувайте. Само да свърши войната тази година, нищо повече не ни трябва“. Датата на писмото е 26 февруари 1943 г. Максимов си пише с Лапуля, както галено нарича дъщеря си Лена, през цялата война. Двамата си приличат не само физически, но и по своята душевна настройка. „В първите следвоенни години в Ленинград имаше много немски военнопленници. Ремонтираха разрушените сгради, строяха пътища“, спомня си Елена Петрова. „Помня едно лято, седя на пианото зад отворения прозорец, а долу на двора шетат немци – разчистват подземията. И аз веднага засвирих Бах – по онова време вече бях в музикалното училище. Нека да слушат! Вие, казвам си, искахте всички да ни избиете, а пък ето, аз ще ви свиря Бах! Напук! Но омразата ни не продължи дълго, беше ни жал за тях… Изнемощели, опърпани, униформите им се веят като на плашило. Ленинград по онова време едва започваше да се съвзема. Раздадоха ни малки парцели земя извън града. Садяхме картофи. Баба свари картофи за обяд, излезе от кухнята, а аз тайничко мушкам два картофа в джоба и бягам на двора да ги дам на немците… После се оказа, че баба всичко е забелязвала, но си е мълчала, за да не ме „стресне“. И тя ги жалеше…“ Въпреки нежните стихове, които праща от фронта, след края на войната баща й не се завръща при семейството си. Среща друга жена. Военнополеви роман. И стихове престава да пише. Връща се към предишната си прозаична професия на инженер-технолог в областта на общественото хранене. Работи като заместник-директор на ресторант „Нева“ и управител на знаменития ленинградски „Метропол“… Що за човек е бил Михаил Максимов, разказва в мемоарната си книга синът на известния съветски актьор Василий Меркуриев – Пьотр Меркуриев-Майерхолд. Случката се разиграва през 1947 г., гладни следвоенни години: “Случи се трагедия. На Манюня (бавачката на Меркуриеви, бел.ред.) й откраднаха всичките ни купони за месеца… Татко бързаше за представление, ние останахме у дома пред перспективата да си легнем гладни. Вечерта баща ми отишъл в ресторант “Метропол” да вечеря и да измоли някакви продукти. Но надеждите за това били малки: за такива прегрешения пращаха в Сибир… Докато татко вечерял, към него се приближил млад, висок и красив мъж и го опитал: “Василий Василиевич, какво сте се умърлушил такъв?”. Татко му раказал печалната ни история. Той въздъхнал тежко и казал: “Не се отчайвайте, Василий Василиевич!” и си тръгнал. Татко викнал сервитьора, за да плати. “Вичко е платено”, отвърнал му онзи. А когато се прибрал вкъщи, заварил как мама, баба и Манюня разглеждат съдържанието на четири големи кашона, пълни с макарони, колбаси, слънчогледово олио, кондензирано мляко… “Виж, Вася, донесоха ги и казаха, че са за теб. От кого – не казаха”. Оказа се, че младият красив мъж от вечерта е директорът на “Метропол”, летенантът-фронтовак Михаил Максимов. Семейството ни завърза сърдечно приятелство с чичо “Миша”, което продължи чак до смъртта на моите родители…”, разказва Пьотр Меркуриев. През 1960 г. Елена Михайловна се жени за българин и идва да живее в България. Има две деца. Дъщеря й Аня и синът Михаил наследяват музикалния талант на дядо си. Тя е концертираща пианистка и живее в Швейцария. Той е принуден да зареже цигулката, за да изхранва семейството си в София.
———
*“Пътят на живота” е наречено трасето по замръзналото Ладожко езеро, което остава единствената връзка при обсадата на Ленинград с външния свят.
– glasove.com
