Габриела Йорданова от Ихтиман е съвременна българска художничка и преподавател по изобразително изкуство, чието творчество умело обединява традиционното и модерното. Тя работи с акрилни бои, релефни текстури и български монети, създавайки произведения, които съчетават личната памет, културната идентичност и силата на женския образ. Нейните картини се отличават с дълбока емоционална стойност, символика и уникален стил, в който миналото и настоящето се преплитат в пластове от цвят, светлина и текстура.
От най-ранна възраст тя рисува, вдъхновена от семейната среда и подкрепата на родителите си, които ѝ позволяват да експериментира свободно, дори върху стените на детската си стая.
В Националната гимназия по приложни изкуства “Свети Лука“ в София тя учи аранжировка и пространствен дизайн, следва Югозападния университет “Неофит Рилски“ в Благоевград, където завършва педагогика на изобразителното изкуство, а тази година придобива магистратура по образователен мениджмънт. Като активен творец, Габриела има множество самостоятелни и групови изложби в цялата страна. Сред тях се открояват участията ѝ във Vivacom Art Hall, Галерия “Дженджър“ в Бургас и историческия конкурс “България и кръстоносните походи“ в Историческия парк. През 2024 г. тя е победител в конкурса за съвременно изкуство MOST. В родния ѝ град организира ежегодните - конкурс за детска рисунка за 1 юни заедно с община Ихтиман и изложбата “Ихтиман е изкуство”, събираща местни творци. Изработва плакати, декори за различни празници и представления. Създава стенописи в училища, детски отделения, детски градини…
Преподавателската ѝ работа също е впечатляваща и вдъхновяваща. Като учител, Габриела събужда креативността у своите ученици, насърчава ги да изследват различни техники и да откриват собствените си заложби. И не спира да им вдъхва увереност и любов към изкуството. Защото по нейните думи – в него няма грешки, а пътеки.
-Габриела, как пламна първата искра, която ви накара да се посветите на изкуството?
- Честно казано, не помня период, в който изобщо да не съм рисувала. Изкуството просто винаги е било около мен и вътре в мен – като нещо напълно естествено, а не като “пламнала искра“ в определен ден. И двамата ми родители рисуват много добре, макар да не са учили изкуство, така че тази дарба винаги е била част от нашия дом. Вкъщи винаги съм усещала подкрепа и свобода. Помня как майка ми ми позволяваше да рисувам стените в детската стая – нещо, което за много родители би било немислимо. Но за мен това беше първото пространство, в което можех да творя без ограничения, а за нея – начин да ме насърчи да изразявам себе си. Тази свобода ми даде криле.
Ключов момент за мен беше школата по рисуване в “Пионерския дом“ в Ихтиман – мястото, което години по-късно се превърна и в първото ми работно място като учител. Там за първи път се докоснах до необятния свят на изкуството: работехме с акварел, темпера, въглен, глина, графит… Там разбрах, че творчеството няма граници и точно тогава усетих, че изкуството е пътят, по който искам да вървя.
Когато дойде време да кандидатствам след 7. клас, се колебаех между две напълно различни посоки — ветеринар или художник. В крайна сметка изборът беше ясен и съвсем естествен: изкуството беше вече част от мен. И така започна моят път – първо като ученик в гимназия по изкуства, а по-късно като преподавател и художник.
- Как решихте да станете преподавател и какво ви привлече в това вълнуващо, но предполагам и трудно начинание?
- Решението да стана учител дойде естествено, почти неусетно. Изкуството винаги е било част от мен, но в един момент осъзнах, че не по-малко ме вдъхновява самият процес на предаване на знания – това чувство, когато покажеш нещо на дете и видиш как в очите му пламва разбиране, любопитство и желание да опита.
Първата ми работа като ръководител на школа по изобразително изкуство в “Центъра за подкрепа за личностно развитие“ беше много важна за мен. Тя ме срещна с деца, които идваха по свое желание – за да творят, да се учат, да се откриват. Там видях колко силно въздейства изкуството върху развитието на едно дете, как му дава увереност, свобода и пространство да бъде себе си.
Работата ми там ме убеди, че преподаването не е просто професия, а мисия. Видях как едно поощрение, една допълнителна минута внимание или един споделен творчески процес могат да променят много. Това ме привлече и ме запази в професията – възможността да бъда човекът, който запалва искрата, който подкрепя, който вижда потенциала дори тогава, когато самото дете още не го е осъзнало. Това е и най-голямата ми мотивация до днес – да помагам на децата да откриват своите способности, да вярват в себе си и да гледат на света с повече въображение, красота и смелост.
- Какво ви вдъхновява най-много в работата с деца? Учениците ви вълнуват ли се от изкуство?
- Най-силното вдъхновение в работата ми с деца е моментът, в който виждам как в тях се появява искрата – онова тихо “Аха!“, когато разбират, че могат много повече, отколкото са си представяли. Обичам момента, в който едно дете, което е несигурно, притеснено или смята, че “не може да рисува“, накрая създава нещо красиво и само не вярва на очите си. Много от учениците ми тепърва откриват света на изобразителното изкуство, но точно това ме вдъхновява – да ги въведа в една нова, непозната, цветна вселена. Виждам как с всяка следваща рисунка стават по-смели, по-уверени и по-любопитни. Започват да носят свои материали, да търсят идеи, да ми показват рисунки, които са правили вкъщи. Учениците ми се вълнуват от изкуството – понякога дори повече, отколкото очакват. Просто трябва да им се даде шанс, внимание и подходящи условия.
- Имате грамота от Община Ихтиман за вашите организационни и иновативни умения в сферата на образованието. Разкажете нещо повече за новото, което въвеждате в часовете си и успявате ли още повече да събудите креативността в учениците си?
- Грамотата от Община Ихтиман отразява не просто усилията ми, а резултатите, които постигаме заедно с учениците в града. В часовете ми винаги се старая да въвеждам нови, интересни подходи, които да направят изкуството по-близко, по-интересно и по-преживяемо.
Работя така, че всяко дете да се почувства уверено – независимо дали държи четка за първи път или вече има опит. Често използвам подхода “стъпка по стъпка“, при който рисуваме заедно, синхронно: аз на дъската, те на своите листове. Така всеки вижда процеса, участва активно и се изненадва колко красива творба може да създаде сам.
В часовете включвам и много разнообразие – работа с глина, текстил, сух пастел, акрил, смесени техники. Вярвам, че материалите имат силата да отключат въображение, което децата не подозират, че имат.
През последните години започнах да използвам и дигитални инструменти – учениците генерират изображения чрез AI, прерисуват ги, а след това ги анимират. Това съчетава изкуство, технология и творчество по начин, който е едновременно забавен и образователен. Децата се вълнуват, защото виждат как техните рисунки оживяват.
Организирам изложби, учениците участват и имат награди от конкурси. Това допълнително ги мотивира – чувстват се значими, горди и оценени. Всяка награда, всяка изложена творба е още една малка искра, която ги кара да вярват в себе си.
Смятам, че новото, което въвеждам, не е само в материалите или технологиите, а в подхода – да дам шанс на всяко дете да се почувства творец. Да разбере, че в изкуството няма грешки, има пътеки. И да – вярвам, че успявам да събудя креативността им.
- Награждавана сте и за приобщаване на деца и ученици от уязвими групи. С какви проблеми се сблъсквате в тези групи и как ги решавате?
- Работата с ученици от уязвими групи е предизвикателна, но и много вдъхновяваща. Често срещам проблеми като ниска мотивация и отсъствия, защото децата понякога не виждат смисъл в учебния процес или нямат подкрепа вкъщи. Също така, много от тях не носят свои материали, което може да затрудни включването им в уроците.
Затова винаги се старая да направя часовете интересни и достъпни за всеки – осигурявам материалите, донасям свои картини и съм ги водила на мои изложби, за да им покажа, че творчеството е нещо интересно и вдъхновяващо. Разнообразявам техниките и задачите, така че децата да се включват активно и да се стараят.
Целта ми е да създам среда, в която те се чувстват мотивирани и уважавани. Когато видят резултата от труда си, започват да проявяват повече любопитство, идват редовно, включват се активно и постепенно повишават уменията и самочувствието си.
- Отразява ли се работата с учениците на вашето собствено творчество и обратното – вашето изкуство влияе ли на начина, по който преподавате?
- Работата с учениците определено влияе на начина, по който преподавам – непрекъснато търся нови идеи, техники и вдъхновения , за да направя уроците интересни и достъпни. Но моето собствено творчество не се влияе от училищната работа – за мен рисуването е начин да релаксирам и да се откъсна от ежедневието. Така се получава естествен баланс: преподаването ме кара да търся идеи и методи за урока, а собственото ми изкуство ми носи спокойствие и удовлетворение.
- Коя е най-голямата ви награда като преподавател?
- Най-голямата ми награда като преподавател е радостта в очите на децата, когато видят своето творение. Тогава разбират, че могат да създадат нещо сами, че няма нищо страшно да опитват и да експериментират. Този момент на удовлетворение и самоувереност е несравним и за мен е най-голямото признание за труда ми.
- Разкажете нещо повече за изрисуването на фасадата на училището, в което преподавате с лика на Димчо Дебелянов.
- Изрисуването на фасадата на училището беше едно от най-вълнуващите и в същото време екстремни преживявания в моята практика. Портретът на Димчо Дебелянов е огромен – около 5 метра височина – и рисувах на вишка, което беше истинско предизвикателство за мен, защото имам страх от високо. Работих в голям студ през ноември, за да подготвя всички детайли, а самият портрет беше финалният щрих на ремонта на училището. Беше много удовлетворяващо да видя как проектът се реализира и как лицето на поета заема централно място, вдъхновявайки учениците всеки ден.
- Имате много интересен стил с вграждането на български монети в картините ви. Как се роди тази идея и какво значение имат монетите за вас лично?
- Вярвам, че всеки човек носи своя енергия и я предава чрез предметите, които докосва. Така е и с монетите – всяка носи своята памет и история и дава необикновен заряд на картините ми. За мен те не са просто материал, а начин да предам усещане, светлина и връзка с миналото. Вдъхновява ме да създавам произведения, които разказват истории и носят емоция.
- Какъв е най-силният емоционален и артистичен ефект, който търсите с картините от серията “Монетни музи”?
- В серията “Монетни музи“ съчетавам красотата и нежността на жената с историята и силата на монетите. Поставям на крехките жени златни корони от монети, които носят нашата памет и културно наследство. За мен изкуството трябва да краси помещението, в което е поставено – красивата жена, съчетана с отблясъка на монетите, създава хармония, светлина и емоция. Картините разказват история, съчетават женската нежност със силата на метала и правят зрителя част от преживяването, като го вдъхновяват и свързват с миналото и културната памет.
- Какво усещане ви дава мисълта, че вашето изкуство ще запази и спомена за българската стотинка след въвеждане на еврото?
- Дава ми усещане за мисия и дълбоко лично удовлетворение. За мен монетите не са просто парични единици – те носят памет, история, култура и енергията на поколения хора. Чрез картините си искам да ги съхраня като изкуство, да им дам нов живот и значение. Така те продължават да разказват историята ни и да бъдат част от визуалното и емоционалното наследство на България. Това е начинът, по който мога да запазя културната памет и красотата на нашия лев, дори и когато вече няма да бъде в обращение.
- Създаването на стенописи в училища и детски отделения е впечатляващо. Как избирате темите и посланията на тези произведения?
- Винаги мисля за хората и пространството, за което са предназначени. Например, в детска градина “Здравец“ нарисувах фоайето така, че още с влизането децата да усетят приятна атмосфера и да се отделят по-лесно от родителите си. В малкото село Борика изрисувах спирката с хоро, овчар и пеещи деца в носии – спомен за миналото на селото, в което днес живеят не повече от 60 души. В детското отделение в Ихтиман създадох пъстри мотиви, за да внесат цвят и настроение на място, където децата са уплашени и болни. Дори в класните стаи се старая да е цветно и приятно, за да потопя учениците в изкуството още преди началото на урока. Много от тези проекти съм правела благотворително, защото ми е важно да дарявам красота и настроение на хората. За мен това е същността на изкуството – да радва, вдъхновява и да носи светлина на другите. Човек никога не трябва да прави нещо по задължение – добротата е състояние на духа, а не търговия.
Имате поглед върху изкуството в Ихтиман - организирате изложби - общи и ваши, събирате местни творци. Как оценявате посоката в която се развива културния живот на града?
Смятам, че културата в Ихтиман се развива благодарение на общите усилия – на творците, на учителите, на институциите и на хората, които посещават събитията. И когато един град започне да цени своите артисти, своите деца и своята история, тогава културният му живот не просто се развива – той започва да диша.
През последните години наблюдавам нещо много важно: хората започват да търсят изкуство, да го преживяват, да се интересуват кой какво създава. Когато организирам изложби – общи или мои – усещам истинска потребност от среща с творчество. Всеки път, когато поканя местни автори, виждам колко много талант има в малкия град и колко е важно това да бъде показано. Моята цел е този процес да продължи. Вярвам, че Ихтиман има потенциал да бъде град, в който изкуството е видимо, достъпно и живо – и че всеки от нас има роля в това.
Какви са идеите и амбициите ви за развитието на местната арт сцена?
Имам една основна цел – в Ихтиман да има повече изкуство и повече поводи хората да се срещат с него. Вярвам, че в града ни има много талант, просто трябва да му се дава сцена и внимание. Искам да продължа да организирам изложби и събития, които събират местни творци – и утвърдени, и млади. “Ихтиман е изкуство“ за мен е много повече от едно събитие – виждам го като платформа, която с времето може да се превърне в традиция и да обединява хората, които творят. Много ми се иска и децата да са още по-ангажирани в културния живот – чрез конкурси, работилници, изложби. Те са бъдещите творци и е хубаво да усещат, че в града има място и за тяхното изкуство.
- Какви послания искате да оставите на младите, а и не само на тях?
С изкуството си искам да оставя послания за смелост, памет, творчество и доброта. Вярвам, че човек расте, когато има смелост да опитва – дори когато не знае какъв ще бъде резултатът. Точно това искам да предам на другите: да не се страхуват да започват, да експериментират, да търсят своя глас.
В работата си с деца ежедневно виждам колко е важно някой да им каже:
“Можеш. Опитай. Няма грешки.“. Искам това послание да достига не само до учениците ми, но и до всички, които срещат изкуството ми.
В моите картини – особено в женските образи от серията “Монетни музи“ – често присъства идеята за вътрешна стойност, памет и светлина. Монетите, които използвам, за мен са символ на това, че дори най-малките неща, които подминаваме в ежедневието си, могат да носят история, смисъл и красота. Това е и посланието към хората: стойността не винаги е очевидна, но винаги е там, стига да погледнем внимателно.
На младите и на възрастните искам да напомня, че добротата и творчеството никога не остават незабелязани. Че когато даваш – време, внимание, усилие или красота – светът става малко по-добър.
Изкуството е начин да оставим следа след себе си, да разкажем своята история и да вдъхновим някой друг, когото дори не познаваме. И ако успея да направя точно това – да докосна, да окуража, да вдъхновя – тогава смятам, че съм изпълнила мисията си като художник и учител.
Силвия Кацарова
