Една почти забравена традиция, съхранила през годините духа на взаимопомощта и човешката солидарност, оживява в спомените на 91-годишния Милчо Спиров от кюстендилското село Шишковци. В своя разказ бившият главен агроном, учител и директор проследява социалната роля на т.нар. “пабирък“ – правото бедни и нуждаещи се хора да събират останалите след беритбата плодове и грозде. Според него тази практика не само е помагала на стотици семейства да преживеят трудните времена, но е възпитавала трудолюбие, съпричастност и уважение към труда. Чрез лични спомени и исторически препратки авторът разкрива как една стара християнска традиция се е превърнала в символ на добротата и обществената отговорност в българското село.
Ето и неговият разказ:
“През 30-те и 40-те години на миналия век пабиръкът на плодове и зеленчуци беше спасителна надежда за безимотните и малоимотните селяни. Щедростта на хората, които оставяха пабирък, носеше здраве и благополучие в техните семейства.
Още преди около четири хиляди години в Стария завет на Библията срещаме думата “пабирък“ в книгата Левит, глава 19, стихове 9 и 10:
“Когато жънете жетвата на земята си, да не дожънеш краищата на нивата си и да не събереш падналите в жетвата си класове.
Да не обираш повторно лозето си, нито да събираш пабирък от лозето; да го оставиш на сиромаха и на чужденеца. Аз съм Господ, вашият Бог.“
Тези писания, разгледани в контекста на празниците, подчертават, че милосърдието е неразделна част от поклонението пред Господа.
Всеки географски район, чрез своите климатични особености, предопределя биологичните изисквания на дадена селскостопанска култура. При нейното отглеждане в народната традиция се е утвърдила потребността от оставянето на пабирък. В Кюстендилския район – овощната градина на България – първостепенно значение имаше пабиръкът от череши, ябълки, круши, сливи и други плодове, както и от различни сортове грозде от лозовите масиви.
В родното ми село Шишковци централно място заемаха черешовите и ябълковите насаждения, а сред лозовите масиви преобладаваха виненият сорт Памид и десертният сорт Болгар. Беритбата на плодовете се определяше от тяхната биологична зрялост. Един ден преди обявяването на беритбената зрялост изкупвателните организации вече разполагаха с подготвени складови помещения, където плодовете се сортираха по качество и се подготвяха за износ по железопътния транспорт към вътрешния и международния пазар.
Плодовете и зеленчуците за вътрешния пазар и за консервната промишленост се извозваха ежедневно. Малоимотните и безимотните селяни с по-големи семейства през първите дни след приключването на ябълкобера и гроздобера масово отиваха в овощните градини и лозята. Там те събираха останалия пабирък от плодове и грозде за зимата. Много често предаваха събраната продукция и в изкупвателните пунктове.
Между хората бързо се разпространяваше информация в кои масиви все още има неприбран пабирък.
Ние със съпругата ми, като учители, често сме се интересували какво е карало тези бедни хора безкористно да се информират един друг. В детските си спомени се връщам към времето, когато и аз участвах в събирането на пабиръка.
Ние, децата, активно се включвахме в този процес. Всяко дете имаше торбичка с вместимост 4–5 килограма за плодове.
През деня работехме като овчарчета или говедарчета, а привечер отивахме да събираме пабирък. Понякога прекарвахме в това занимание и целия ден. Напълнените торбички вечер предавахме в изкупвателните пунктове, където кантарджията ни заплащаше според предаденото количество продукция.
С тези парички, според нуждите си, през следващите дни всеки си купуваше нещо ново. Придобивките си с гордост показвахме и ги представяхме като неща, спечелени с честен труд. По този начин изпъкваха най-старателните и най-трудолюбивите деца, с които родителите им се гордееха.
Тези и още много други примери ни дават основание да вярваме, че християнството е закърмило у човека благородството. В този анализ за ролята и мястото на духовното и материалното в човешкия живот стигаме до извода, че сред едрите земевладелци е имало и благородни хора, които преди започването на беритбата са инструктирали своите работници да знаят, че ще има хора, които ще потърсят пабиръка като залог за своето съществуване. А това е било гаранция, че и през следващата година Бог ще благослови плодородието на земите им.
През последните години в учебните заведения започна да се обръща все по-голямо внимание на духовното възпитание. Заговори се за въвеждането на предмет “Религия и добродетели“ още от най-ранна детска възраст. Това ще допринесе за изграждането на характера и поведението на новия човек, който в общуването си ще успява да постига баланс между материалните и духовните потребности.
Един по-просветен народ винаги е по-благороден и по-богат. Нека възможностите, които създават предпоставки за непрекъснато усъвършенстване на тези образователни системи, бъдат използвани като средство за трайно подобряване на благосъстоянието на хората“.
