• В изследването „Знаменоските” оживяват възрожденките Гана Найденова-Стоилова, Мария Ганева Маджарова-Желева, женското дружество в Горна Оряховица, Петрана Обретенова, баба Неделя и Станислава Караиванови, Стиляна Иванова Параскевова-Вълчева”, Ана Малешевска

 

Дупничанката Мария Витошанска издаде поредната си книга. Изследването „Знаменоските” е посветено на 140 години от Освобождението на България и на българката през Възраждането. В книгата са събрани седем забравени истории на седем невероятни жени – знамевезки и знаменоски.

„…Приех за свой дълг да разкажа за съдбата на тези достойни българки – за да не бъдат забравени. Те не са имали пари, военни умения, сила, но това, което са можели да предложат на Отечеството си, са го отдали безрезервно и безстрашно. Нека бъдат запомнени от поколенията”, споделя авторката за мотивите си да напише тази книга.

Заглавията в изданието са: „Клисурската знаменоска Гана Найденова-Стоилова”, „Тя развя знамето на въстанието, когато мъжете не посмяха. Мария Ганева Маджарева-Желева”, „Женското дружество в Горна Оряховица”, „Дъщерята на Баба Тонка. Петрана Обретенова”, „Знамето с лъвския знак от Карлово до Велес и от Солун до Разлово. Баба Неделя и Станислава Караиванови”, „Тя уши прототипа на знамето, което ние развяваме и досега. Стиляна Иванова Параскевова-Вълчева”, „Невеста и вдовица за един ден. Ана Малешевска”.

Корицата на книгата

„Изключително увлекателно разказано, с много неизвестни факти и фотографии… А като дупничанка доц. Витошанска включва в книгата си и затрогващата история на Ана Малешевска, дупнишката знаменоска от по-ново време – Илинденско-Преображенското въстание!
Прекрасно звучи и посланието на авторката към младите хора:
„…Патриотизмът е светла, позитивна енергия, която стимулира към градивност в полза на Отечеството, на общността. На другия полюс стои агресивният национализъм, шовинизмът – тъмна, разрушителна сила, която призовава към омраза и надмощие над чуждите народи. Българите и особено младите българи трябва добре да разграничават тези исторически феномени, защото те имат проекции в настоящето и бъдещето. Затова отново и отново се връщаме към Българското Възраждане за пример и поука…”, коментира директорът на Историческия музей в Дупница Анелия Геренска, която е една от инициаторите за представянето на книгата в родния град на авторката.

„Повече от 2 хилядолетия човешката история дефилира под разветите знамена. Макар че знамето е обикновено парче плат – едноцветно или многоцветно, с изображения или без тях, то е един от най-древните и съдбовни символи на човечеството. В различните епохи знамената са били важен знак за социуми, институции, идеологии, идеи или дори мечти, но винаги са фокусирали и фокусират могъща енергия и емоция.

Знамената на Българското Възраждане предизвикват трогателен сантимент в повечето български сърца. Тези знамена са творение на любящи женски ръце, символен подарък за мъжете, готови да се бият и умрат под свещената им сянка. Има българки, които са били хайдутки и воеводки, които са участвали във въстания с оръжие в ръка, но особено любими са образите на знамевезките и знаменоските.

Тази книга предлага малка галерия от портрети на знаменоски с изключителни съдби, нарисувани с боите на историята  – фактите. Надявам се, че любознателните българи ще посегнат към нея и ще поемат глътка родолюбие”, казва доц. Витошанска за „Знаменоските”.

 

Мария Витошанска: Младите трябва да познават миналото, то им дава самочувствие

Доц. д-р Мария Захариева Витошанска е родена през 1938 г. в гр. Дупница. Тук завършва гимназия, а висшето си образование по история в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Работи като учител в гимназиалния курс и започва изследователска дейност в краезнанието. От 1974 г. работи като преподавател в Учителския институт в Дупница, по-късно преименуван като Педагогически колеж “Св. Иван Рилски”. През 1988 г. защитава докторат на тема: “Българският възрожденски печат в Цариград за Източния въпрос”, а неин научен ръководител е известният проф. Николай Генчев. В края на 1991 г. публикува своята книга “Христаки Павлович – Дупничанин”. Доц. Витошанска пише редовно за местния и централен периодичен печат и специализирани научни издания – “Исторически преглед”, “Векове”, “Родопи”, различни сборници. През периода 1990-1994 г. доц. Мария Витошанска е директор на колежа в Дупница. През 1995-1996 г. е председател на местното читалище „Зора“.
Автор е на многобройни статии и студии в научни и популярни издания и на книги. Сред тях са изследването „Тя уши байрака” – за Стилияна Параскевова, ушила първообраза на българското знаме, две книги за дупничанина Христаки Павлович и неговите потомци, както и изданията „Митхад паша и българите
митове и реалност“, където е автор, и съавтор на „Българите и французите“ и „Българи и турци“. Написала е и книгата „Захари Бобошевски (1848-1916). Един от забравените просветители”.  

Доц. д-р Мария Витошанска произхожда от виден дупнишки възрожденски род. Тя е правнучка на Захари Бобошевски. Другият й прадядо Величко Хаджиангелов е първият кмет на следосвобожденска Дупница. Доц. Витошанска от години живее в София и до днес продължава да се занимава с изследователска работа.

– Г-жо Витошанска, каква е историята на „Знаменоските”, защо решихте да напишете и издадете тази книга?

– Аз преди много години писах няколко статии във вестници и списания, защото се интересувах много от тази конкретна проблематика. Принципно съм специалист и доцент по история на Българското Възраждане и през 2008 г. издадох една книга – „Тя уши байрака”, посветена на Стиляна Параскевова. Това е 14-годишната девойка, която е ушила прототипа на българското национално знаме. Още тогава бях замислила да направя една книга, в която да включа най-интересните знамевезки и знаменоски. Едва сега успях, въпреки дългите си изследвания отпреди много години, да предложа на уважаемите читатели една малка галерия от портрети на 8 българки, които имат изключителна съдба. Някои от тях са платили доста скъпа цена. Всички, които предлагам в книгата, са ярки личности, но много от тях са познати само като име. И то само в родните си места. Не е популяризирано тяхното дело – така, както на Райна Княгиня, която е една личност, позната на цяла България още от началното училище. Но тя не е единствена и точно това исках да покажа с тези книги. Има много известни, например Баба Неделя, но на много малко хора е известно, че тя е ушила 2 знамена. Да не говорим за всичките й други заслуги. В тези портрети не се ограничавам само върху това, че те са ушили знамената и как е станало това. Аз проследявам живота им като личности, защото всеки, който прочете книгата, ще види действително, че всяка от тях има изключителна съдба и изключителни заслуги към своя народ.

– Бихте ли определили коя е най-ярката личност от тези българки?

– Не бих искала да поставям „най”. Защото – винаги съм го казвала – не трябва да съизмерваме, да мерим на кантар заслугите на нашите възрожденци и просветители. Всеки от тях е звезда със собствена величина, със свой блясък и излъчване. Всеки от тях  има своето място, което е единствено. Така е и с тези жени, съдбата им е различна, заслугите им са много големи. Аз имам особено топло чувство към нашата съгражданка Ана Малашевска. Не заради друго, а защото тя е наша съгражданка. Защото тя е била учителка на моята майка, така че аз имам спомени от майка ми за нея. А също така успях преди много години, когато се честваше 90-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание и ми бяха възложени две статии – една в кюстендилски, една в дупнишки вестник, и тогава аз написах за Ана Малашевска и се срещнах с нейната дъщеря, която тогава беше още жива. Така че особено ми е скъпа нейната съдба. Още повече че тя никак не е популярна. Дори в родния си град. Разбрах, че наскоро е била написана някаква книга за нея. Направени са два филма, но те са художествени. Тук аз предлагам един научен поглед, изключително стриктно проследен, по всичко, което имаме като документи, мемоари и т.н.

– А защо Дупница я е забравила?

– Не знам, моето определение е, че не знам, защото не си го обяснявам. Дупница е забравила и други хора. Трябваше да положим много усилия – известен брой изследователи на дупнишкото минало, за да се направи паметникът на Христаки Павлович. Не се говореше достатъчно за него и той не е единственият дупнишки просветител, който има много големи заслуги в общонационален мащаб. Заради всичко това Ана Малашевска е в сянка, а всеки, който прочете за нейната съдба, ще види, че тя е изключителна. Казвам това, защото тя е моя съгражданка, а иначе всяка от тези жени има много големи заслуги. Бих искала да обърна внимание върху Баба Неделя. Това, което повечето софиянци знаят, които много често си определят срещи на пл. „Баба Неделя”, е, че тя е първата учителка в София. Но това е само началото на нейната дейност. Тя е страхотна фигура, каква дейност развива в Македония! Там тя поставя началото на девическото образование! Да не говорим, че е и революционерка. Да не говорим, че заедно с дъщеря си ушиват две знамена. Така че не мога да имам предпочитания.

Твърде много работих за Стиляна Параскевова. За нея написах една малка книга, защото положих много усилия да издиря всичко, което беше запазено, а е много трудно, архив няма. Даже сега в тази книга аз публикувах портрет на нейния съпруг и сватбената им снимка, а Илия Вълчев е забележителна фигура, изтъкнат възрожденец и също опълченец. Потомците на Стиляна Параскевова – преки потомци на Иван Парашкевов, ми предоставиха тези фотографии и те сега за първи път стават известни, след като ги публикувах в книгата. Много интересни личности има.

– Какво Ви костваше този труд?

– Не мога да го изчисля, защото аз от много години работя и прибавям, прибавям… Но имах и други задачи, друга тематика работех – много отдавна работих по темата за Христаки Павлович, две книги съм издала, защото смятах това за мой дълг към родния ми град – и все поемах други задачи и друга тематика. Това, което съм натрупала през времето, го пазех и накрая сега положих още усилия, за да обобщя всичко.

– Какво ново казвате за Ана Малешевска?

– Когато написах двете статии за Ана Малешевска, тя беше напълно забравена, уверявам ви. Имаше я в един филм, който е прекрасен, но той е художествен и там тя не беше показана много убедително. Тя беше просто един литературен, артистичен образ във филма „Мера според мера”. Там се говореше за първи път за нея, но когато аз написах двете статии в кюстендилски вестник, той беше юбилеен, 90 г. от Илинденско-Преображенското въстание, и в дупнишкия вестник, много хора след това ме питаха: „Ауу, ама ние не знаехме, че имало такава от Дупница.” Сега вече много неща са по-известни, повече уважение им се отдава и така и заслужава да бъде. А колкото повече хора пишат, толкова по-добре.

– Върху какво работите в момента?

– Е, хайде малко да си почина. Казвам, че това е последно. Да не казвам напредналата си възраст, мисля, че стига вече. Достатъчно съм направила, каквото съм могла.

– Имате ли да добавите нещо за книгата?

– Това, което искам да прибавя, е, че моята цел е педагогическа и възпитателна. Той даскалът си е даскал, нали знаете. Нашият институт, за съжаление закрит, беше прекрасно заведение. 30 г. съм подготвяла начални учители и така, педагогическата душа – с нея ще си умрем. Моята цел беше да запозная. Първо, книгата е адресирана към любителите на историческото четиво. Но най-вече се надявам млади българи да я разгърнат. Млади българи, до тях дано стигне, ама не знам. Не знам дали ще бъде това, защото те трябва да се поучат. Затова и подарих 50 бройки в Македония, на българското просветно дружество в Струмица. Пак с надеждата и даже с препоръката да се подари на млади хора. Много ми се иска младите хора да познават миналото, да познават своите деди, да познават своята история, да имат самочувствие, да имат упование, защото нашето минало им дава самочувствие и упование и за настоящето, и за бъдещето.

 

Евгения Бибова: Книгата се чете на един дъх

Евгения Бибова

Бившата преподавателка в закрития колеж в Дупница и приятелка на Мария Витошанска е сред първите читатели на „Знаменоските”. Гл. асистент и доктор по педагогика Евгения Бибова е изключително впечатлена от книгата. Тя представи изданието в Дупница. Ето разказът й за в. „Вяра”

Мария Витошанска има огромни заслуги към историята на нашия край

„Всички дупничани знаят коя е доц. Мария Витошанска. Тя беше не само директор на нашия педагогически колеж. Тя има огромни заслуги за изучаването на историята на нашия край. Особено за ролята на Христаки Павлович. Тя издаде и две книги за Христаки Павлович преди години и нейната заслуга за откриването на паметник на площада мисля, че е най-голяма. Тя беше не само инициатор, тя движеше нещата. Между другото тогава и Явор Тодоров помогна, беше председател на Общинския съвет, те възприеха идеята много присърце. Иван Хаджийски също тогава помагаше. Но освен за Христаки Павлович тя има огромни заслуги в разпространяването на нашата история извън границите на България. Откакто отиде в София, нея я привлякоха в екипа на издателство „Тангра” и направиха съвместно с посолствата няколко книги -„Българите и французите“. Невероятен сборник, изключително луксозен, в който цялата история на България и Франция е събрана заедно с изключително ефектни фотоси и там тя има много голямо участие. Предговорът е неин и отделно има и друга глава. Излезе и „Българи и турци“. Не са излезли все още, а тя има много голямо участие в „Българи и руснаци“ и „Българи и германци“. Освен това по предложение на издателство „Тангра” тя написа книга за Митхад паша, с много точен, реалистичен, верен поглед за Митхад паша. Защото имаше много големи уклони да се величае Митхад паша, меко казано, да се преувеличава ролята му за Русенския край. Там имаше много големи залитания и доц. Витшанска трябваше да развенчае този ореол, който се опитваха да създадат около личността на Митхад паша. Издаде книга за просветителя на Дупнишкия край Захари Бобошевски. Той е неин прадядо и един от първите просветители в Дупница.

Проф. Александър Балабанов в спомените си „И аз на този свят”, докато е бил ученик в София, е гостувал в семейството на Захари Бобошевски, защото с един от синовете му са съученици в гимназията. И той е идвал тук много пъти. Самият проф. Балабанов пише за Дупница с такава любов, с такова уважение, особено когато вече започват събитията, когато Дупница е нещо като врата, като изходен пункт за Македония. Тук ври и кипи, тук е като оръжеен склад, подготвят се четите, излизат, тръгват, складират се оръжия, проверява се до каква степен са годни оръжията. Казва: „Чуват се само взривове”. Описанието на професора е това. И в този смисъл сегашната книга за знаменоските в много голяма степен е продължение на тази тема, защото тук също, чрез описанието на живота на Ана Малешевска в „Знамевезки и знаменоски” също се вижда огромната роля на Дупница не само за революционната борба не само по време на Априлското въстание, но и след това. Тя продължава след Берлинския конгрес, до трагичния край, когато вече се разбира, че Македония не може да бъде присъединена. И не само това. Най-важното, което се усеща от цялата книга, усеща се изключително силно, че ние сме един народ. Мисля, че е огромна заслугата на това изследване и в този смисъл много навременно е излизането на книгата, като имам предвид договора с Македония, подобряването изключително много на взаимоотношенията между двете страни. Защото наистина се вижда как цяла България се вдига, за да помага на революционното движение в Македония и за нейното освобождаване.

Изключителни примери са Ана Малешевска и баща й Никола Малешевски. Те са първи страхотни приятели с Гоце Делчев. Ана Малешевска е учителка в Кукуш. Там се сформира голяма чета, след това се обединяват с други чети и става чета от над 200 души. Войводата на тази чета – Кръстьо Асенов, е племенник на Хаджи Димитър, неговият баща е брат на Хаджи Димитър. Още като дете, още като ученик в Сливен Кръстьо Асенов застава на „Сините камъни” със свои приятели и казва: „Това всичкото, докато не го освободим, аз няма да живея спокойно”. И когато завършва гимназия, отива в София, става студент по право в Софийския университет, изключително умен младеж, говори френски, пряко свързан с аферата „Мис Стоун”, защото той е преводач, говори на френски с дипломати и посланици. Той отива в Кукуш и дава живота си за свободата на Македония. Там има и една любопитна история, доста романтична – Ана и войводата се венчават в деня, в който се освещава знамето. За съжаление обаче, както е написала доц. Витошанска, Ана Малешевска е булка и вдовица в един ден. През нощта убиват Кръстьо Асенов. Не ми се ще много да говоря кой как го убива, който прочете книгата, ще разбере. Материалите за знамето на Ана Малешевска от Солун й донаася в Кукуш бащата на Христо Смирненски. Той рисува и лъва на знамето. А първа братовчедка на Христо Смирненски –

Райна Измирлиева, заедно с Ана Малешевска бродират знамето на Кукушката чета.

Друг много ярък пример за тази взаимосвързаност между цялото население на България и Македония е Баба Неделя Петкова. Баба Неделя е от Карлово и нейният мъж е брат на Гина Кунчева. Тя е женена за най-младия вуйчо на Левски и нейните деца са първи братовчеди с Левски. Тя тръгва, след като я подготвят за учителстване в София. Тя е учителка в София, в първото девическо училище, но след като не й продължават договора,  заминава в Македония и там е учителка в Прилеп, Велес, Битоля, Охрид. Една от дъщерите й също става учителка, тя отива във Воден, в Солун. Представяте си каква дейност развива Баба Неделя. И това е едно изключително трудно, тежко време, защото тогава се води борбата за независима българска църква. Материалите за знамето, което Неделя Петкова и дъщеря й Станислава ушиват, са изпратени от самия Левски. Той им изпраща материалите, докато те са в Прилеп. Това е много преди Априлското въстание.

Самият Левски и Ангел Кънчев рисуват лъва в Карлово, когато правят първото знаме на революционния комитет.

То е ушито от млада девойка, Мария Ганева се казва. Много хубаво е описано това. Ценното на книгата, че е написана на достъпен език, много образен, много емоционален. С което съвсем ясно се доказва, че историята не е кабинетна и суха наука. Ако е такава, няма кой да я чете. Книгата е изключително увлекателна. Все едно е направен роман за живота на седем героини. И се чете наистина на един дъх.

След това, когато Левски го хващат, има период на разочарования, на затихване на революционната борба. Но когато революционният комитет се събира наново, искат от Мария Ганева да направи второ знаме и тя прави абсолютно същото второ знаме. Георги Бенковски и Панайот Волов взимат това знаме за образец на знамето в Панагюрище, което трябва да прави Райна Попгеоргиева. И най-интересното е – ние всички знаем, че Райна Попгеоргиева при обявяването на въстанието развява нейното знаме. Не. Когато се обявява въстанието в Панагюрище, Райна Попгеоргиева още е шиела пискюлите и затова взимат готовото знаме на Мария Ганева от Карлово и всъщност с него се обявява в Панагюрище Априлското въстание.

А във връзка със знамето на българските опълченци е разказана невероятната история на просветното дружество в Горна Оряховица, ръководено от Елена Грънчарова. Тази смела жена, заедно с нейна сестра и братовчедка, също правят няколко знамена. Те изработват знамето, като там главни апостоли са Стефан Стамболов и нашият Георги Измирлиев, но има предателство и въстание не избухва. Горна Оряховица е обградена отвсякъде с башибозук. Войските идват с коли, готови да разграбват, да колят, да палят, да унищожат града. Градът, тръпне от ужас, всички са се скрили. Тогава Елена Грънчарова облича мъжки дрехи, качва се на кон и започва да обикаля града. Бият черковните камбани и тя започва да вика: „Който е християнин, да излиза! Който е християнин, да излиза!” Излизат само жени, защото мъжете ги няма. Жените сформират една чета, която грабва знамето и тръгват за Търново, където е областният управител, разбира се, турски паша. Отиват при пашата и  Елена Грънчарова изважда неговата сабя, подава му я и казва: „Всички тук ни убий, но не позволявай башибозукът да унищожи нашия град, да го разграбят, да го плячкосат”. Той бил, меко казано, учуден. В това време един от заптиетата отива и я удря с приклада на пушката. Тя обаче се обръща и му зашлевява един шамар. Тогава пашата вече наистина сащисан, до такава степен е бил впечатлен от смелостта на тази жена, изважда пръстен от ръката си, златен, който и до днес пазят в Горна Оряховица, подарява й го и нарежда на редовна турска войска да отиде, да разгони башибозука и да спаси гради. Наистина и сега в парка в града има паметник.

Цяла Горна Оряховица е признателна на Елена Грънчарова, която е спасила града.

 

В Търново въстанието не избухва. Когато тръгват да щурмуват конака, турците пленяват знамето на Елена Грънчарова, сестра й и братовчедка им. И много странно – те не го изгарят, не го унищожават, а го оставят в конака. И когато идват руските войски след 2 години, оцелелите от въстанието се сещат, отиват в конака, обръщат всичко намират знамето и го дават. И всъщност Четвърта опълченска дружина се бие не със знамето на Стиляна Параскевова, а под флага на горнооряховското знаме. То се пази в Националния исторически музей.

 

Петрана Обретенова бродира знамето на Ботевата чета

 

Интересна е и историята на Петрана Обретенова. Тя е едната от двете дъщери на Баба Тонка Обретенова. Петрана Обретенова, както и Никола Обретенов, доживяват до 90 г., другите синове на Тонка Обретенова умират. Тя бродира знаме преди 1870 г. за Червеноводската чета, която е близо до Русе. Но там е убит само войводата, другите оцеляват. Никола Обретенов пише писмо на Петрана да скрият знамето много хубаво, защото става страшно. Когато тръгват да се качват на кораба „Радецки”, когато Ботев вече е там, Никола иска от нея това знаме, тя му го изпраща, той го дава на Ботев на самия „Радецки” и тогава Ботев нарежда да заковат знамето на един от прътите, с който се мери дълбочината на реката. Ботев много харесва знамето, защото то е много красиво. Това всъщност е знамето на Ботевата чета. Така че виждаме каква невероятна връзка има между всички събития на нашето националноосвободително движение.

За Стиляна Параскевова има отделна книга на доц. Витошанска, издадена през 2008 г. Там е описано много подробно. Тя е от Браила, нейният баща Иван Параскевов е заможен търговец в Браила.

Стиляна Параскевова бродира знамето, с което се посрещат руските войски.

То е предназначено за нашите опълченци, но се случва така, че те се бият под друго знаме и това е горнооряховското знаме”.