Не трябва обаче да се стига до медиен терор
Росен Плевнелиев предизвика немалко упреци заради публичната разгласа на връзката си със синоптичката от Нова телевизия.
Логиката им беше следната: независимо че вече не е, след като е бил, той остава президент, а един президент не трябва да занимава хората с личния си живот.
Точно обратното е обаче. Извън мандата си той би могъл да настоява вече за лична неприкосновеност, но нейният праг, докато е държавен глава, по условие трябва да е силно занижен.
Казано без задръжки, в обществен интерес е да се знае с кого спи президентът. И не само той, а всички политици, особено пък ако са на висок пост. Достъпът до личния им живот е част от публичната им роля.
Работата е там, че публичната роля е именно роля, вид маска – можеш да разбереш човекът зад нея колко добре я играе, но не и какъв е. Това става далеч по-ясно, когато го погледнеш “отблизо” – в частните му отношения, без прикритието на професионалната изява, според общовалидни човешки категории като честен-безчестен, верен-разпътен, скромен-алчен, чувствителен-груб и пр.
Правото на подобно надничане през ключалката на политиците идва от представителната демокрация – избираме ги, за да ни представляват, и в този смисъл те сме ние, което скъсява дистанцията помежду ни и ги прави обозрими. Честата съпротива и оплаквания от тяхна страна обикновено е израз на стремежа им да се ползват от привилегиите на властта, без да понасят тежестта й, която най-общо се състои в това да нямаш тайни от избирателите си.
Разбира се, правото на интерес към личния живот на политиците не трябва да се превръща в повод за медиен терор над тях. Но в това отношение те са много по-защитени, отколкото обикновените хора. Особено ако обикновените хора са жертва на лична драма и след тях тичат репортери, за да продават на аудиторията чуждото страдание.
