Деница Дикова е хореограф и танцьор в областта на мигновената композиция и импровизация. Другото направление, в което се развива професионално е фотографията. Ръководител е на танцови курсове „Инерция”.
Заедно с Василена Николова е основател на Сдружение „Орбита 9”, чиято дейност е насочена към реализирането на дейности и проекти за възрастни и деца, свързани с движение и подобряване на физическата култура.
На 7 ноември от 18,00 часа в Нова художествена галерия на град Дупница ще бъде открита фотографската изложба на Деница Дикова. Разговарям с нея, за да открия нюансите, скрити зад черно-белите й фотографии. Да науча повече за човека и твореца.
- Коя е Деница?
Дупничанка, дъщеря на хора, посветили живота си на културата. Баща ми, Асен Диков беше актьор и директор на Общински драматичен театър „Невена Коканова”. Майка ми беше главен библиотекар в библиотеката при Читалище „Зора”. Мисля, че се раждаме със заложбите си и инстинктивно чувстваме по какъв път трябва да поемем, но родителите ми със сигурност са допринесли много за това, че се посветих на изкуството. И двамата ме научиха на отношение към професията, на това как се работи в екип, научиха ме на тишина – да знаеш как да бъдеш със себе си, да можеш да се чувстваш комфортно с въпросите, които ти задава животът. Те винаги са подкрепяли идеите ми, стимулирали са свободата ми на изразяване и по този начин допринесоха за изграждането на моето аз – такова, каквото е днес. Щастлива съм, че последното участие на сцена на баща ми бе наш съвместен проект, защото знам, че това беше негова мечта.
- Как започна пътят към творчеството?
Семейната среда очевидно създаде определен импулс към творчество. И аз реших да го последвам, откривайки един необятен свят. Завърших „Танцов театър” в Нов български университет и 12 години се развивах като артист на свободна практика в София. С Ирина Голева от Сдружение „По действителен случай” направихме представление, с което през 2013 г. взехме награда „Икар” в категорията „Съвременен танц и пърформанс”. Това беше голямо признание за нас, защото наградата в този жанр се присъждаше едва за втори път. По-късно заминах за Барселона и 7 години живях и творих там. Изцяло бях отдадена на танца, но работех в една по-специфична област на това изкуство. Нарича се „импровизация” или „моментна композиция”, а за мен е „създаване в реално време”. Въпреки, че тези термини изразяват в същността си едно изкуство, аз ги разграничавам. Защото „импровизирам” е по-свързано с „мен”, с единицата, с автора. Когато кажем „моментна композиция” вече отваряме представата, вмъкваме в нея и други неща освен „мен” и това дава повече сериозност на акта на създаване. Аз не се чувствах достатъчно комфортно и в двете, защото това са наложените термини до момента в танцовите среди, които малко или много за артистите значат нещо. Срещайки много често едно пренебрежение към изкуството, което тези термини назовават, аз исках да го назова така, че да звучи достатъчно сериозно. Защото влагам достатъчно много време и енергия в него. Аз го наричам „създаване в реално време”. Години наред разработвах своята техника за създаване на цялостно произведение, сценичен и хореографски материал в момента, тук и сега. Това една много задълбочена, индивидуална и комплексна работа.
- Разкажете ни малко повече за това изкуство, защото е по-малко познато на широката публика.
Да, това е изкуство, което не е достатъчно популярно и понякога се възприема като елитарно. А всъщност според мен проблемът е в липсата на достатъчно пространства или сцени, на които хората да могат да се докоснат до него. Защото ако човек има възможност да се срещне два пъти, три пъти с едно нещо, той ще започне да се чувства комфортно с него и да го възприема по друг начин. „Импровизацията” се изразява в това да познаваш себе си като творец и да осъзнаваш, че творчеството винаги е вторичен акт на случване на нещо. Тя откъсва автора от това случване. Кара го да бъде по-толерантен и да отстъпи от себе си заради зрителя, за да може посланието да е чисто и да не съдържа само гледната точка на твореца. В другите изкуства се налагат определени правила – с какво да се работи, как да се показва и това отговаря на общоприетата човешка представа как да изглежда едно нещо. При импровизацията го има всичко това, но се надгражда със стремежа да надскочиш представата, да дадеш свобода на зрителя да го възприеме по свой, индивидуален начин. Ти работиш личностно, но пускаш представите си много бързо, за да достигнат до хората по начин, който ще пасне в най-голяма степен на тяхната персоналност.
Преминах много дълъг път в опознаването на тази техника. Обратната връзка, която получавах ми показваше, че съм постигнала успех, защото посланията ми докосваха зрителя.
- Къде е мястото на фотографията в живота Ви и преплита ли се тя с танца? Допълват ли се взаимно по отношение на „улавянето на моментите”? Защото всъщност това е в основата и на двете изкуства.
Фотографията е присъствала винаги в моя живот. Още от ранна детска възраст чувах, че това е посоката, в която трябва да вървя. Но аз исках в нея да има една непринуденост, а не насочеността, която влагах в танца. Защото знаех, че това в някаква степен ограбва. Започваш да ставаш прекалено взискателен към всичко, което правиш. А във фотографията исках да има нещо много по-живо и за тази цел не трябваше да я гледам с цялото познание за нормите, за стереотипите, за това как трябва да се развиват нещата. При танца започнах от такава позиция. Един човек от чужбина – Джулиан Хамилтън, утвърден артист, когото много уважавам ми даде сериозен импулс, за да тръгна по пътя на фотографията. Той ме провокира и ми даде увереност, за да започна да изследвам тази нова област. Винаги съм имала композиционна мисъл, умение да виждам нещата в пространството, което всъщност е същността на фотографския процес. Странното е, че и по отношение на танца подкрепата дойде от човек от друга държава. Иска ми се и ние, българите да сме по-подкрепящи и окуражаващи другите, когато разпознаем в тях определен талант.
- Какви са обектите на Вашите фотографии?
В началото започнах с портрети. Но не се ограничих до това. Всъщност и в импровизацията, и във фотографията ми харесва това, че се докосвам до полета на работа, които са необятни и в които винаги можеш да преоткриеш и себе си, и това, което правиш. Има снимки, на които аз съм и зад, и пред обектива. Докато съм в импровизацията усещането е много красиво и съм се питала как мога да го предам, да го изразя чрез снимката. Това ме провокира, събужда любопитството ми. Странно е как се преплитат двете изкуства, които ме вълнуват. Защото докато развивах импровизацията, тя ме насочваше понякога към пълна статика. И в нея виждах фотографския кадър. Така започнах да ги наслагвам едно върху друго и открих и в двете себе си. В статиката съм усещала най-голямата динамика.
- Там се срещаш със себе си и това е нещо необятно, нали?
Да, там се срещаш със себе си и отгоре. Това е зрънцето, което се отваря и дава импулс. Много малко хора се оставят в тези състояния. Много по-лесно ни е в активността. Свикнали сме всичко да се движи, това ни е познато и се насочваме първо към него. Но всъщност най-голямата динамика се осъществява, когато спреш. Там вече се случва красивото. Защото започваш да разбираш откъде тръгват нещата и творчеството се реализира.
- Разкажете повече за предстоящата изложба.
Миналата година бях резидент в галерия „Етюд” в София за период от 6 месеца. Те ми дадоха тяхното пространство и свободата да създам това, което пожелая. Реализирах тази изложба в рамките на един месец там, след това беше във Варна и сега ще бъде в Новата художествена галерия в Дупница. Имам предложения за гостувания и в други градове и се надявам да се реализират. Платната са черно-бели и отново са обвързани с движението, но представляват по-скоро кадри от живота, отворени кадри. На някои от тях присъстват танцьори, с които съм работила. Заради тази връзка с танца за мен всяка една фотография се превърна и в представление. Беше вълнуващ моментът, в който почувствах, че те се сляха, че мога да почувствам комфорт да застана личностно и зад едното, и зад другото. Защото като изразни средства те отразяват всъщност живота.
- Кои са житейските теми, които Ви провокират?
Стремя се да живея осъзнато и да си задавам въпроси – защо сме тук, как функционираме, как се развива животът, какви са принципите на случване? И откривам, че принципът на съществуването се прилага в принципа на създаването. Без значение каква професия упражнява човек. Просто в изкуството хората са по-смели и дръзки. Ролята на изкуството е да провокира или да навежда именно към такива въпроси.
- Какви са посланията, които искате да отправите – и с танца, и с фотографиите си?
Иска ми се хората да се отключат от стереотипите си. Да станат много по-търсещи себе си. Ние не живеем сами. Живеем свързано. И това, че някой се опитва да изрази гледната си точка не трябва да е израз на егото, или поне при мен не е така, а на стремежа му да направи света по –пъстър и по-красив. Иска ми се хората да имат смелостта да правят по една нова крачка към себе си и към другите всеки ден.
Разговорът ни с Деница Дикова приключи така, но присъствието й се усещаше дълго време след излизането й от редакцията. Защото смелостта й да бъде себе си и да изрази същността си чрез изкуството по някакъв начин докосва онази съзидателна частичка в нас, която иска да твори и да създава красота. Защото „цветните” хора носят силен заряд в така нареченото „сиво” ежедневие. То всъщност никога не е сиво, а съдържа в себе си цяла палитра от случки, емоции и мисли. Но те се виждат само, ако умът и сърцето ни са отворени за случващото се и са изпълнени с благодарност за всеки миг от живота.
Даниела ПЕТРОВА
