Как резултатът от всеки труд е положителен и рано или късно той възнаграждава човека
Майстора купувал непродадените череши от децата и ги насърчавал да не се отказват
В спомените си за детството авторът на следващите редове –общественикът Милчо Спиров от кюстендилското село Шишковци пресъздава един отдавна отминал свят, в който трудът, честността и взаимното уважение са били естествена част от възпитанието и ежедневието на хората.
“Незавършено черешово вешело“ връща читателя към годините, когато децата отрано са се учили на отговорност и трудолюбие, а човешката доброта и справедливост са оставяли трайни следи в съзнанието им. Чрез личен и емоционален спомен от родното село Шишковци авторът отправя послание за ценностите, които времето не бива да заличава:
“”Незавършено черешово вешело” – или как резултатът от всеки труд е положителен и рано или късно възнаграждава човека.
Много често в мигове на усамотение се връщам към богатия арсенал от спомени, които променят настроението ми в ежедневието. Затруднявам се да си отговоря на въпроса кои са факторите, които предопределят количеството и качеството на човешките спомени. Понякога си мисля, че това е времето – годините, през които човек живее, общува и опознава света около себе си. Друг път смятам, че това е богатството от научни, професионални и житейски преживявания. Отговорът на този въпрос безспорно се крие ту в единия, ту в другия фактор от човешкия живот.
По отношение на първия фактор има народна поговорка, която гласи: “През целия си живот не е посадил нито едно дърво“. В живота са предоставени възможности за всички възрасти, което налага човек още отрано да осъзнае потребността нито една от тях да не бъде пропусната. Може би именно тази житейска истина ни караше още в детството да не пропиляваме младостта си. Трудът като елемент на възпитанието ние сякаш генетично наследявахме от своите родители.
Трудно ми е днес да съпоставя детството ни отпреди 80–90 години с настоящето. Но милите ми спомени ме карат да мечтая за онова, което все по-рядко се среща сега – честността, взаимното уважение и трудолюбието. Още от най-ранна детска възраст ние мечтаехме да изградим своето щастливо бъдеще.
Иска ми се да разкажа за един вълнуващ спомен от детството си, който и до днес не мога да залича от съзнанието си.
Родното ми село Шишковци е част от плодородната земя по долината на река Струма. Почвено-климатичните условия тук са определили и основния поминък на хората – овощарството и лозарството. Може би именно това е дало и наименованието на целия Кюстендилски край като “Овощната градина на България“.
Местното население отрано придобиваше умения и навици в отглеждането на сочни плодове и грозде. В реализацията на част от продукцията активно участвахме и ние, децата. Тази възможност ни се предоставяше благодарение на железопътната линия София – Кюстендил. Част от пътниците, които слизаха или преминаваха през гарата в селото, изкупуваха черешови вешела за прясна консумация.
Редовен наш клиент беше и народният художник Владимир Димитров-Майстора, който пътуваше с така наречените “Пощенски влакове“ – сутрин от София за Кюстендил, а следобед обратно от Кюстендил за София. С тях той изпращаше своята кореспонденция и често казваше на глас: “Това е сигурна поща“, тъй като в първия вагон имаше пощенска кутия.
Майстора често купуваше черешово вешело от някое дете, което не било успяло да продаде своето на пътниците. Винаги ни говореше с успокоителни и насърчителни думи, че на следващия влак ще има повече хора и непродадените вешела бързо ще ги “лапнат“. Съветваше ни: “Навярно пътниците търсят по-шарени вешела, затова добавете различни цветове от узрелите сортове череши“.
Нееднократно и аз се възползвах от тази възможност. Спечелените парички бяха много ценни за всяко дете. Но наред с многото щастливи мигове, пазя и един спомен, който дори 82 години по-късно ми дава основание да смятам, че несправедливостта наранява човека много повече, отколкото основателно отправените забележки.
Беше ясен и топъл ден в края на месец май. Родителите ми рано сутринта заминаха на работа при по-заможните селяни. На мен ми беше поръчано да пусна кравите на паша, а на обед да ги прибера в обора, да обядвам и с кошничката да отида в нашето лозе, където вече бяха узрели черешите, за да набера достатъчно от тях и да си изплета черешово вешело. Но тогава се случи бедата.
В тези емоционални вълнения и в радостта от това, че бях набрал добре узрели и вкусни череши, си тананиках песничката: “Черешки, червенки, румени, засменки, за мамулче двенки, кой не ги опита, после ще да пита, пита и повтаря де е черешаря“.
Изведнъж полският пазач – пъдарят Петър Христов, внезапно ме потупа по рамото и с груб тон ме обвини, че извършвам нарушение, като крада чужди череши. Нареди ми да събера черешите, защото щял да ме води при кмета да давам обяснения, тъй като според него те били на комшията Кирил Мацков. Дълго му обяснявах, че неговите череши са под междата, а тези, които аз бера, са над междата и се намират в нашето лозе. Той обаче беше категоричен, че и долните, и горните череши са на чичо Кире.
Наложи се да събера набраните череши в кошничката и като истински арестант той ме заведе в общината при кмета. Когато пристигнахме, кметът го нямаше, а писарят чичо Асен Христов временно изпълняваше длъжността му. Много възпитан и изключително ерудиран човек, той успокои конфликта и предложи заедно да отидем на “очна ставка“ при намиращия се наблизо собственик Кирил Мацков.
Когато стигнахме до дома им, излязоха чичо Кире и стрина Маца. Те погледнаха черешите в кошницата и казаха, че нямат такъв сорт “Черен Наполеон“ и че това са череши от лозето на моите родители. Щом разбра причината за свадата, стрина Маца се обърна към пъдаря: “Да му ядеш ушите! Защо тормозиш детето? Ако е майка му тук – главата ще ти строши, а ти си нарамил пушката, като че ли турски аскер караш!“. Чичо Кире също я подкрепяше с укорителни думи.
Тогава писарят се обърна към пъдаря с думите: “Хайде, заминавай си, Петре, и втори път да не допускаш подобни глупости!“. Писарят имаше дъщеря – Надка, която беше моя съученичка. Той ме помилва по главата и каза, че дъщеря му често говорела за мен, че съм най-добрият математик в класа и възпитано момче.
Попита ме колко вешела съм щял да направя и по колко лева продаваме едно вешело. Аз му обясних, че съм набрал череши само за едно вешело, а на влака обикновено го продавахме за 20 лева. Тогава той извади портфейла си и ми подаде двайсетолевки, като каза, че в кошничката има повече череши и затова ми плаща цената на две вешела.
Не исках да взема парите, но стрина Маца, която беше свидетел на разговора ни, каза: “Вземи ги, Милчо, щом ти ги дава чичо ти Асен. Той е преценил защо ти ги дава“.
Следващият ден беше понеделник и учебен ден. Съученичката ми Надка ми сложи две черешки на ухото, подаде ми кошничката и каза: “Ти си толкова мило момче, а този змей – пъдарят, да те обвинява, че крадеш! Не го е срам!“.
Тя сподели, че черешите били много вкусни и че друг път, ако набера от този сорт, баща ѝ казал да им занеса, а той щял да ми ги плати.
От дълги години насам не съм виждал подобна търговия с черешови вешела по пътническите влакове. Времената се менят, а факторите, които от ранна възраст са служили за възпитание на децата, днес са коренно различни. Не зная дали това е за добро или не, но в младите семейства детският труд вече е пренасочен. Променили са се и интересите на децата, а с това и взаимоотношенията помежду им.
От позицията на своите 92 години смятам, че човек трябва да съхранява и утвърждава всичко позитивно, което е използвано във възпитанието на младото поколение. Това по естествен начин обогатява човека с добродетели и го предпазва от негативните прояви на несдържаност, егоизъм и отмъщение между хората.
През последните години, особено в нашата страна, се наблюдава подем в духовното обогатяване, което е гаранция, че и в бъдещите поколения ще има повече мир и разбирателство между народите”.
--700.jpg)
