Колко голямо трябва да бъде сърцето ти, за да приютиш в него три бездомни птичета
Дъждът барабанеше по капака на картонената кутия на перваза на прозореца. Току-що бях постъпила в болницата и слушах разказа на жената на съседното легло. Бурята съборила гнездото и сутринта малките голи лястовичета се озовали на перваза. След няколко часа от медицинския персонал направили за пиленцата „гнездо” от кутии, застлали го с памук и перушини. Сега всички се надявахме майката лястовица да ги намери там.
За съжаление никой не дойде при тях. В съседното гнездо, на срещуположния край на прозореца, лястовички идваха и отлитаха, хранейки малките си. А трите мъничета трепереха гладни и жадни. Първоначално си мислех, че не бих могла да им помогна по никакъв начин. Гледах пулсиращите мъхести топчици и в очите ми напираха сълзи от безпомощност. Тогава осъзнах, че ако не мога да помогна, то бих могла да помоля някой друг. Обадих се на журналистката от вестник „Вяра” Светлана Видинска и тя написа публикация в групата „Забелязано в Дупница” с молба за помощ. Обади се на организации за спасяване на животни. Аз разговарях с ветеринари с надеждата да вземат птичките. Дадоха ни съвети, но никой не пожела да се заеме. Имах усещането, че водим надпревара с времето. След две пълни денонощия без вода и храна, изложени на нощния студ и дневната жега, борбата на малките създания за оцеляване изглеждаше почти изгубена. Тогава Светлана ми позвъня и каза, че със съпруга й са решили да се погрижат за лястовичетата. И двамата бяха притеснени, че не знаят как се гледат такива малки птички, че в дома им има котка, че може да не успеят да помогнат. Но любовта и добротата надделяха над страховете им.
„Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепери от студ и мъка. Всички си отидоха. Отлетяха на юг неговите две сестричета. Изгуби се майчицата му в топлите страни. Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ?” – пише Ангел Каралийчев в „Майчина сълза”.
И нашите три пиленца чакаха някой да ги стопли. И дочакаха! Стопли ги любовта на двама души с големи сърца. Толкова големи, че да приютят в тях три малки, беззащитни същества и да им дадат шанс да се спасят.
С благодарност към Светлана Видинска и нейния съпруг Александър Сотиров!
За някого това са само три птички, макар и от защитен в Европа вид. Но ако не пазим птиците, ако не се погрижим за природата, какъв шанс даваме и на самите себе си?
