Общественикът Милчо Спиров от кюстендилското село Шишковци изпрати в редакцията на в. “Вяра” увлекателен разказ за Руенския манастир. Той сподели с читателите на вестника впечатленията си от това уникално място, както и от гостоприемството на игумена на обителта. В следващите редове Милчо Спиров ще ви потопи в историята на Руенския манастир, ще ви поведе из красивите кътчета на Бобошевския край и ще сподели интересни преживявания.
Манастирът е разположен в красива местност в близост до град Бобошево, на около 8 км западно от международния път София –Куата, на 2 км над с. Скрино – родното място на свети Иван Рилски.
Строителството на манастира започва върху руините на стар християнски храм (VIII-IX век.), през 1999 г. От него по живописна пътека се стига до пещерата, където най-напред е пустинно служил св. Иван Рилски. Манастирът е един от най-новите в България. Монашеското братство издава религиозна литература. В момента там живеят трима монаси. В неделя и в празничните дни посетителите могат да чуят монашеския хор по време на литургия.
Християнските манастири в страната са хранилища на вековната история на вярата, живота и бита на българите. Всеки манастир посвоему е оцелявал през вековете и успял да отрази и съхрани най-същественото през време на своята история. Силно ме впечатли, че новопостроеният Руенски манастир е изграден върху руините на стар християнски манастир, датиран към VIII век сл.Хр. Основите му стояли неразкрити, заровени в земята до 1999 година, когато почва строителството на новия.
Интересът ми към това място е отпреди повече от 55 години. През 1963 година се запознах с бъдещата си съпруга, чиято майка беше от с. Скрино. Много разкази от местното население чух – достоверни или легенди. Много книги с богата информация за живота на св. Иван Рилски съм чел и все пак всяка следваща година обогатявах познанията си с нови знания за този край.
Месторазположението, уникалната растителност и начупеният релеф създават една тайнственост с ненадминати красоти, в които е скътан и самият манастир. При последното ми посещение в началото на м. февруари тази година, заедно със сина ми Антони и снаха ми Светла, след романтичното пътуване през дебрите на букова гора, паркирахме пред дървените порти на светата обител. Посрещна ни параклисчето на света Богородица, изографисано от дупнишкия иконописец Георги Чимев. Целта на нашето посещение беше да се срещнем с игумена на манастира отец Йоан и да установим последните промени в строителството на манастира.
Приятно бяхме изненадани, че и последните строителни дейности по завършване на югозападното крило с трапезарията и църковния магазин бяха готови, с което манастирът вече е изцяло завършен. Щастлив бях от думите на игумена, че без активното участие на моя племенник (вече покойник) инж. Асен Величков от с. Скрино строителството на манастира нямало да бъде приключено. Горди се почувствахме, че и в България има толкова красив и подреден манастир – с калдъръмени пътечки и градини с горски цветя, а пейките бяха нарочно поставени за отдих на посетителите. В средата на манастира блестеше със своята красота и чистота храмът на св. Иван Рилски – грижливо изографисан и поддържан от тримата монаси (отец Лука е зографът). Забелязахме потребността от още по-голям брой монаси, които да посрещат нарасналите духовни нужди на българите. Да бъдат просветени в истинската християнска вяра, а не да се отдават на суеверия (врачове, баячи, гледарци на карти, боб, кафе, лишената от научна основа астрология и т.н., и т.н. – списъкът за съжаление е дълъг), а Вярата – Една.
Игуменът отец Йоан ни посрещна в гостната стая на манастира като най-видни гости, въпреки че не носехме никакви дарове. Самият той ни обслужи, като собственоръчно ни направи кафе и чай. Лично ни сервира и противно на очакванията ни седна скромно в ъгъла на стаята на малко столче, а не на игуменското кресло. Започнахме разговор. Отец Йоан разказваше като голям историк, от когото нищо не е убягнало, за историята на манастира. Като дългогодишен учител и директор, като човек на близо 90 години пред мен стояха за доуточняване много въпроси, с отговорите на които моите познания за Руенския манастир се задълбочиха и обогатиха. Скромността в поведението и облеклото на отец Йоан ярко контрастираше с неговата длъжност „игумен“ и от представите ни за „игумените“, които сме гледали по телевизията. Да, и сега има много честни и достойни хора, съвременни духовници.
Спомних си един интересен случай, разказан ми за това място от друг духовник, отец Йоан – главен свещеник в софийския храм „Св. великомъченица Параскева“. Разказа, че някъде около 2000-ата година дошъл с група свои колеги на посещение в Руенския манастир. Поостанал от групата, той последен влязъл в пещерата на св. Иван (преразказвам по спомен)
„Аз бях свещеник с богословско образование и съответен духовен сан, но не бях преживявал среща с Бога. Влизайки в пещерата, осъзнах, че не съм сам. Усетих силно Божието присъствие, сълзите започнаха като от ведро да текат от очите ми. В миг на око премина като на лента целият ми живот… помолих Господ Иисус Христос да прости всичките ми грехове. По пътеката към Аязмото вече не бях сам – усещах радостта от пречистващата сила, която ме обнови. Измих се във водите на аязмото „Светата вода“ и бях нов човек. През целия си живот ще нося в сърцето си това преживяване, което ще ми напомня, че Господ всичко вижда и винаги е готов да ни прости и очисти, когато Го помолим искрено.“
Влизайки в храма, вдясно бяха оставени безплатни брошури, издадени от манастира, в които беше описана проповед на св. Григорий Палама (живял около XIII в. сл.Хр.). Произнесена на молебен по повод незапомнена и нестихваща смъртоносна епидемия, бушуваща по онова време. Прочетохме я на един дъх -много актуално четиво във връзка с коронавирус епидемията в света. Може да се запознаете с нея тук:
След кратка молитва се разходихме до кръста на св. Иван на върха Косана, намиращ се на 10 минути пеш от манастира. Отрупаната с шума пътека ни водеше убедително към върха. Поспирахме за кратка почивка на разположените на по 20-30 метра екологични пейки, направени от паднали клони и счупени дървета. Видяхме и засадените отпреди 300 години дървесни видове – турска леска, обитаващи само този район на Европа. Отляво и отдясно имаше и храсти от малини, къпини и горски ягоди. Спомените ме върнаха в годините на младостта, когато през 70-те години на миналия век се събирахме на родови срещи в с. Скрино, които наричахме „На божур в с. Скрино“. Тези божури са диворастящи и са уникални за България. Гледката, която се откри от Кръста, беше величествена – на 360 градуса се виждаха7 планини – Рила, Пирин, Беласица, Витоша, Осогово, Конявската планина и, разбира се, планината Руен (на която бяхме „кацнали“ ние заедно с разположените по нейните склонове селца). Точно под върха като уютно гнездо стоеше с. Скрино – родното място на св. Иван Рилски, обитавано от гостоприемни хора с героично минало. От билките, които растат в околностите на манастира, въздухът беше наситен с аромат, който ме караше дълбоко да вдишвам и да се пренасям в един чуден свят на чистота и красота.
Тръгнахме си духовно обогатени и телесно освежени, с желание час по-скоро да се върнем и да се възползваме отново и отново от тези духовни и природни дадености. Всеки, който иска пречистване, успокоение и зареждане с надежда, нека дойде в манастира с очакване и вяра.
Милчо Спиров
