По тази тема имам сериозни изследвания и публикации. Повод за настоящата статия е твърдението на професор Вили Лилков в предаването „История БГ“ на БНТ от 11 юли 2022 г. (понеделник). Той е преподавател по физика в Минно-геоложкия университет гр. София и от няколко години проучва националната ни история. Определено трябва да кажем, че неговите публикации са невярни и тенденциозни и подхранват спиралата на политическото противопоставяне в България. В три от своите предавания политологът Антон Тодоров в началото на тази година посочваше, че жертвите на комунизма след 09.09.1944 г. са около 10 000 души; след това говореше, че жертвите са 20 000, а в трето свое предаване говореше, че жертвите на политическия терор в България след тази дата са около 30 000 души. Много интелектуалци и държавници в страната и в гр. Дупница посочват тези цифри, а те не отговарят на историческата истина.
След края на Първата световна война през 1918 г. настъпва покруса от нереализирания национален идеал за българите. През този период огромната енергия, концентрирана към обединението на Майка България, вместо навън, започва да се насочва навътре и се изражда в междуособици между политическите партии. Определено трябва да кажем, че тези изострени политически борби са дело и на чужди влияния и идеологии. Традиционните буржоазни политически партии са принудени под натиска на историческите събития и народното недоволство да слязат от политическата сцена и да отстъпят властта на левите партии. На власт идва и управлява около 4 години – до 09.06.1923 г., правителството на БЗНС начело с Александър Стамболийски. И през този период, въпреки че съществува парламент, често пъти са погазвани гражданските и политически свободи на българите и се е стигало до политическо насилие. От 09.06.1923 г. до 04.01.1926 г. правителството на проф. Александър Цанков прилага жестоки репресивни мерки с цел политически да омиротвори страната. В края на 1925 г. в 21 затвора в България е имало 7 672 затворници, подведени под отговорност по Закона за защита на държавата (ЗЗД), приет на 4 януари 1924 г. От тях 4 670 са осъдени, а останалите са били следствени. Около 2 400 души са били политическите емигранти в края на 1925 г. (Проф. Дончо Даскалов, Политически убийства в новата история на България, С. 1999, с. 130.)
Въпреки проведените парламентарни избори на 22 април 1923 г., спечелени от БЗНС, т. нар. традиционни буржоазни политически партии, обединени в Конституционен блок, когото след броени месеци преименуват в Демократичен сговор, поемат историческата отговорност пред нацията и с помощта на Военния съюз (03.10.1919-1936 г.), извършват на 09.06.1923 г. военен преврат. Свалено е от власт чрез сила парламентарно избраното правителство на Александър Стамболийски и правителството на проф. Александър Цанков е принудено чрез жестоки репресии да се задържи на власт. По това време съпротивата се изявява в Юнското и Септемврийското въстание през 1923 г. и се стига до най-големия атентат в националната ни история на 16.04.1925 г. За този период съществуват редица научни публикации и в периодичния печат и са изтъквани основателни аргументи в подкрепа на едно или друго твърдение. Двете въстания от 1923 г. дават основание на управляващите да приемат на 04.01.1924 г. Закон за защита на държавата, който е в драстично нарушение на действащата Търновска конституция и е усъвършенстван в репресивен дух. Законът се състои от 18 члена, като се забраняват всички обществени, политически и стопански организации, противници на терористичния и диктаторски режим на проф. Александър Цанков. За нарушаване на закона са предвидени строг тъмничен затвор до 15 години и глоба от 50 000 до 500 000 лв. Съгласно чл. 16 от ЗЗД „Имотите на разтурените организации и групи и на техните финансови и стопански институти постъпват в полза на държавата”. (Държавен вестник, бр. 240 от 25.01.1924 г.) На основата на ЗЗД на 7 март 1924 г., министърът на правосъдието Янко Стоенчев, с предложение № 1720, иска разтурянето на Общото работническо кооперативно дружество „Освобождение”, като поделение на БКП и като неин финансов и стопански институт. На 2 април 1924 г. Върховният касационен съд приема Постановление № 1, за разтуряне на БКП и нейните поделения и институти: Съюза на комунистическата младеж в България, Общото работническо кооперативно дружество „Освобождение”, Общия работнически синдикален съюз и Партията на труда. Движимите и недвижимите имоти на тези организации, поделения и институти постъпват в полза на държавата. Съгласно Ревизионен акт на финансов инспектор, Кооперация „Освобождение” има сметка по главната си книга за недвижими имоти, купени, построени здания, работилници за 14 723 672.98 лв., което е два пъти повече от основния капитал. По това време Кооперация „Освобождение” притежава общо 20 имота в цяла България, от които два са в гр. Дупница: едноетажна къща от 140 кв. м на стойност 342 260 лв., и дворно място от 4 парцела с обща площ 3 529 кв. м за 73 963.10 лв. Иззети са в полза на държавата от Кооперация „Освобождение” в гр. Дупница, стоки за 280 000 лв., инвентар (рафтове, столове, шкафове, желязна каса и др.) за 120 000 лв., облигации за 20 000 лв. и налични пари в касата 60 000 лв. (Архив на МВР, архивна единица № Об-5435, лист 1; а. е. № Об-6305, 44; ЦДА, ф. 1к, оп. 31, а. е. 26, л. 15.) На 10 март 1925 г. 21-то Обикновено народно събрание приема Закон за изменение и допълнение на ЗЗД. Той включва 22 члена, като се засилват репресивните мерки срещу организациите и лицата, работещи за премахването на Цанковисткия режим. (ДВ, бр. 278 от 16.03.1925 г.) На 29 април 1925 г. Държавен вестник в бр. 21, обнародва още по-жестоки мерки (наказание със смърт) срещу борците за парламентарна демокрация.
За дупничани е изключително актуален въпросът, какво е участието на Станке Димитров (Марек) в атентата от 16.04.1925 г. в катедралата „Света Неделя” в София. По това време нашият съгражданин е организационен секретар на ЦК на БКП и като цяло висшето ръководство на партията е знаело за подготвяния от Военната секция атентат. Нито един сериозен изследовател не е посочил Станке Димитров (Марек) като организатор или участник в този атентат.
От м. февруари 1925 г. той се е намирал в Москва за участие в работата на Коминтерна и не е имал отношение към подготвения атентат. Дори лидерите на БКП Васил Коларов и Георги Димитров са били против този атентат, защото са смятали, че правителството на проф. Александър Цанков ще го използва за ликвидиране на БКП, левите сили в БЗНС и прогресивната интелигенция. При атентата в катедралата „Света Неделя” в София, на 16.04.1025 г., извършен от Военната секция при ЦК на БКП, са убити 134 души, от които 3-ма депутати, 10 генерали и 26 офицери, а ранените са 343 души. През м. август 1925 г. главният организатор на атентата Петър Абаджиев от гр. Тетевен, е докладвал за организирането и провеждането на този атентат. (Крум Благов, Петдесетте най-големи атентата в българската история, С. 2000, с. 15.)
След атентата са арестувани и репресирани жестоко около 3 500 души, а 670 души са убити без съд и присъда. На 11.06.1925 г. в гр. Търново е застрелян в двора на собствената му къща Никола Габровски. Той е бил депутат от 1894 г. и около 30 години като социалдемократ е водил борба за свобода и демокрация, в рамките на парламентаризма. Убити са без съд и присъда през м. май 1925 г. българските поети: Гео Милев, Сергей Румянцев, Христо Ясенов, видният журналист и публицист Йосиф Хербст – главен редактор на в-к „Ек”, от чиито страници е критикувал политическите репресии по това време в България. Те не са били комунисти, а около проф. Александър Цанков е имало група, която предварително е изготвила списъци на най-ярките противници на режима, които да бъдат премахнати в удобен момент. Управляващите са ликвидирали интелектуалния елит и ръководния кадър на левите партии в страната. По данни от Сборника „Звезди във вековете”, издаден в обем от 800 страници през 1972 г. от Музея на революционното движение в гр. София, за времето от 09.06.1923 до 09.09.1944 г. са убити 4 811 души. В действителност жертвите на политическия терор в този период са около 5 000 души. Около 6 000 са интернирани, а 10 500 човека са били концлагеристи. (Вестник „Труд” от 09.09.1996 г.)
По това време в страната са действали редица репресивни закони, които са ограничавали гражданските и политическите свободи на хората, на практика Търновската конституция е била суспендирана и управляващите са поели историческата отговорност пред поколенията за извършените политически репресии.
След 09.09.1944 г. до 10.11.1989 г. в България съществуваше тоталитарен режим. Самата дата 9 септември 1944 г. раздели на два противостоящи лагера българската нация. Промяната, извършена на тази дата, бе в името на възстановяването на Търновската конституция, около 3 години в страната съществува икономически, политически и идеологически плурализъм. От лятото на 1947 г. БКП започва да прилага репресивни мерки спрямо довчерашните си сътрудници от Отечествения фронт. Самите висши ръководни дейци на БКП стават проводник на болшевизма, съществуващ в СССР. Започва процес на интензификация на революционните промени, парламентарната опозиция е разтурена, нейните лидери са унищожени или са изпратени в концлагери. От м. януари 1945 г. в страната започват да действат 86 трудово-възпитателни общежития (ТВО). До 05.05.1962 г. през ТВО (концлагерите) са преминали 23 531 лица, от които 21 442 мъже и 2 089 жени. Най-голям е броят на концлагеристите в Белене – 9 933 души. Въдворяването е ставало без присъди, с решения на особени юрисдикции, комисии, изграждани върху основата на законови и подзаконови нормативни актове. От общия брой 23 531 души, по политически причини са били 14 647 души, по криминални и аморални – 6 190, за 2 946 лица няма данни.(Сп. „Съвременен показател”, бр. 1/10.01.1991 г., „Истината за лагерите в България 1944-1962 г.”. )
Непрежалима е болката в обществото ни за избитите със и без съд и присъда след 09.09.1944 г. От Народния съд през първите месеци на 1945 г. са осъдени 11 122 души, от които 2 730 на смърт. Наследниците на жертвите на болшевишкия терор смятат, че тази цифра е твърде голяма за България и привеждат аргумента, че по време на Нюрнбергския процес през 1946 г. бяха осъдени и екзекутирани само 12 души военнопрестъпници от Германия. Те забравят, че немския народ даде около 10 млн. жертви по време на Втората световна война. Нюрнбергският процес осъди само главните виновници като възмездие и за да не се повтаря никога повече фашизмът като явление. Във Франция през 1945 г. е имало 124 751 съдебни дела за осъждане за фашиските престъпления, от които 7 037 завършват със смъртни присъди. В Норвегия около 46 000 човека са осъдени за извършени фашистки престъпления, в Холандия – 38 000, в Белгия – 35 000, в Унгария – 26 000 и в Дания – 15 000 души.(Вестник „Дума”, бр. 203 от 28.08.1996 г.)
Много българи, наследници на жертвите на политическия терор до 09.09.1944 г., останаха възмутени и огорчени от решението на Върховния съд от 12.04.1996 г., с което бяха отменени присъдите на Народния съд. Трябваше да се подходи конкретно към присъдата на всеки един осъден от Народния съд, защото вината е стара като историята и всеки носи лична отговорност за извършеното.
На 11.09.1999 г. пред Националния дворец на културата в гр. София бе открит паметник на жертвите на комунизма през ХХ век. По този проблем от националната ни история не се дискутира, за да се открои вината на всеки един от тези, чиито имена бяха изписани на паметните плочи, и кои от тях са невинни. В действителност в България не е имало комунизъм, а Карл Маркс е разбирал комунизма като практическо реализиране на хуманизма.(Речник, Философите, С. 1992, с. 142.)
От 1948 до 10.11.1989 г. в България съществуваше еднопартийна комунистическа диктатура от сталински тип, нямаща нищо общо с принципите на комунизма. Общо 7 625 души бяха посочени като цяло за страната жертви на болшевишкия терор, чиито имена са изписани на паметните плочи пред НДК. В действителност има пропуснати още хора и може да се приеме, че жертвите на болшевишкия терор в България са около 8 000. До 10.01.1989 г. около 67 000 души бяха признати за активни борци против фашизма и капитализма, а след тази дата около 44 000 души бяха признати за репресирани от болшевишкия режим. В своите спомени проф. Александър Цанков счита, че жертвите на комунизма в България са равни на жертвите, дадени във войните за национално обединение на България – 200 000 души. Тази цифра не отговаря на историческата истина, пресилена е и не може да се приеме от сериозните историци. Неговите спомени бяха публикувани през лятото на 1999 г. и не задоволиха очаквания интерес на изследователите. Ценен принос в българската историография е книгата на академик д.и.н. Георги Марков „Насилие и политика в България през 1919-1947 г.”, С. 1994 г. По проблемите на политическото насилие през ХХ век в Дупнишка околия по моя инициатива бяха проведени две научни конференции.
През 1997 г. шест чужди автори публикуваха изследването: „Черната книга на комунизма”. Те посочват, че жертвите през периода 1923-1944 г. в България, по политически причини са 5 632 души: убити, екзекутирани, починали в затворите или в следствие на престоя им в затвора. През м. март 1945 г. Народният съд произнася 10 897 присъди в 131 процеса, осъдени на смърт са 2 138 души. На същата 357 страница авторите твърдят, че на и след 9 септември 1944 г. са избити между 30 000 и 40 000 души в България. Ръководителят на българската делегация на едно от заседанията на Парижката мирна конференция през 1946 г. Васил Коларов, посочва, че общо 29 209 души са загинали в съпротивителното движение на България през 1941-1944 г. От тях 9 140 са партизани и 20 070 – ятаци, помагачи и симпатизанти. Изгорени са 2 139 къщи на антифашисти, 31 250 души са преминали през концлагерите, а 64 345 – през арестите и затворите. Издадени са 1 590 смъртни присъди от военните съдилища за същия период, като 199 от тях са изпълнени. За заловени и убити противници на властта сред войската и жандармерията през 1943 г. са разпределени 24 920 000 лв., а през 1944 г. – 37 950 000 лв. Според Българския антифашистки съюз общият брой на всички партизани до 9 септември 1944 г. е бил 9 665 души. Горепосочените цифри в доклада на Васил Коларов за избитите, са преувеличени 11-кратно. По сведения от Сборника „Звезди във вековете” на Музея на революционното движение в България, 2 470 са загиналите без съд и присъда в периода 1941-1944 г. Сред тях са 1 255 партизани, 828 ятаци и помагачи, 85 членове на бойни групи, 40 парашутисти и подводничари.
За гр. Дупница и околията жертвите на политическия терор до 09.09.1944 г. са общо 113 души. За периода от 1919-1925 г. от и на територията на Дупнишка околия по политически причини са убити 57 души, а през 1941-1944 г. – 56 души. Десетки са преминали през затворите и концлагерите от 09.06.1923 до 09.09.1944 г. Основен девиз на участниците в антифашистката съпротива в страната беше „Помни девети юни, пази девети септември!” и „С кръв сме взели властта и с кръв ще я дадем!”. По мои задълбочени изследвания в Дупнишка околия по политически причини жертви на болшевишкия терор са 322 души, 508 са преминали през затвори и концлагери, а няколкостотин са изключени от висшите, полувисши и средни учебни заведения в страната или не им е разрешено да учат. Един от активните участници в репресивните мерки след 09.09.1944 г. в Дупнишка околия – Георги Манов Кашукеев, към края на своя живот стигна до покаяние пред хората, които е убил и пребивал от бой при масовизацията на ТКЗС през 1956-1958 г. В Държавния архив в гр. Кюстендил в спомен № 766 се съдържат неговите горчиви размисли и покаяние за хората от с. Еремия, които е избил без съд и присъда през есента на 1944 г. в местността Черна нива. Георги Кашукеев е от с. Шатрово, Дупнишка околия, един от първите партизани от есента на 1941 г. и командир на Разметанишката чета. Той стигна до прозрението, че не са оправдани политическите репресии в името на какъвто и да било идеал. Неговата книга „Немирна Разметаница” даде нова светлина за участниците в съпротивата през 1941-1944 г. от нашата околия. Интерес представлява и неговата втора книга, която се разпространява като апокрифна книжнина в ръкопис, под заглавие „Моята политическа изповед”. (По изследвания на Иван Хаджийски.)
Георги Марков в интервю във в-к „Труд”, бр. 245 от 09.09.2005 г. посочва 27 000 души жертви на комунистическия терор в България след 09.09.1944 г. Академик Мито Исусов твърдеше, че 18 000 души са жертвите на политическия терор в България след тази дата. В действителност около 13 000 души са жертвите на политическото насилие в страната през миналия век. Около 5 000 души са избити със и без съд и присъда по политически причини до 09.09.1944 г. и около 8 000 души след тази дата. Два са основателните ми аргументи за това твърдение: горепосоченият сборник „Звезди във вековете” и осветеният на 11.09.1999 г. Паметник на жертвите на комунизма пред НДК. Председател на Инициативния комитет за изграждането на този паметник бе кметът на Община Триадица по това време Стоян Иванов Груйчев, роден на 28.08.1938 г. в с. Шишковци, Кюстендилско, жив е и сега. Неговият дядо Стоян Зашев Сантеви двамата му вуйчовци Асен и Крум Сантевиот с. Драгодан, Дупнишка околия, са убити без съд и присъда след 09.09.1944 г. За да има политическо помирение в България трябва внимателно да прочетем своята история. Винаги трябва да помним горчивите думи на писателя Антон Страшимиров, публикувани на страниците на в-к „Ведрина” от 15.03.1927 г.: „Никога да не забравяме отмъстителната злоба и престъпна суровост на българина. Политическите страсти могат отново да се възпламенят и Европа да потръпне в ужас от нас.”.
Който има претенции за достоверност, може да потърси имената на избитите по политически причини на паметните плочи на мемориала пред НДК. Трябва да прочетем историята такава, каквато е в действителност, а не да се правят свободни съчинения и да се подхранва спиралата на политическото насилие. Да формираме у хората висока политическа култура и търпимост, за да не се повтарят трагичните събития от неформалната гражданска война в страната през ХХ век. Политическото помирение ще ни отреди достойно място в Европа на хора с хилядолетна култура и хуманни традиции.
Гл.ас. Иван Хаджийски, краевед-изследовател
