Днес е денят, в който отдаваме почит на един от най-обичаните български алпинисти – роденият в Перник и живял в Кюстендил Людмил Янков. На 17 април, точно преди 33 години, Людмил и Стоян Наков тръгват към връх Камилата в Рила, но остават завинаги в планината. “Ние успяхме.
Човекът в нас успя и този път да покаже своето съществуване.” Тези редове написа в книгата си “Мечта отвъд долините” незабравимият Людмил Янков – героят от Еверест. Написа ги по повод успешното завършване на българската експедиция до най-високия връх на земята през далечната 1984 година. И с болката за загиналия приятел Христо Проданов, останал завинаги под безмълвния, суров и величествен мечтан връх.
Людмил Янков живя така – като се раздаваше за другите. Така го помнят хората. И едва ли някой може да забрави безпрецедентната спасителна акция, която той предприе, за да помогне на Христо Проданов. Сняг, студ, лед, безмилостен вятър, мъгла, непрогледна тъмнина. И без да припомняме цифрите – онези близо 1500 метра денивелация, които той преодолява, достатъчно е да си спомним за голямото му човешко сърце, което го водеше в пустошта с единствената мисъл за приятеля.
Людмил Янков: “Една нощ в Рила наистина за пръв път, но не и за последен път, разбрах какво са звездите, почувствах ги като нещо, което прогонва от моето същество всичко лошо, всичко мътно, всичко неясно, всичко фалшиво. И така ги разбирам и днес. Жалко, че в тоя напрегнат, динамичен живот човек все по-рядко и все по-трудно намира време да се обърне към звездите.”
