Благодаря на г-н Иван Хаджийски за проявения интерес и изказаните от него добри думи към наскоро издадената от мен книга „Трудовоизправително селище Държавна сигурност „Дупница 1945“ в статията му „Принос в дупнишкото краезнание с горчив привкус“, публикувана във вестник „Вяра“, брой 17 от 25.01.2024 г.
Но провокирана, в правото си на отговор, се налага и аз да поясня отделни „горчиви“ обстоятелства, изразявайки несъгласие с някои неправдиви твърдения, анонсирани в статията на г-н Ив. Хаджийски.
Веднага ще отбележа, че моята книга(или „книжка“, както е изтъкнато в статията) не е научна монография. Аз имах „привилегията“ да чуя за трудовоизправителното селище край града от много близки до сърцето ми хора и написах книгата през призмата на личното усещане за съществуването му като част от историята на града и ангажимент към паметта на въдворените в селището герои – мъченици. И защото съм убедена, че тези тъмни страници днес ние не следва да отминаваме с мълчание, напротив – трябва да ги знаем и помним, за да не ги изживеем отново.
Тъй като наличната информация за функционирането на селището е доста оскъдна, аз се постарах да проуча голям по обем и вид източници и всеки един от тях в книгата съм цитирала надлежно. Например само в раздел „Организиране на Трудовоизправително селище Държавна сигурност№1 „Дупница“ техният брой е25. Една от тях е книгата на г-н Ив. Хаджийски „Антиболшевишката съпротива в Дупнишка околия през 1945-1958 г.“.
Но кое „взриви“ г-н Ив. Хаджийскии предизвика недоволството му във връзка с цитирания от мен негов текст, защо той квалифицира това цитиране като „твърде неточно и тенденциозно“, „абсолютно неточно, а от там погрешно и тенденциозно“, аз не мога да предполагам, пък и не съм очаквала. С него се познаваме и съм убедена, че не чрез медиите, а в разговор очи в очи двамата бихме могли да дискутираме, да спорим, да отстояваме позиции, да се коригираме.
Обективността налага да посоча отново повода за предизвиканата видимо недоволна сага– това са следните мои цитати от книгата на г-н Хаджийски: лагерът е съществувал „за кратко време“, броят на настанените лица е „65“,“за целта са използвани дървените бараки до каменния жп мост, в които по време на войната 1941-1944 г. са настанявани военнопленници“. (В скоби ще отбележа, че аз не съм отразила друг негов текст оттам: „… в гр. Дупница, веднага след 09.09.1944 г. е било изградено, но за кратко време, ТВО“ -защото селището край Дупница е създадено от 1 март следващата година, т.е. пет месеца по-късно). Колкото до поместените цифри за задържани и изпратени в ТВО след 09.09.1944 г. политически опасни лица, за уволнени за провинения или като неподходящи за службата милиционери за времето от тази дата до 30.12.1946 г., както и за освобождаването им от ТВО, скромното ми мнение е, че те са несъотносими към моята книга, тъй като аз разглеждам функционирането на ТИС ДС № 1 „Дупница“ в конкретния период от време на неговото съществуване – само през осемте месеца на 1945 г. –и поради това те не са били обект на трактовка от моя страна.
Изкушавам се да споделя и следните несъгласия с коментари в статията на г-н Ив. Хаджийски:
Написаното, че „в лагера край жп линията Дупница – Бобов дол са затворени около 2000 души“ е неправилно, защото политическите опоненти са били затваряни в затвори –след съдебен процес и произнесена присъда, а в лагерите лицата са били въдворявани, което е извършвано с административен акт (заповед на министъра на МВР),без съд и присъда.
Коректността изисква да отбележа, че в книгата си аз не съм посочвала „имената на всички 1663 души в списък от 42 страници“, въдворени в ТИС Дупница. От този списък, взет от архива на МВР, аз съм издирила и съм публикувала имената само на 22души от Дупнишко, които са били въдворени в селището.
За авторитетния банкер Марко Рясков. Той е бил ръководител не на Кооперативна банка, а поддиректор и директор на Българската кредитна банка (съответно от 1917 г. и 1921 г., и м. 09.1945 – м. 12.1948 г.), управител на Българската народна банка (1935 г.), а неговите първи стъпки в банковото дело са в Българската земеделска банка (1905 г.). Това може да се провери вавтобиографичната книга „Марко Рясков. Спомени и документи“, издадена от БНБ през 2006 г. като начало на поредица от издания под наслов „История на банковото и финансово дело. Наследство“ с предговор от нейния управител Иван Искров (с. 43, 45, 71, 27, 130).
И още: 13.09.1944 г. (сряда) е денят на ареста на М. Рясков от дома му в Панчарево, откъдето е закаран в мазето на общината, оттам – в Дирекцията на милицията в София и чак на четвъртия ден (събота)– в Софийския централен затвор (виж горецитираната книга, с. 123). Това потвърждава и неговият син д-р Сава Рясков в пояснителни бележки – пак там, с.165.(Аз съм ползвала издание на книгата от 1995 г. на Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, което се намира в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, София).
Потвърждавам отново данните, които съм посочила в книгата си за строителството на жп линия 51 Дупница–Бобов дол. Те са написани под линия и поради това носят само кратка допълваща информация. Понеже става въпрос за обект с крупно стопанско значение, акцентите ми тук са два: първият е върху завършване на строителството(1949 г.) и след това пускането в редовна експлоатация, което става през следващата 1950 г. (на 1февруари). Въпреки че за написаното съм ползвала повече от два източника на информация (за което пледира г-н Ив. Хаджийски), касаещи историята на теснолинейната жп мрежа в следвоенния период, тук ще визирам само научната студия на Георги Арнаутски (финансист в БДЖ, докторант в катедра „Икономика и транспорт на УНСС, София)„Рационализиране на жп мрежата в България“, публикувана в книгата „Научни трудове“, том 1, 2004 г. на сайта на УНСС в рубрика „Наука“.
Във връзка с изразеното съжаление, че „и други дупнишки краеведи пишат своите книги по сведения от електронните медии“, ще отбележа, че за мен в динамиката на днешното време интернет и електронните медии са незаменимо средство за експедитивно и достъпно проучване и изследване на разнообразна, многопластова информация, вкл. и на научна литература.
Ще маркирам още, че това не е втората, а петата поредна издадена от мен книга. Удовлетворена съм, че във втората книга например описах селския бит, култура и поминък в родния край през първата половина на 20. век, съумях да съставя голямо семейно родословно дърво и пр.
Накрая макар и нескромно, ще споделя част от предговора към книгата на доц. д-р Теодор Дечев: „…Книгата на Емилия Маркова е наистина приносна – и в контекста на отделния феномен ТИС – ДС № 1 „Дупница“, и в контекста на оценката на Държавна сигурност като „главен инструмент на борбата с класовия враг. … Можем да приветстваме Емилия Маркова за нейните усилия, сравними с тези на авторите от епохата на Възраждането, да събира троха по троха, „с върха на игла“ истините за премълчавани и подминавани мрачни събития от най-новата ни история, резултат от безскрупулността на комунистическата тоталитарна власт“.
Аз приключвам темата. С добри чувства и с известните думи: „Фактите са свещени, коментарите – свободни“. Вярвам, че читателят ще има собствен, независим, критичен прочит и може да формира своя позиция за написаното.
Емилия МАРКОВА
