Янис Мохамед от село Беслен пази живи вековни традиции, носии, песни и спомени от последното населено място преди границата с Гърция

• Първата и най-скъпа носия е сватбената премяна на моята баба, споделя Янис, избрал да се върне в родния си край с надеждата повече хора да научат за него

• Завeтът на 104-год. му прабаба: “Чедо, човекът е като дърво, а корените са неговата история. Позволиш ли да ти ги отрежат, ще посъхнеш, а посъхнеш ли – плод не връзваш

„Аз съм българче… Всичко българско и родно любя, тача и милея“ е написал Иван Вазов навярно за такива българи като днешния ни герой. Той е едва на 23 години, а вече е осъзнал колко ценни са корените. Това го кара да започне да събира истории, носии и песни от старите баба и дядовци с надежда да не бъдат забравени. Но най-голямата му мечта е повече хора да чуят и да поселят родното му село Беслен, защото то има какво да им покаже. Точно тук, в последното населено място преди границата ни с Гърция, в община Хаджидимово, си говорим с Янис, или както го наричат повечето – Мехмед.
Това е сякаш друг свят – сърцати хора, облечени в традиционни дрехи, се усмихват, без дори да те познават, докато кротко се разминавате по пътя. А младото момче, което спокойно можеше да се гмурне в морето от съвременни инфлуенсъри, избра да бъде пазител на бита и културата на своя край, за да има какво да остави на идните поколения.

– Какво кара един млад човек да има интерес към автентични носии и да събира песни? Кой запали в теб огъня на фолклора, който така силно гори в сърцето ти?
– Всичко започна преди 12 години. Бях още дете – от онези, израснали при своите баба и дядовци. Един ден се качих на тавана вкъщи и намерих старите албуми на моето семейство. Те бяха прашни, овехтели и сякаш забравени. В момента, в който ги отворих, все едно се върнах години, години във време оно. Все едно снимките ми говореха и разказваха една по една своята дълга история. Най-голямо впечатление у мен оставиха облеклото на жените, носиите, с които бяха пременени. Изглеждаха ми толкова различни, странни, но в същото време красиви и пълни с история. Сякаш нещо в мене ми говореше – „научи за нас, запази ни, ние си отиваме с хората“. Тогава грабнах албума и изтичах при баба ми. Започнах да я разпитвам за времето, в което са живели те, за традициите и обичаите, за песните и празниците, за всичко. Така се роди любовта ми по отминалите времена. Баба ми с голяма радост започна да ми разказва и запали в мен огъня на любовта към фолклора. Въпреки всичко, което ми каза, това не ми беше достатъчно. Започнах да ходя от къща в къща и да питам и разпитвам, защото всеки човек има своята история, а с тях ми изникваха още и още въпроси. Реших да записвам и събирам всичко онова, което старите хора ми казваха, за да не си отиде и погуби заедно с тях.
– Една от най-големите ти страсти са носиите. Колко имаш и помниш ли коя беше първата?
– За всичките тези години съм събрал около 30 автентични, женски носии предимно от Пиринския край, но имам и кюстендилска.
Първата носия и навярно най-скъпа за мен е сватбената премяна на моята баба. Пъстра и красива, точно като за празник.
– Разкажи ми за носиите от твоя край. С какво са характерни?
– Носията на моето село Беслен е една от най-старите помашки носии в Гоцеделчевско. Отличава се от другите българомохамедански с това, че е в много по-тъмни цветове. Това е свързано с вярата ни, че не бива облеклото на жената да привлича мъжкото око.
Както всички носии и нашата се състои от няколко части. Има шалвари тип потури с ръчно правени плисета по долния край на крачола, наричани “гурдели”. Престилката, която тук се нарича “фота”, има различни украси – макаски, трубчета, пръчки и смесена фота на трубчета и макаски, която е невестинска. Пафтите са задължителен елемент от премяната, а чорапите са вълнени с разнообразни шевици. Горната дреха се нарича “джакет”. Изработва се от басма по точно определен модел. На главата се слага тънка копринена кърпа с ръчно правена дантела, като от единия край е по-дълга, за да се спуска от едната страна на лицето. Името е „кундак с пъпки“.
Така се обличали все още неженените моми, но когато се оглавят (сгодят), те слагат черна мантия на раменете си, наречена “фередже”, а самият кундак се покрива с черна шамия, забрадена по характерен начин така, че пъпките, които висят от едната страна на лицето, да се виждат.
– Освен носии ти колекционираш и народни песни. Коя те е докоснала най-много?
– Насочил съм се към по-тъжната част от фолклора. Всяка една песен е като история и е уникална сама по себе си. Но може би първата песен, която чух от моята баба, ми е любима. Навярно е толкова специална за мен, защото тази жена ми я изпя въпреки обета, който беше дала – да не пее след загубата на двете си деца. Песента разказва за силната любов на един мъж към любимата си. Той я чака да дойде на уреченото място, но тя не идва. Тогава се сеща, че е болна и отива в дома й. Там заварил баща й да кове сандък и го запитал:

…”На кой си ковеш тоз сандък
Па той ми жално продума
на твойта мила любима.
Тога си погледнах горе в одаята
тя беше пълна с жени
И твоите другарки там бяха
сите с църно облечени.
Майка ти над теб седеше
бели пръсти кършеше
дребни сълзи ронеше
бели коси скубеше.
Тебе те жално редеше
стани ми, стани, щерко убава.“

– Има ли кой още да пее тези песни?
– Все още има възрастни хора, които помнят стария начин на пеене и песните на отминалите времена. Докато те са живи, ще се помнят и пеят. Аз записвам текстовете им и се надявам да пребъдат, а идните поколения да ги знаят, защото се разкриват битът и животът на предците ни.
– Завършил си Югозападния университет в Благоевград. Но защо се върна на село, а не остана в града, както повечето млади искат и правят?
– Няма по-хубаво място от родното. Животът на село, спокойствието и красотата ми харесват много повече. Това спокойствие го няма в града.
– Старите хора могат да ни дадат ценни съвети, стига да можем да ги чуем. Твоята прабаба е починала преди 2 години на цели 104 години. Кой е най-ценният съвет, който помниш от нея?
– Съветът, който най-много ми повлия и го нося в душата си, бяха думите: „Никога, чедо, не слагай нищо на сърце и душа, давай го на широко, че си млад. То е писано какво ще стане. Живей, живей, че животът си отива бързо и неусетно. Не вярвай, чедо, на хорските думи, че в уста мед, а в душа отрова.“
Тя казваше още: „Няма важно, чедо, на кой се Бог молиш, важното е, чедо, да знаеш, че има една сила над теб, която ще ти даде онова, което си заслужил.“
– За какво мечтаеш?
– Най-голямата ми мечта е да прославя моето малко селце, което крие толкова много история, толкова много легенди. Мисля, че донякъде успях, защото все повече хора започнаха да го посещават и се надявам и занапред да е така. Не искам да се обезлюди и забрави – съдба, която имат много села в днешно време за жалост.
– Какво би казал на всички хора, които смятат, че фолклорът е отживелица?
– Бих им казал, или по-скоро предал, думите на моята прабаба:
“Чедо, човекът е като дървото, а корените са неговата история. Позволиш ли да ти ги отрежат, ще посъхнеш, а посъхнеш ли – плод не връзваш. Нямаш ли плод, с какво, чедо, ще нахраниш тези след теб.

Теди ЕРОТЕЕВА