Чужди лозунги и строфи белязаха 80-годишнината от бомбардировките над Дупница

Дупница отбелязва 80 годишнина от бомбардировките над града. Най-тъжният ден в историята бе белязан от чужди антифашистки,  лозунги и строфи, произнесени от градоначалника Първан Дангов. По време на словото си кметът попита на коя страна е била България по време на Втората световна война.” Нашият град е свързан с всички събития от Втората световна война. И ако някой пита дали в България е имало фашизъм, аз ще запитам защо е била нужна да бъде бомбардирана България и в частност Община Дупница след като не е имало фашизъм? Може би ще си припомните кои са страните победителки във Втората световна война и кои са победените.И ние на коя страна сме били? Аз не съм историк, но имам самочувствието да имам обща култура и в този ден ще кажа само едно.Ако народ и нация позволява да бъде прекроявана неговата история конюнктурно, може би ще се наложи да бъде прекроена и географията на държавата, в която живее този народ. Дано, това не се случи” , заяви Дангов и извика високо лозунга „Смърт на фашизма! Да живее България!

Припомняме, че лозунгът  „Смърт на фашизма, свобода на народа!“ (на сръбски: Смрт фашизму, слобода народу, на хърватски: Smrt fašizmu, sloboda narodu!; на словенски: Smrt fašizmu, svoboda narodu!; на македонска литературна норма: Смрт на фашизмот, слобода за народот) е разпространен лозунг по време на Втората световна война на антифашистите в Югославия , а през 1942 г. навлиза и в България.

За първи път изразът се среща като заглавие на статия в хърватския партизански орган Vjesnik през август 1941 г.

Изразът получава известност от Валево, където за взривяването на влакова композиция с човешки жертви и големи материални щети е обесен херцеговинският сръбски комунист и партизанин Степан Филипович на 22 май 1942 г. Преди да увисне на въжето, той вдига ръцете си със свити юмруци и извиква „Смърт на фашизма, свобода на народа!“.

От тогава този израз става лозунг в югославската антифашистска съпротива.Освен това, по подобие на поздрава „Ротфронт“, членовете на антифашистското движение използват фразата в началото на общуването си помежду си както в официална, така и в неофициална обстановка.

Първият човек вдига ръка със стиснат юмрук и произнася „Смърт на фашизма!“, а вторият повтаря неговия жест и казва „Свобода на народа!“

Скоро след навлизането му сред югославските антифашисти изразът започва да се употребява и в българското антифашистско движение.

Най-ранната документирана употреба е в апелите на организацията на БКП в Плевенско от 17 юли 1942 г. по изпълнението на програмата на Отечествения фронт и в позив на ОФ в Плевен от 25 октомври 1942 г.

През пролетта на 1943 г. е в позивите на Народна бойна дружина „Чавдар“ в Ловешко. По време на есенно-зимната правителствена офанзива (1943) срещу партизанското движение, провеждана от правителството на Добри Божилов, с лозунга завършва Окръжно № 1 на ЦК на БРП от октомври 1943 г.

По-късно в Югославия и България е използван при паметници на партизанското движение и загинали партизани, в българска паметна значка от 1946 г. и паметен югославски медал (7960 наградени) от 1965 г.

В България е сформиран и партизански отряд „Смърт на фашизма“ , който е с подразделение на Шеста Ямболска въстаническа оперативна зона на т. нар. Народоосвободителна въстаническа армия (НОВА) по време на комунистическото партизанско движение в България / 1941 – 1944 /. Тя действа в района на Сливен и Ямбол.

Първите комунистически партизани излизат в нелегалност през юли 1941 година. Формират партизанска група от 11 бойци. Командир на групата е Съби Димитров, политкомисар Иван Грудев. В края на 1941 г. при полицейска акция загиват пет партизани.

След възстановяване и разрастване през лятото на 1942 г. е сформирана нова партизанска дружина. Наименувана е на загиналия командир Съби Димитров. Командир на дружината е Петър Георгиев. Съвместно с партизанска чета „Георги Георгиев“ през ноември води бой с полицейско подразделение. Успява да излезе от блокирания район с. Бинкос – Сливен.

През 1943 г. партизанската дружина „Съби Димитров“ прераства в отряд. Командир е Панайот Стефанов,  политкомисар Георги Калчев. Води бой с армейски и жандармерийски подразделения в Градецкия балкан.

В началото на лятото на 1944 г. се прегрупира и наименува отряд „Смърт на фашизма“. Командир на отряда е Велислав Драмов, политкомисар Васил Зикулов. Провежда акция в с. Александрово и мина „Чумерна“.

На 18 юни 1944 г. отрядът напада войнишкия пост в местността „Абланово“ и се снабдява с оръжие и боеприпаси. На 15 юли 1944 г. отрядът води бой при с. Мокрен в местността Божурдере. Загиват двама партизани. На 3 август партизаните блокират с. Чубра, Карнобатско, раздават храни на хората и вземат пишеща машина за печатане на позиви. На 5 август 1944 г. води тричасово сражение с полицията край с. Везенково. Пробива обкръжението и напуска района на блокадата. Сред загиналите партизани е командира Велислав Драмов.  На 29 август 1944 г. отрядът влиза в с. Грозден и изземва оръжие, а на 30-и води сражение с правителствени поделения в с. Седларево. На следващия ден напада с. Ябланово и изгаря данъчни и полицейски книжа.

На 9 септември 1944 година установява властта на ОФ в гр. Ямбол и Ямболско.

Още в ранните часове на 4 февруари, кметът Първан Дангов публикува пост на своята фейсбук страница. Той гласи:

„Днес е най-трагичния ден за последните 100 г. от историята на гр. Дупница.

Поклон пред невинните жертви. Скърбим!

Никой не е забравен, нищо не е забравено!”

Последното изречение е част от строфите на Олга Берголц, изсечени на гранитната стена, разположена зад величествения монумент “Родината майка” на Пискарьовското мемориално гробище в Санкт-Петербург, който гласи  че: “Никой не е забравен и нищо не е забравено.”

И макар денят да беше отбелязан с уважително полагане на венци и цветя пред паметния знак на загиналите от бомбардировките в града, то никой не разбра необходимостта от употребата на чужди лозунги и строфи в най-тъжния ден от историята на Дупница.