• Кюстендил носи името на Константин Драгаш – най-дълго управлявалия владетел по тези места, каза проф. Павлов

Забравени истории от Българското средновековие разказва в най-новата си книга историкът проф. Пламен Павлов. В книгата „Забравеното средновековие“ са включени 25 сюжета, свързани със събития и личности от средновековна България. Подходът в книгата е научно-популярен с елемент на публицистика, а текстовете са предназначени за широката публика, която се интересува от българското минало, каза в интервю за БТА историкът. Идеята е да бъде избегнато едноплановото възприемане на българските историческите личности като добри и лоши, силни и слаби, защото много често техните дела са зависели от конкретни геополитически ситуации и обстоятелства. Според Пламен Павлов като цяло голяма част от събитията в българската средновековна история се нуждаят от нов прочит.
Книгата започва с главата „Кубер и „двойното начало“ на Средновековна България“. В нея се отчита фактът, че през 680 година на Балканите се създават две български държави, които в девети век се обединяват. За държавата на Кубер, създадена в земите на днешна Македония, се знае по-малко, отколкото за Аспарухова България. Тя е била по-слабо отразена в историческите извори, но е съществувала на територията на днешните земи около Прилеп, Битоля и Лерин, разказа историкът. Македонските археолози Иван Микулчич и Блага Алексиева са предоставили данни, според които там няма следи от славяни, а от прабългари. Това двойно начало в създаването на българската история от братята Аспарух и Кубер се нуждае от сериозна преоценка, смята историкът. Доказателство е един от най-ранните надписи на Тервел под Мадарския конник, където той говори за „моите чичовци в Солунско“ и връзките му с тях. Византийските хронисти не отделят Аспаруховите и Куберовите българи, въпреки че двамата имат независими позиции един от друг и в определени моменти различна политическа ориентация, посочи Павлов и заключи, че очевидно това говори, че имаме пренасяне на Балканите на опита от Старата Кубратова България от днешна Украйна и Русия, с нейните две крила – ляво и дясно.
В статията, посветена на кан Тервел, историкът анализира личностите, които са били съюзници или противници на българския владетел преди 1300 години. Сред тях са няколко византийски императори, арабски пълководци, хазарски владетели. Хрониките показват, че Тервел е имал много висока позиция в световен мащаб. Пълководецът Маслама, братът на халифа Омар, който търпи гигантското поражение от войските на Тервел пред Константинопол, след това не е наказан, защото очевидно се е знаело, че българите са много силни воини, отбеляза Павлов.
В книгата има няколко очерка за въстания, избухнали в България по време на византийското владичество. Освен въстанието на Петър Делян, известно от учебниците по история, е описано и въстанието на Нестор – македонски българин, назначен през 1074 година за управител на Северна България в Доростол (Силистра). Той успява да вдигне едно от големите въстания, дори обсажда Константинопол, но самият факт, че днес ние се питаме кой е той, показва, че той е имал амбицията, възползвал се е от благоприятен исторически момент, но е нямал висотата на мисленето на Петър и Асен за възобновяването на българската държава.
Едно от големите въстания е било предвождано от Травъл през 1084-1086 година, вдигнато от пловдивските павликяни. В това отношение би трябвало да бъде анализирана павликянската общност, която е останала в сянката на богомилството, посочи историкът. Павликянството през Средновековието е било не по-малко силно като влияние върху обществото от богомилството. Център на тази еретическа общност е бил районът около Пловдив – там, където днес живеят българите католици. Те и досега наричат говора си палкенски, съкратено от павликянски, а част от банатските българи и днес се самоопределят в етнографски план като палкени или павликяни, уточни проф. Павлов.
Травъл, който е бил адютант на император Алексий Комнин и много добър военачалник, разбива византийските сили, но отново въстанието е неуспешно, защото павликяните по това време са откъснати от основната маса православни българи.
Книгата представя неизвестни факти, свързани с царете Петър, Асен и Калоян, които освен като пълководци са представени като дипломати с тънък психологически усет към тогавашното общество и към геополитическата ситуация. Примерно, в кореспонденцията си с папата Калоян претендира, че земите до Днепър трябва да бъдат български, т.е. той е носил съзнанието, че земите, където е била държавата на Кубрат, са български. При него идеята за приемствеността и чудодейната помощ на светците е много силно застъпена, което показва един образован и умен мъж, а не само смел воин, подчерта ученият.
Историкът посочва, че през 14-и век е имало поне пет големи царства и деспотства върху българското етническо пространство, чиито владетели са се възприемали за българи, въпреки че са нямали пряка връзка с търновската династия. Днес дори не съзнаваме, че топонимите носят спомена за тези хора, каза проф. Павлов.
Добруджа например идва от личното име на болярина Добротица, който най-дълго е управлявал областта. Кюстендил носи името на Константин Драгаш, също най-дълго управлявалия владетел по тези места. Видинското царство отначало е наричано от османците „Сарадж-ели“, което в превод означава Страцимирова земя, но Видин е много по-старо име и този турски термин не е успял да се наложи, поясни ученият.
Българската история показва, че в различни периоди държавата е била или хегемон на Балканите и в Югоизточна Европа, или както днес не обхваща всички български земи. На този фон е много важна ролята на Търновската патриаршия, която е най-призната от всички останали църкви. По времето на династията на Асеневци в България има две автокефални църкви – Търновската патриаршия и Охридската архиепископия. Важно е и мястото на Печката патриаршия, която е имала няколко български епархии – Скопие, Ниш, Кюстендил и Самоков, посочи историкът. Една от статиите в книгата е посветена на първите български отряди, които се противопоставят на турската експанзия от Мала Азия още в края на 13-и век, исторически факт, който също се нуждае от сериозен анализ и който вълнува любителите на историята, посочи проф. Павлов.
В отделена глава се проследява ролята на „първите дами“ в Българското средновековие. „Сред нашите царици, въпреки че за тях знаем твърде малко, заради факта, че Средните векове са били „мъжки времена“, е имало изключително влиятелни личности“, отбеляза ученият.
Примерно, от запазените сведения става ясно, че дъщерята на Иван Асен – Белослава, кралица на Сърбия и съпруга на крал Стефан Владислав, е будила повече страх у местните управници, отколкото самият владетел. Друга силна жена е Мария Кантакузина, съпруга на Константин Асен и на Ивайло, за която хрониките сочат, че във Византия я смятат за по-опасен политически противник от Ивайло.
Представата на масовия българин за историята е доста клиширана. Това се дължи най-вече на учебниците, в които все пак не може да се каже всичко, подчерта проф. Павлов. В последно време има много любознателни хора, които се интересуват от история, и то на едно доста високо равнище, независимо от своята професия и възраст. Причината е, че неизвестни, трудно откриваеми досега книги и изследвания вече са достъпни в интернет. Книгата „Забравеното Средновековие“, издадена от Сдружение „Българска история“, е точно за тях, уточни той.
Любопитно е и че описаните сюжети имат директна връзка с нашето съвремие. Представянето на книгата от нейния автор и издателите ще се състои на 20 март от 17,00 часа в Ритуалната зала на община Велико Търново като част от проявите, посветени на празника на града – 22 март.