Помощта, която оказвам,ми дава сили, казва председателката на организацията на инвалидите в Сапарева баня
Наближава Денят на хората с увреждания. Ден, в който поне за кратко отваряме очите си за тегобите на едни от нас, но обичайно невидими хора. Осъдени без вина и поставени в ъгъла – от съдбата и околните. В навечерието на 3 декември разговаряме с Елена Динева – борбена жена, медицинска сестра допреди няколко години, една от многобройната армия на хората с двигателни проблеми. Динева е сред основателите на общинската организация на Съюза на инвалидите в България в Сапарева баня, а от няколко години и неин председател.Като председател не спира да помага на хората в организацията от града и съседните села Ресилово, Овчарци и Сапарево– кога с подготовка на документи, които трябва да се представят в институциите, кога с организиране на екскурзии или сбирки, на които присъстващите да се откъснат от сивото ежедневие, кога само със съвет. Дейността й е благотворителна. Едно от постиженията си, с които се гордее, е клубът на организацията, помещаващ се в приземието на училището в Сапарева баня. Горда е и с успехите на хора от организацията с различни таланти и способности, които са носители на много отличия – медали, грамоти, дипломи, за участия във фестивали в страната и чужбина.
-Госпожо Динева, как в организацията в Сапарева баня гледате на Деня на хората с увреждания?
В годините стана традиция да празнуваме този ден. Първо, че е международен, второ, както в държавата имаме различни празници, които отбелязваме, така се отнасяме и с този ден. Не само ние, масово такива организации и клубове като нашия празнуват и като се срещаме, си споделяме. Преди време получавахме списание „Кураж“, което беше специално за живота на хората с увреждания. Отразяваха екскурзии, празници и там винаги имаше снимки за отбелязването на празника. Можем да се похвалим, че сме почти от първите, които празнуваме в заведение. Благодарение на общинската администрация получаваме парична сума, а на собствениците на ресторантите, в които се събираме, на тържеството ни се осигурявабезплатен обяд. За съжаление, от няколко години сме без жива музика, което притеснява хората. Болни са, но все пак станат играят, веселят се и така се получава празник. Малко разнообразие, което привлича почти всички членове. За тази година съм осигурила музика, което смятам, че ще им хареса, малко ще ги ободри. Няма да коментирам дали има некачествени ТЕЛК- ове, но си личи, че определено имаме здравословни проблеми. Хората си знаят деня и си го очакват. По традиция го празнуваме точно на датата и така не се забравя. Въпреки това ги каним, подсещаме ги, че е желателно да присъстват.
– Тези хора имат нужда от подкрепа непрекъснато. Не е ли кампанийно, формално това насочване на вниманието към тях за един ден? Длъжници ли са им държавата, обществото?
Мога да кажа, че работим много добре със „Социални грижи“. Обяснявам на нашите хора какви права имат, къде да отидат, какво да направят. В Дупница има магазин за помощни средства, с който също работим много добре. Момичето, което работи там, ме информира за някои неща, аз информирам хората. Преди години обикалях институции, магазини, защото е имало моменти, когато сме наброявали и над 170 членове в организацията за годината, и не на всички може да се дадат хранителни продукти за Коледа и Нова година. Давали сме олио, захар, брашно на отделни хора, те отиват в определен магазин и си получават продуктите. След това имахме традиция – за Великден даваме козунак на всички. Но организацията се оказа много тегава – говорим със собственици на фурна, гледаме раздаването да е на самия празник. Да, ама всеки иска да си почива, трудно ги разнасяхме, някои козунаци отиваха след Великден. Реших да давам купони с печат на клуба и всеки да си вземе козунаците отмагазините на селкоопа. Собственикът на фурната кара хляб и козунаци, казала съм му в кой магазин колко бройки трябва да даде. И какво се получи? Когато трябваше да се фактурират козунаците на собственика, в магазина ни сложиха надценка от 50 ст. При положение, че работничката в магазина не е ангажирана с нищо. Тя не пипа – козунаците бяха в кутии като кафези и хората си ги взимаха оттам, след като оставят купоните. Е, трябваше ли за всеки козунак да й се поднесат 50 ст.?!Това ни оскъпи нещата. Но го разбираме впоследствие. Козунаците се раздадоха и по-късно ни уведомиха. Затова казах: „До тук с тая практика!“. 5 – 6 години не бяхме давали козунаци, като все питаха. Да, но в Кюстендил имат няколко хлебозавода, произвеждат се много видове хляб и имат дарител – питка за Бъдни вечер, козунак за Великден. Има големи вериги магазини – даряват спагети, макарони и подобни продукти. Има и земеделски производители, които не могат да си пласират плодовете. Даряват ябълки. Тук споменах на няколко земеделски производители. Един от тях ми каза: “Е, нали се надявам аз да взема нещо“. Някакси тук сме с по-селски разбирания. И сега ги пообиколих и им казах:“Пускаме клуба след основен ремонт. Кафемашината, която ползваме, ни е на заем, ще си я вземат. Ако искате, купете ни една кафемашина. Преценете колко сте земеделските производители, съберете по 5, по 10 лева ли, ние ще си купим. Но по-добре вие да я купите, за да не мислите, че парите са отишли на друго място.“ Само две момчета казаха „добре“, защото бяха кандидати за общински съветници. Изборите минаха, машината я няма. Знам, че на никого не стигат парите и не са излишни, но все пак да ударят едно рамо на една такава организация, е нещо. И понеже от всички села имаше земеделски производители кандидат – съветници, аз нарочно реших на всички да кажа. Подчертах им: „Ти ще ги дадеш в клуба в Сапарева баня, ама и вашите хора членуват при нас и твоето село няма да бъде ощетено, спонсорите ще се обявят. Никога не ги укривам“. Засега е затишие. Месец мина от изборите, никой не е донесъл 10 лева. Ако искат, клубът ще има и машина.
–При тези трудности какво Ви кара толкова години да останете председател?
18 години съм в организацията. Неин създател съм и съм най-дългогодишният председател на структурата в Югозападния регион. Създадохме я заедно с една учителка от Сапарево – София Кирова, и Любен Ангелов – и двамата вече са покойници. Помещението, което ползваме сега, е третият ни клуб. Другите бяха в частни къщи, но когато обединиха училищата и децата от селата дойдоха да учат в Сапарева баня, в мазето на училището направиха павилион за закуски, като останаха и свободни помещения. Аз работех в училището като медицинска сестра и отидох при тогавашния кмет на общината Сашо Иванов и му казах: „Щом обединихте училищата, трябва да помислите за стол, където децата да се хранят“. След време столовата се направи, въпреки че не беше лесно – нужен беше и персонал, и оборудване. Тези помещения останаха свободни и настоях за клуб, вместо общината да плаща наем на собствениците на къщите, където бяха клубовете. А тук беше страшно – счупени чинове, багаж, железа. Камионите бяха по 25 тона, като ги докараха, с часове товареха отпадъци за вторични суровини.Важното е, че се направи всичко, което тогава предложих. Създадоха се по-добри условия за децата – да имат топъл обяд, а ние –клуб. Много съм благодарна и на настоящия кмет Калин Гелев – благодарение на него и на общината през лятото клубът бе ремонтиран основно и е едно приятно, уютно място. Хората идват тук, пият чай, кафе, говорят си. За нас това не е малко. Без неговата помощ нямаше да се справя с ремонта. Благодаря и на Райна Гавазка – за обзавеждането на клуба с мебели, хладилник, мивка, телевизор, маса. Благодарна съм и на собственика на антикварния магазин в Сапарева баня, на народния представител Радослава Чеканска, която ни подари плазмен телевизор за клуба, на Любомир Георгиев – за осигуряването на капсули за кафемашината, на членовете на организацията на хората с увреждания, които ни подариха сервиз за кафе, на областния управител Александър Пандурски – за оказаното съдействие, в резултат на което не се налага хората да пътуват до Кюстендил за заверка на ТЕЛК-а и не се чака един месец. Спести на болните средства и време. Много благодаря и на майсторите НиколайДжоргов и Васил Камберов.
– Членуващите в организацията намаляват ли?
Намаляват, защото много от освителстваните от ТЕЛК не искат да членуват. В „Социално подпомагане“ са записани над 400 човека от нашата община, през клуба в тия години са минали 359. В момента сме 73. Много хора починаха. В началото всички бяха над 65-70 години. Имаме повече от 20 души, които са над 80 години, и се отказаха. Вече не могат нито да пътуват, нито да участват в някакви мероприятия. Но хората от тези поколения бяха с по-други разбирания. Сега се затварят, изолират се, чувстват се по-различни. Тази година съм записала 15 нови членове. Каня ги да излязат, да дойдат в клуба. Като видят обстановката, казват, че им харесва. Обяснявам им и друго, че имат способности – наши хора пеят, ходят на фестивали в цяла България и извън страната, не се спират. За последните два месеца имаше 7 екскурзии. Преди няколко дни бяха в Турция. Имаме две групи за народни песни, с около 18 души – едната ев Сапарево, а другата в Овчарци. Откакто съществуват – от 2005 г., имат много отличия, включително златни медали. И не само песните, а и носиите им са много харесвани. И двете групи са със старовремски носии – с кошулите, с престилките, с които също печелят награди.Членуващи в структурата активно участват в общински и др. празници. Но поостаряха и тези жени. А голяма част от тях пеят и в черковните хорове– във всички храмове в общината имаме наши хористки. Доволна съм, че напоследък успях да привлека членове с разнообразни способности – имаме ел. техник, техник по В и К, медицински сестри.
- Разкажете за себе си и за семейството си.
От Самоковско съм, от село Райово. Тук живея повече от 50 г., след като се омъжих. Имам син и дъщеря. Синът ми живее при мен. Дъщерята и зетят са лекари в София. Съпругът ми почина миналата година. За тия 50 г. направих доста неща за Сапарева баня, за които хората не знаят. Ще прозвучи нескромно, но в Сапарева баня, а може би и в района, аз съм единствената сестра със специалност „Детска консултация“. Завършилите този профил можем да работим и като редови сестри. С предимство бяха акушерките, които имаха ранг на фелдшери. И докато работех като медицинска сестра в поликлиниката, първото нещо, което не ми хареса в здравеопазването, беше смесената консултация – женска и детска. Затова през 1979 г. основах самостоятелната детска консултация. Започнах работа в детски кабинет и след като направих това предложение, главният лекар поде въпроса, отнесе го до по-висока инстанция, съгласиха се и открихме тази консултация. Настъпи промяна. В детския кабинет станахме 3 сестри. Едната беше при болните деца в кабинета, една в училището и аз – детска консултация, занимавах се с имунизации и т.н. Когато Сапарева баня иселата Сапарево, Овчарци и Ресилово се обединихме в една община, обединиха и здравните кабинети и аз отговарях за биопродуктите – ваксини за цялото население. Винаги съм била начело по обхванат брой деца и възрастни в Кюстендилски окръг. При нас никога нямаше липса на ваксина. Отчетите винаги бяха предадени в срок, имам доста грамоти и отличия, получавала съм и парични награди. В градската поликлиника нямаше деца с пропуснати имунизации. Когато поликлиниката остана без клинична лаборатория, месеци наред беше страшно за болните – трябваше да ходят в Дупница. Незабавно направих връзка с друга лаборатория и спасих населението на нашия град.
През годините, в които съм председател на клуба, имаше време, в което се бях нагърбила с всичко. Сега хората са по-будни, по-грамотни, по-заинтересовани. Но преди години имаше хора, които не можеха да разберат това, което им говоря. Водила съм хора да им вземат мерки за ортопедични обувки. Имало е такива, които не можеха да си подадат документите в социалната служба. Помагала съм за разрешаване на други проблеми – за настаняване в санаториуми и т.н.Те търсеха помощ от мен и това много ме свърза с народа. Помощта, която оказвам на инвалидите, ми дава сили, връща ме към живота. А в началото хората бяха на възрастта на моите родители и възприемах нещата така, че наистина имат нужда. Нашите длъжности са изборни. Мандатът е5 г. и когато изтече, винаги им казвам да мислят за човек, който да ме смени. Не са съгласни, но и не вярват, че работя доброволно.
Юлияна КОЛЧАКОВА
