Петър Христов: Хората с психични разстройства са лишени от свобода, без да имат наказание

• Дори и да бъдат готови да излязат навън – те просто няма къде да отидат

• Разминаването на ценностите и сблъсъкът между очаквания и действителност кара хората да излизат от нормалния си ход

Наближаващите коледни и новогодишни празници ни отведоха в Центъра за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с психични разстройства в село Мламолово. Искахме да разберем дали Белобрадия старец посещава подобни места и дали подобни хора и институции остават скрити за обществото по време на празници. Бяхме посрещнати сърдечно от управителя на центъра, психолога Петър Христов, работещите там и най-вече от всички потребители. Разбрахме, че въпреки пандемията и трудностите в ежедневието хората тук посвоему са спокойни и щастливи. Имат прекрасна коледна елха, около която се събират и като истинско семейство очакват Рождество. Пожелават си новата година да е здрава и спокойна.

– Г-н Христов, наближаващите коледни празници ни доведоха в дома на настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с психични заболявания. Може ли да ни разкажете малко повече за вашата дейност?

– Първо искам да заменим думата „дом” с център, защото напоследък думата „дом” се превърна в нарицателно. Не че не е хубава думата дом, напротив – тя е символ на уют, но в последните години се превърна в символ на институции, които нарушават правата на хората. Центърът се създаде през 2013 година по проект, който бе съвместен с община Бобов дол като част от процеса по деинституционализация, в който активно и аз участвам през последните 15-16 години. След това центърът премина под управлението на неправителствената организация „Югозападна инициатива за достойно бъдеще”, която и до момента го управлява.
Главната идея е тези хора да придобият навици за самостоятелно справяне, като сдобивайки се с умения в малката общност, да се научат да се справят в голямата общност. Ако трябва да бъда откровен, това понякога става доста трудно, като причините са много. Дори и да бъдат готови да излязат навън – те просто няма къде да отидат. Всички знаем, че в държавните психиатрични болници прибират хора, които лежат там единствено по социални индикации. Хората могат да си боледуват и да придобиват умения и извън общността, но просто няма кой да им обърне внимание. Получават се големи парадокси, защото те на практика са лишени от свобода, без да имат наказание. От друга страна, лежейки дълго време в тези болници, те се инвалидизират още повече, защото загубват уменията да се грижат за себе си.
– Как повлия пандемията на вашата дейност и хората, които са настанени в центъра?
– Пет-шест години ние се опитваме да създаваме и възстановяваме у тях умения, като например как се формира бюджет, как се пазарува в магазин, как е най-целесъобразно да се похарчат дадени средства, как да избират покупки, които реално им трябват, и как да спестят за утрешния ден. И в един момент, когато дойде пандемията, трябваше да обяснявам на тези хора, че сега не му е времето да ходят в магазина. И така в продължение на следващата една година…

При хората с психични заболявания силно е нарушено умението да се спазват граници. Ограниченията, свързани с носенето на маски и спазване на дистанция, още повече задълбочиха проблемите. Слава Богу, справяме се и продължаваме. Дано всичко бъде наред. Нашите потребители не са лишени от емоции и чувства. Те също преживяват усещането, че могат да изгубят почва под краката си, и онова чувства на несигурност, което всички ние почувствахме по време на пандемията и продължаваме да усещаме. Няма да забравя, когато наложиха първия локдаун и поставиха КПП-та, аз пътувах всеки ден от Благоевград до Мламолово със специален лист и една сутрин заварих целия наличен персонал и потребителите на центъра скупчени пред телевизора. Валеше дъжд, говореше се за мерките и колко хора са починали през денонощието. Всички бяха много изплашени. Тогава си позволих да ги събера и да ги успокоя. Обясних им, че имаме храна в склада, лекарства, средства за заплати и издръжка за 1 година напред. Така се свали една тъжна маска от лицата им и всичко започна в нормален ход. Хората излязоха на двора, започнаха да работят в него и нещата потръгнаха някак. Давам този пример, за да покажа, че в приоритетните проблеми като пандемия, избори, правителство понякога забравяме, че тези хора съществуват.

—————————————————————————————————–

Йонко Кръстев пожелава здраве и любов през новата година

Йонко Кръстев е на 45 години от Михайловград. В Мламолово е от самото основаване на центъра. Казва, че се чувства отлично, защото в центъра има много приятели и е сред близки. На всички хора пожелава здраве, късмет и много любов през новата година.

—————————————————————————————————–

– А как местната общност прие идеята за създаването на центъра и промени ли се отношението й през годините. Как протича съжителството между тях?
– Съвсем естествено бяха посрещнати със страх и неразбиране. Имаше Инициативен комитет, телевизии и всички заявяваха, че се страхуват от тези хора. Но това е естествен процес. В която и да е група хора, независимо от това дали е отворена, или затворена, ако вкараш чужди хора, те ще реагират по свой затворен начин. Към днешна дата нещата са съвсем различни. Местните свикнаха с тях, помагат им на магазина, говорят си и ги приемат съвсем нормално. Аз съм спокоен. Нашият център е отворен тип и хората могат да излизат и да пазаруват. Тук идват хора и питат дали еди-кой си може да отиде и да му помогне за градината, а след това да седнат и да се почерпят, без това да е свързано с някаква злоупотреба върху труда им, а на чисто приятелска основа. Това е ясен показател, че те имат напълно нормални и човешки взаимоотношения.
– Имат ли тези хора своя реален шанс за интегриране в обществото?

– Разбира се. Много е важно те да не бъдат разглеждани като местните луди, защото психиатричната стигма допълнително затяга примката около тяхното страдание. Всички, които се занимаваме с подобна дейност, знаем, че психичните разстройства са онова нещо, което носи най-голямо душевно страдание в сравнение с всички други болести. Представете си, че ние в голямата общност живеем нормално, знаем кога да приемаме лекарства, живеем по определен начин и изведнъж се случва така, че животът ни се срива пред очите. Повечето от хората тук са се разделили по един или друг начин с детската си мечта. Защото в повечето от случаите това не са личности с вродени заболявания, а такива, които са възникнали на по-късен етап. Тези хора са осъзнали и вътрешно се преживели мисълта, че никога няма да имат дете, няма да имат работа, любим човек и няма да живеят по начина, по който са си представяли света в детските си години. Как се приема такова нещо? Обикновено изборите са два – или да се самоубием, или да избягаме в нереалността, където човешкият ум не може да различи фантазното от реалния свят. И точно тук е моментът ние да подадем ръка, да помогнем, да изговорим нещата, да им покажем, че не са сами в това си страдание и тогава нещата стават по-лесни и по-добри.
– Ежедневието ни става все по-трудно, а непреодолимите проблеми стават все повече. Това ли са причините, които в повечето случаи довеждат хората тук при вас?
– Ще ви отговоря по два начина. Единият е чисто теоретичен и той ще ви каже „да”. Тежките психичните разстройства винаги са около 1% от общата заболеваемост. Каквато и да е динамиката на времето, в което живеем, независимо от това дали има война, пандемия, или каквото и да било, те винаги ще бъдат едни и същи. Но това не е точно така, защото расте ръстът на честите психични разстройства. И когато това е свързано с една държавна политика, при която се затварят психиатричните болници и се намаляват леглата, както е в България, остава въпросът къде да отидат тези хора? И те трябва да дойдат точно в такъв тип заведения, където да бъдат подкрепени. Защото и съвременната медицина и наука говорят, че възстановяването на тези лица и връщането им в нормалния начин на живот трябва да става чрез стъпването им върху биопсихосоциалния модел на рехабилитация. Казано с други думи, само с хапчета няма да стане. Само със задоволяване на чисто битовите необходимости като храна, жилище и условия също няма да стане. Тук е нужен голям пакет от потребности, които трябва да бъдат обхванати, като това е свързано с необходимостта от голям ресурс от хора, в който трябва да бъдат обхванати и държавни механизми. На практика един потребител, за да стигне до тук при нас, той трябва да извърви един дълъг път. Да премине през ТЕЛК, да пусне молба, да се проследяват свободните места и т.н. Обикновено, когато нуждаещите се стигнат до края, то те са на етап, при който въобще не са за този тип услуга. Това е един дълъг и сложен процес, който продължава да се извървява.
Колкото до динамиката на нашето време, че се случват доста проблеми, това разминаване на ценности и сблъсък между очаквания и действителност допълнително затяга нещата и хората излизат от нормалния си ход. Това ги кара да страдат. Като тук говоря за хора, които не са с тежки психични разстройства.

– Как ще посрещнете коледните празници, колко потребители имате?
– Надявам се да бъде като всяка друга година. Тук посрещаме празниците като във всеки български дом. По стар християнски обичай приготвяме постни блюда, като в процеса участват всички -потребители и персонал. Подрежда се маса, прави се украса. Като глава на семейството, както вкъщи, така и тук, правя кадилка. Раздаваме си подаръци по начина, по който го правят всички нормални хора по света. И това са подаръци не в онзи смисъл да принизяваме тези хора като едни деца, за които се сещат само по Коледа и ето, виждаш ли, ще им дадем едни лакомства като на животните в зоопарка и ще им се радваме колко са доволни. Говоря за подаръци, от които те имат нужда и си поръчват още от сега. Един иска чадър, друг обувки, трети нещо друго, от което има нужда. Те знаят, че това са подаръци, които в действителност не са дошли от Дядо Коледа, а са организирани по един друг начин.
– Получавате ли помощ от различни институции, или това се случва предимно по време на големите християнски празници?
– Да. Слава на Бога, през всичките тези години успяхме да си спечелим много приятели. Те редовно се сещат за нас и макар да е по празници, винаги ни помагат с нещо. Вече има установена традиция от детската градина в Бобов дол да участват в инициативата, наречена „Дете с добра душа”. Те се ангажират не само с донасянето на подаръци, но и в изработването на различни неща, което е много хубаво. Представете си, че едно дете участва в изработването на мартеници за хората в центъра. На него му помага цялото семейство и по този начин всички ние се превръщаме в част от мислите и разговорите в техния собствен дом. Душевно ние сме влезли в много къщи. Тези инициативи са много хубави и са част от процеса по интегриране на потребителите в общността.
– Затруднява ли ви задължителният зелен сертификат, който се изисква от всички, работещи в социални домове и центрове?
– Много. Всички потребители са ваксинирани. Част от персонала не пожела да се ваксинира. Представете си колко трудно се захранва с квалифициран персонал подобно място. Тук грижата е 24-часова и не можем да си позволим лукса да заключим врати и да отворим в по-добри времена. И когато 7 души от служителите са в болничен, това е огромен проблем. Тогава другата част от персонала трябва да поеме цялата работа, което пък противоречи на всички морални и юридически правила за работа. Това е голям проблем. Хората са много уморени и го виждам в лицата им.
– Как преминава едно денонощие тук? – Има си своята динамика. Хората тук разговарят с персонала, заедно правят меню, участват и в пазаруването. Извършват много дейности в двора. Работят в нашето малко стопанство и се грижат за животинките, които имаме. Отглеждаме кучета, котки, кокошки и др. Това е много силен стимул хората тук да излязат от черупките си и да се грижат за себе си и околните. Примери как малката общност помага да се коригират проблеми и път за връщане към голямата общност. Давам един пример – много време ни отне усилието да научим хората, че не се пуши в спалните помещения. Сега сами си правят забележки и си говорят за нередностите. Фактът, че тези хора не са превърнати в ходещи пижами, ме кара да вярвам, че сме на прав път.

—————————————————————————————————–

Толя Тодорова говори в рими и смайва със своята сръчност

С бяла и червена прежда плете чорапки за момиченца, със синя – терлици за момченца

Толя Тодорова е на 56 години. Трета година е в Центъра за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с психични разстройства и споделя, че се чувства много добре. Помага много на целия персонал и дружи с всички потребители. Споделя, че предпочита да работи, а не „да лежи и прави келав”. Преди години е била пощальон, а след това е започнала да работи надомно и да прави ръчно плетиво. Изработеното от нея е съвършено, няма нито един изпуснат или неравен бод. Плете за всеки, който й отнесе прежда. „Така ми върви времето, няма да стоя в кревата и да лентяйствам. Това ме кара да се чувствам полезна и спокойна”, споделя с усмивка Толя. Сутрин става, пие кафе и се захваща за работа. Със синя прежда плете терлици за момченца, а с бяла и червена сътворява чорапки за момиченца. Научила се да плете от много малка. Тънкостите усвоила от нейни роднини. Толкова се запалила по занаята, че пропускала училище. Гледала да се скрие някъде, да си играе и плете, вместо да я изпитват в час. Помага много и в градината на центъра, където са отгледали магданоз, копър, чушки, краставици, домати, моркови, тиквички и др. Ще помогне и за приготвянето на празничната трапеза. Знае вкусна рецепта за постни чушки и зеле. Ще посрещне Коледа с всички останали потребители в центъра.

—————————————————————————————————–

– Работата ви е трудна. Кога сте плакали?
– Ако трябва да съм честен, случвало ми се е. Може би това не кореспондира с представите за мъжко поведение, но и на мен ми се е случвало. Ако някой ви каже, че е имунизиран и ще работи тази работа, без да влага емоции – той ще излъже. Няма как да не преживееш някои неща и да не ти се отразят. Не го казвам за мое съжаление, а просто споделям.
– Радвате ли се, когато някои от вашите потребители са се върнали в голямото общество и са успели. Имате ли такива случаи?
– Да, радвам се, разбира се. Имаме един човек от Благоевград, който живее сам успешно в собствения си апартамент. Обажда ми се често, идва до тук да ни вижда и това няма как да не ни носи радост. Ангажиментът остава и аз продължавам да поддържам връзка с тези хора. Отдавна се занимавам с тази дейност и за радост има и други добри примери. За съжаление обаче често тези хора се връщат в социалните заведения. Процентът на успелите да свикнат да боледуват варира и много често болестта е онази, която с годините надделява. Тя открадва много от личността и този човек няма друг изход, освен отново да се върне и постъпи в психиатрично заведение, за да продължи живата си.
– Дразни ли ви квалификацията „ненормални” за потребителите тук. Къде свършва границата на нормалността и къде започва приемането на хората по този начин?
– Не знам къде свършва границата на нормалността… Ако наш потребител вземе фаса от пепелника на седналите пред магазина, хората да му се скарат. Защото това се приема за ненормално. Ако човек, злоупотребил с алкохол, счупи в магазина шише или направи проблем, сякаш се приема за по-нормално. Колкото повече нашите потребители бъдат приети навън, толкова повече те ще се научат да се съобразяват с правилата на голямата общност.
– Вашите потребители гледат телевизия. Как реагират, когато наблюдават парламента?
– Всички имат телевизори по стаите си, но всички гледат новините заедно. И много интересно, когато имаме групово пиене на кафе следобед, те коментират цялата политическа обстановка. Трябва да сте тук, за да се убедите, че те го правят по един изключително адекватен начин и знаят всичко за политическата обстановка в страната. Някои от тях нямат право да гласуват и са под запрещение, но в същото време политическите им коментари по нищо не се отличават от тези на хората на спирката или тези на хората, отишли вечерта в кръчмата. Не знам дали отговарям на въпроса ви, но такива са им наблюденията.