В навечерието на 24 май спомените за училището, учителите и празничното звучене на химна “Върви, народе възродени“ оживяват с особена сила. Вълнуващ разказ за отминалите времена, за опустелите селски училища, за любовта към знанието и надеждата за духовно възраждане споделя 91-годишният Милчо Спиров от кюстендилското село Шишковци. В своя емоционален текст бившият учител и директор се връща към детските години, празниците на просветата и силата на българския дух, която и днес продължава да обединява поколенията:
“Много години изминаха, откакто вратите на селските училища трайно се затвориха, а заедно с това заглъхна и детският смях, изчезнаха игрите и не се чуват песните, които огласяха майските дни и вечери. Населението на селата бързо се топеше, а този процес не подмина и моето родно, китно и плодородно село Шишковци, Кюстендилско. Когато бях дете и ученик в прогимназиалните класове, броят на жителите на селото доближаваше две хиляди, а учениците бяха около двеста. Спомням си с любов ученическите си години, волните игри, манифестациите, екскурзиите, ангажираността на децата в помощ на родителите и работата в учебно-опитните полета. Като на кинолента пред очите ми преминават и съучениците ми – добродушни и трудолюбиви. Набиваше се на очи тяхното облекло – момчетата с опинчета, шаечни панталонки и палтенца, а момичетата с еднотипни престилки.
Каква носталгия изпитваме днес ние – бившите учители, директори и всички мои съвременници. Най-вълнуващото, оставило незабравими спомени, бяха манифестациите, особено тази по случай 24 май – Деня на славянската писменост и култура. Почти всички ученици знаеха и с особено чувство на гордост и щастие пееха химна на Светите братя Кирил и Методий “Върви, народе възродени!“. (б.а. Авторът на текста Стоян Михайловски е виден български писател и общественик. Стихотворението му “Кирил и Методий“, написано през 1892 г. в Русе, се превръща в химн на славянската писменост и култура, след като Панайот Пипков създава музиката към него през 1901 г. За първи път официално е изпълнен на 11 май 1901 г. в Ловеч.)
На селския площад, строени по класове, заедно с нашите родители увлекателно слушахме словото на директора Александър Янев. Училището и класните стаи бяха окичени с цветя. Преобладаваше червеният божур, набран от нас ден преди празника. Всички ученици полагахме усилия този наш празник да бъде почувстван от всеки българин, а думата “наука“ да звучи мобилизиращо и гордо.
Преди 14 години, през 2012 г., си спомням как сред мои колежки и колеги – бивши учители, директори и инспектори в училищата – се появи спонтанно желание отново да се почувстваме млади и да възстановим празника на просветителите. Идеята за организиране на тържество за 24 май дойде от дългогодишната преподавателка по математика Анка Гергинова. Човек с голямо сърце, всеотдайна както и в младите си години, тя сподели намерението празникът да бъде посрещнат с букети цветя и с вълната, мелодична и вдъхновяваща песен “Върви, народе възродени!“.
Когато влязохме, неколцината бивши учителки и учители в Клуба на пенсионера, там ни посрещнаха председателката на клуба Теменужка Терзийска, читалищната библиотекарка Ива Славова и почти препълнен салон от пенсионерки и пенсионери. Терзийска произнесе кратко, но трогващо благодарствено слово за нашия труд в една благородна професия. На нейното приветствие спонтанно отговори бившият директор на училището Вълю Иванов. Последваха прегръдки и бяха разказани мили спомени.
Колежката Стойна Иванова извади от престилката си вестник и прочете поздравително писмо, изпратено до нас, учителите, от кмета на град Кюстендил. Още с първите думи, властно изречени от Иванова: “Шапки долу!“, вниманието на всички беше приковано. В поздравителния адрес думата “учител“ се определяше като свещена, достойна да се изписва с главни букви.
Не остана безучастна и нашата бивша ученичка – инженер и асистент във Висшия електротехнически институт в София Мая Стоименова. Тя се стърпя да огледа присъстващите и да открие свои бивши ученици и Анка Гергинова. Съвсем по майчински, но с тон на дългогодишен преподавател, започна: “Любчо, помниш ли еди–какво си?“, “А ти, Катя, и сега си спомням как прилежно си пишеше домашните работи…“ Накрая попита: “Да не съм пропуснала някого, кажете си, да не се почувства някой обиден, за всеки от вас имам спомен.“
Накрая част от хористите на Клуба, ръководени от най-милата и обична Теменужка Терзийска, запяхме дружно “Върви, народе възродени, към светли бъднини върви!“.
Повишеното емоционално настроение разгорещи разговорите за децата, внуците и правнуците. Като слушах от сърце споделените разговори, си мислех колко силна е любовта на родителите, бабите и дядовците към децата. Сълзите им за деца и внуци, заминали далеч от родния край, са най-голямата присъда за виновниците България да остане без младо население, заминало в чужбина да търси своето щастие.
Но надеждата крепи човека и ние отново повтаряме песента: “Напред, народността не пада там, дето знаньето живей!“. Накрая всички единодушно решихме тази година като начало, а догодина – всички, млади и стари, да посрещнем Празника на просветителите така, както подобава.
Сега е 2026 г. Това наше желание го изпълнявахме няколко години поред, но редиците ни оредяха – някои починаха, други са приковани на легло, а голяма част от младите напуснаха родните села с еднопосочни билети за чужбина. Време е отново да мобилизираме силите си и мечтите от младите си години да претворим в действителност.
Чувства се нова тенденция на поврат – от големия град към селата. Този приток на млада интелектуална сила отново ще бъде източник на възраждане на просветителната дейност в села и градове. Химнът “Върви, народе възродени“ е сплотявал, сплотява и ще сплотява българския интелектуален потенциал тук и навсякъде по света. Доказателство за това са и последните парламентарни избори, в които българският народ с рекордна активност даде вот на доверие. В успеха на България стои единството и сплотеността на целия български народ”.
