Достатъчни ли са поуките от 9 май 1945 г.?
Историята на Йордан Стоянов от кюстендилското село Слокощица е свидетелство за дълъг житейски път, белязан от труд, изпитания и знакови събития. От ранното му израстване и професионално развитие, през участието му като санитар във Втората световна война, до следвоенното му включване във възстановяването на страната, биографията му очертава образа на човек, преминал през какво ли не.
Личните му спомени и преживявания се превръщат в по-широко послание за необходимостта от отказ от войната и стремеж към по-справедливо и спокойно бъдеще за всички хора.
За него разказва Милчо Спиров от кюстендилското село Шишковци: “Достатъчни ли са поуките от 9 май 1945 година? Нека всеки жител на планетата приеме тази щафета от борците за мир и да каже “STOP“ на войните. Ако беше жив Йордан, известен като Данчо Стоянов от село Слокощица в Кюстендилско, тази година той щеше да навърши 102 години. На своята 80-годишнина, предчувствайки, че може би скоро ще напусне земния си път, той събира своите близки, роднини и приятели на скромно тържество.
В домашна обстановка е организиран изключително богат и тържествен прием, с вкусни мезета, разкошно приготвени и художествено оформени порции, както и многобройни десерти. Всичко е приготвено лично от юбиляра, който е бивш главен готвач на “Балкантурист“. Холът е подреден тържествено, а мебелите подсказват скромния характер на домашната обстановка. Портрети по стените от различни времена и събития въвеждат гостите в спомените и преживяванията на рожденика. След посрещането и на последните гости присъстващите го поздравяват за рождения ден и изразяват своите благопожелания. Той духва свещичката върху голямата и красива торта, на която е изписано: “Честита 80-годишнина“. След тържествения обяд гостоприемният домакин взема своята любима мандолина и заедно със съпругата си Надка изпяват песента “Младостта минава бързо като песен“. След изпълнените песни и създалото се весело настроение той непринудено започва да разказва интересни моменти от своя живот.
Двадесет и две години по-късно си спомням съдържателното слово на този човек, който беше изминал своите осемдесет години почти на един дъх, без почивка и умора, преодолявайки всички трудности в живота си с голяма воля и мечти да остави светла диря по пътя на своя земен път. Данчо разказва за родителите си и семейната обстановка, в която е израснал, за съселяните си и за малкото, но красиво село Слокощица.
След завършване на основното си образование, като най-голямо дете в семейството на Никола Стоянов, той е принуден в най-кратки срокове да потърси работа, за да изкарва прехраната си. Така през 1938 година заминава да чиракува в една гостилница в столицата. В началото като чирак помага в тежката работа на персонала в кухнята, мете, чисти, поддържа огъня в печката и извършва различни помощни дейности.
Много скоро професията на кухненски работник му допада и той с желание започва да усвоява занаята. Не след дълго се явява на изпит и успешно става калфа, а по-късно и майстор-готвач. По време на военната си служба работи в кухнята на поделението, а след уволнението си отново се връща в родното село, но за кратко.
Трудолюбивият младеж ежедневно обикаля гостилниците и ресторантите в Кюстендил в търсене на работа. Не след дълго започва работа като помощник-готвач в ресторант “Пауталия“, след което си намира квартира в града, а с първите си заплати си купува дрехи и колело.
По-късно Й. Стоянов става член на Работническия младежки съюз под влияние на своя приятел от детските години Александър Иванов, също от същото село, който по-късно се включва като партизанин в отряда на Димитър Каляшки. В този период събитията във вътрешен и международен план се променят ежечасно, като избухването на Втората световна война, включването на нови държави в конфликта, нарастващият брой на жертвите и разрушенията, както и провъзгласяването на 9 септември 1944 г. на ново правителство в България, стават ежедневие в информационните бюлетини на вестниците и радиото.
През 1945 г. пред прогресивната и патриотично настроена младеж е поставен от правителството на НРБ лозунгът “Всичко за фронта, всичко за победата“. Започват бързо да се сформират доброволчески дружини от млади хора за фронта. “Записах се и аз“, разказва юбилярът и продължи: “Преминах кратък курс за санитар и само след десетина дни вече бях на фронта, заедно с лекари и медицински сестри.
Боевете при Страцин имаха голямо значение не само за България, но и за изхода от Втората световна война. Немските части бяха добре обучени, въоръжени и фанатизирани, докато нашето командване допусна редица пропуски. В сраженията дадохме многократно повече жертви от противника.
При изнасяне на тежко ранени от бойните действия през деня попаднахме върху необезвредена германска мина, която избухна и отне живота на моя приятел Иван. Ударната вълна ме повали и изгубих съзнание. По-късно разбрах, че съм бил в кома повече от едно денонощие. В нашия взвод е имало няколко души от Слокощица, като един от тях е уведомил близките ми, че съм убит от вражеска мина, което е наложило родителите ми да бият камбаната за моята смърт.
Благодарение на военния лекар Ефремов, който ме изведе от състоянието на кома, само след няколко дни отново бях включен в изнасянето на ранени с носилка от първа бойна линия. След 9 май 1945 година военнослужещите бяха демобилизирани.
Върнах се отново в цивилния живот. След войната правителството призовава прогресивната младеж да се включи във възстановяването на народното стопанство. През 1947 година се записах като бригадир за изграждането на прохода “Хаимбуаз“, а по-късно и на строежа на жп линията Перник – Волуяг. От Кюстендилски окръг участваме повече от 1 000 души.
Бригадирският живот бе изпълнен с тежък труд, но и с песни и веселие. През 1949 година се ожених за момиче от село Шишковци – Надка, и двамата започнахме чергарски живот по рудниците на “Редки метали“. Работихме в Бухово, Голямо Шивачево, Смолян и на други обекти. Със спестените средства успяхме да си купим къщичка в Кюстендил.
По-късно започнахме работа в “Балкантурист“, където аз бях главен готвач, а съпругата ми работи като барман.
През 1986 година приех предложението на Й. Божилов да замина за Ангола за няколко години като главен готвач на българите, които по това време работеха там. Със спестената валута построих нова къща и вила, а за дъщеря си Даринка купихме лек автомобил “Лада“ от Кореком”.
Спомням си, че в края на честването на рождения му ден батко Данчо извади грамоти, ордени и медали, като за всяка награда поотделно разказа кога и как е била завоювана. Той сподели, че през целия си живот се е стремял да работи без почивка, като за почивка има друг свят. Разкри и своето желание всички скъпи за него трудови отличия да бъдат положени заедно с него при починалите му родители, за да може да им се отчете, че не е проспал живота си и е оставил следа, която да дава основание на поколенията, включително на двамата му внуци, да го помнят и тачат с добро.
Той подчерта, че не само неговите внуци, но и всички поколения българи трябва да живеят достойно и при необходимост да бъдат готови да отдадат и живота си за свободата и независимостта на своята родина. За свободата на България е достойно човек да живее и да умре така, както множество българи са дали живота си за нея.
Изминаха 20 години от неговата смърт, а през последните години се наблюдава все по-ясно изразено активизиране и надпревара във въоръжаването. Това срамно явление сред държавниците обикновеният човек трудно може да осъзнае. Тази надпревара е резултат от човешката алчност и може да коства ликвидацията на живота на планетата.
Затова, от позицията на своите 91 години, призовавам тази надпревара да се трансформира в усилия за подобряване на благоденствието и благополучието на хората. Мирът трябва да бъде цел на всеки жител на планетата”.
