Дори и днес в ерата на компютрите възпитанието трябва да бъде ориентирано към запазване на добродетелите от онова време
Милчо Спиров за пореден път ни повежда към интересна история от Кюстендилския край. Този път увлекателният му разказ ще ни потопи в омая на черешовите градини на село Шишковци. Ще разберем как някогашните деца са правели черешови вешала и как това е оказвало възпитателно въздействие върху тях. Приятно четене:
Родното ми село Шишковци, община Кюстендил, както преди, така и сега е известно с овощарство и лозарство. Природните особености на този район обуславят производството на едни от най-качествените череши не само в България, но и на Балканския полуостров. Неслучайно именно в Кюстендил и областта се празнува празник на черешата. И този празник съществува от десетилетия – макар и не в днешния му обаятелен вид. Още в началото и средата на миналия век един от основните поминъци на региона е отглеждането и брането на черешите. В тези времена не само възрастните, но и децата от най-ранна възраст участваха както в брането и реализирането на черешите, така и във всички селскостопански дейности, осигуряващи поминъка на хората от селата. Всички агротехнически мероприятия, които извършваха възрастните, опознаваха, обогатяваха и не на последно място възпитаваха децата в труд и отговорност към своите семейства и техния поминък.
На фона на Празника на черешата искам да разкажа вълненията на нас, децата, от онова време и за това как ние по наш своеобразен начин празнувахме и се вълнувахме, когато дойдеше 24 май, който освен празник на просветата и културата се свързваше с началото на черешобера. Още от ранни зори ние, децата по това време, заедно с нашите родители, отивахме в черешовите градини на село Шишковци и беряхме череши. С голямо старание избирахме най-хубавите череши и правехме така наречените – черешови вешала. След това отивахме на местната гара и с нетърпение очаквахме преминаващите влакове, за да продадем направените вешала на пътниците от влака. Всяко дете проявяваше старание неговите вашала да са с най-хубавите двойки череши и да имат череши от различни сортове, така че да изглеждат най-добре. Като традиция черешовите вешала бяха много удобни при подаването им на пътниците. Тяхната големина не превишаваше 1 – 1.5 кг. Тези вешала понякога служеха и да утвърждават дружбата и търговския стокообмен между нас – децата. Смяната на различните сортове от едно дете към друго се осъществяваше безпрепятствено. Тъй като бяхме малки, майките ни предупреждаваха, когато продаваме вешалата към купувачите, с едната ръка да вземаме „левчето”, а с другата да подадем вешалцето. По този начин ние гарантирахме, че ще получим пари от продадената продукция. Много рядко, но имаше случай, когато пътникът купувач прибере черешовото вешало, а след това търси по джобовете пари, за да го заплати. Престоят на влака обаче е кратък. Купувачите, които бяха съзнателни, дори и след потеглянето на влака, хвърляха монетата, а всички деца се втурвахме да я намерим. В една народна поговорка е казано: „Капка по капка, вир става”. Така със събраните от продадените вешалца пари, съобразени със съветите на родителите, ние си купувахме учебници и други лични вещи. Макар и рядко, в социално слабите семейства, с помощта на спестените от децата пари, родителите купуваха хляб и други хранителни продукти. Така ние, децата, се чувствахме съпричастни към проблемите и оцеляването на нашите семейства. Едва сега на 87 години, когато тези детски търговски трепети са вече в историята и в спомените ми, виждам, че щастието, което сме изпитвали по време на черешобера и реализацията на продукцията, са оказали трайно въздействие и в нашето възпитание и поведение – вече като възрастни. От приготвянето на черешовите вешала и тяхната реализация по време на престоя на влаковете на гарата ние, децата по това време, сме утвърждавали добродетели като честност, трудолюбие, благородство, взаимопомощ, които съвременното младо поколение е вече изоставило. Изводът от тази кратка история е, че дори и днес в ерата на компютрите и технологиите възпитанието на децата трябва да бъде ориентирано към запазване на добродетелите от онова време – а именно възпитание на децата в съпричастност и активното им включване във всички дейности, свързани с осигуряване на достоен живот на техните семейства.
Милчо СПИРОВ
