Шаващият електорат се лепва за простака или измамника, не за интелектуалеца
При целия си политически опит не мога да се начудя какво пришпорва към поредните избори онези политици и партии, които знаят, че отново ги чака не просто загуба, а унижение. Щом преди пет години някой е взел 0,25 на сто от гласовете, сега няма как процентът му да е по-различен. И той, и партията му все са около нула цяло и нещо, но пак и пак се явяват пред съда на избирателя, сякаш се надяват на помилване след влязлата в сила присъда.Аргументът на най-симпатичната група сред тези ентусиасти е, че има идеи, които убягват от погледа на основните кандидати, та предизборната кампания е подходящ момент обществото да вникне в тях. Този довод заслужава и внимание, и уважение. Но нима може да се промени нещо с няколкото безплатни и още толкова платени минути в големите медии? За това оскъдно време политшавливата част от публиката ще се лепне за простака или измамника, но не и за интелектуалеца. Шансовете на последния са не във фойерверките, а в последователното и дозирано осветяване на идеите, докато достатъчен брой гласоподаватели ги провидят. Да направи вестник, да пусне сайт, да регистрира телевизия. И ако на следващите избори повиши резултата си, значи е на прав път. Ако не – или греши в подхода, или идеите му не се приемат. Очевидно силата му не е в политическото поприще и няма защо да губи времето – своето и на избирателите.Комунизмът може и да не е идвал, но постановката за всестранно развитата личност не си е отишла. Едва добрали се до известност, често скандална и дори пошла, мнозина почват да бълнуват, че с не по-малък успех могат да се подвизават и в друга сфера, дори във всяка. Най-лесна за покоряване им изглежда политиката. На какви ли не кандидати за депутати и президенти сме се натъквали и продължаваме да се удивляваме. В последните година-две обаче, може би заради КОВИД-а и драстично свитите възможности за изява пред публика, популярността на тези хора в собствената им сфера взе да издиша. Някои, като онова атрактивно семейство от т.нар. светски двойки, се опитват да изплуват с чудатости, като едновременното подлагане на ринопластика. Други обаче, вместо да си режат носовете, се изхитрят да приложат точно обратна на досегашната схема – втурват се в политиката не със свеж, а с изхабен имидж, надявайки се да го поизлъскат в предизборната кампания. Все едно им е колко процента ще вземат, важното е аудиторията да си спомни кои са и да възобнови интереса си към техните участия.
Още по-големи хитреци и дори наглеци са онези, които не се вълнуват от идеи и имидж, а влизат в кампанията, за да се опаричат. Ако са кандидати за президент, меракът им е да подлеят вода на фаворита, за да се стигне до втори тур. А за балотажа да прехвърлят гласовете си на този, който е скло́нен или склоне́н към сделки и не се скъпи за цената. Ако пък вотът е парламентарен, първо се оглеждат къде има пари за усвояване – от бизнеси, които държат да имат свои хора в законодателния орган, от НПО-та, наши или чужди, искащи да влияят върху процесите, и откъде ли не още. Следващата стъпка е да се домогнат поне до едно на сто от гласовете, за да получават субсидия. Но най им е мило и драго да прескочат бариерата за влизане в Народното събрание, особено пък ако от тях ще зависи формирането на мнозинство. Тогава всяка тяхна подкрепа по важен въпрос се рентира – назначения, сделки, поръчки, вероятно и суха пара.
Ето как стремежът на тези търговци е не да управляват, а да направят невъзможно управлението без десетината депутатски гласа, с които разполагат. Политическите сребролюбци целя́т и се це́лят в неписания статут на „златен пръст“ в пленарната зала. Може да е игра на думи, но е вярно.
Има още една група участници в кампаниите, които са по-скоро изборни графомани, отколкото реални съперници, но това е тема за следващ коментар.
