Мартин Начев на разходка в Лондон
  • Беше ми трудно да се издържам с 300 лева на месец в Дупница и реших да замина за Острова

  • Българите зад граница много често си правят мръсно един на друг, вместо да си помагат

  • Трябва някаква радикална промяна на цялата система у нас, категоричен е младият мъж, който живее във Великобритания вече 4 години

Дупничанинът Мартин Начев вече близо 4 години живее и работи в Лондон. Познат на приятелите си като патриот и родолюбец, младият мъж се опитва да търси късмета си зад граница. Така, въпреки любовта си към родната Дупница и България, решава да замине за Великобритания. „Спомням си като вчера деня, когато заминах за Англия. Беше 23 септември 2015 година. Първите ми месеци там бяха изключително тежки. Времето беше мрачно, не познавах абсолютно никого, чувствах се много самотен. Постоянно ми минаваха мисли да се върна обратно. Въпреки това обаче успях да си наложа да остана, стиснах зъби и го направих”, споделя Мартин.
Той изтъква като основна причина за заминаването си на Острова търсенето на по-добри месечни доходи. Преди това работи в продължение на две години на „синята зона” в Дупница. В ОП „Паркинги и гаражи” получава 300 лева, колкото е била и тогавашната минимална заплата.

В работна премяна

„Въпреки че живеех сам, ми беше много трудно да се издържам. Кое по-напред да платиш с тези 300 лева? Особено зимата беше голям проблем, защото с тези сметки за ток не ти остават почти никакви пари. Като си платиш и другите сметки като вода, кабелна телевизия, интернет и телефон – и почти не ти остава нищо. Затова реших, че е крайно време за промяна и заминах за Лондон”, разказва дупничанинът.
Там той първоначално живее при майка си, която е пристигнала в английската столица няколко години по-рано.


„Добре че имаше при кого да отседна и да ми подаде ръка. Благодарен съм на майка ми. Първата ми работа беше да пускам реклами в пощите на хората. Това го правят всички чужденци там, когато пристигнат. За тази работа не са необходими документи и докато си ги набавят, имигрантите извършват тази дейност. Тогава взимах 6 паунда на час, което е изключително малко за тукашния стандарт. Сега чувам, че са вдигнали парите на 7 паунда на час, което също си остава нищожно. Имаше дни, в които стигах до 60-70 паунда надница на ден, но това са 10 часа ходене. Почти не спираш да вървиш, особено ако ти се падне по-голям район. Случвало ми се е да ме гонят кучета, да сядам да ям на тротоара пред някоя къща. Да не говорим колко трудно е да намериш къде да отидеш до тоалетна в такива моменти”, спомня си първите месеци младият мъж.
Мартин вижда, че по този начин нито ще събере някакви пари, нито дори ще може да си стъпи на краката в новата държава. Тогава решава да изкара специализиран курс за работа в строителството. Там го обучават на основните похвати в бранша, минава и продължителен курс за безопасността по строежите. Накрая получава CSCS карта, без която не може да започне работа на някой обект.

Храната в Англия не е като тази в България, категоричен е младият мъж.

„Тази карта е задължителна, за да може да работиш легално и по законен начин. Иначе може да започнеш някъде „на частно”, но не е изключено да бъдеш излъган в парите. На такива места и условията за труд са много лоши, да не говорим и че липсват правила за безопасност. С тези документи обаче всичко ми е изрядно. Интересен тук е и начинът, по който ти удържат пари. През април месец си плащаш данъци, но накрая на годината ти ги връщат. Накрая на 2018-а например получих 3000 паунда”, допълва Мартин.
Той е изумен от начина, по който част от българите в Лондон се държат едни с други.
„Трудно е да се повярва какво се случва тук между нашите сънародници. Има български работодатели, които постоянно експлоатират работниците от тяхната страна. Лъжат ги в парите, бавят им ги и накрая така и не им ги плащат. Самите работници пък, дори и да работят за чужденец, започват да се топят един друг пред шефовете си. Какви сме хора, направо не мога да си го обясня. Вместо да си помагаме с каквото можем като сънародници, които са на хиляди километри от вкъщи, ние си правим мръсно. Ум не ми го побира”, учудва се дупничанинът.


В момента той е общ работник в строителството, но след няколко седмици започва курс за майстор. Иска да усвои тънкостите в поставянето на гипсокартон и изолация.
„Нямам търпение да започна това обучение. Дори вече съм си купил и инструменти. Отначало ще бъда помощник-майстор и постепенно се надявам да стана и майстор. Тук те са много добре платени. Има такива, които стигат до 200 паунда на ден. Скоро ще стана на 27 години и искам да създам семейство, когато срещна подходящата жена. Затова съм амбициран да напредна в тази професия и да събера достатъчно пари. Именно това беше целта ми, когато дойдох тук. Сега дори съм платил, за да правят ремонт в апартамента ми в Дупница. С парите, които получавах в България, нямаше как да ремонтирам каквото и да е”, добавя бъдещият майстор.
Мартин вече се чувства добре и носталгията по родината почти го е напуснала. Вече не се чувства самотен, след като се е запознал с доста българи.
„Задружни сме и се подкрепяме с моите нови приятели. Събрани сме хора от всички краища на България. Има от Сандански и Благоевград, от Пазарджик, та чак и от Добрич. Вече не мисля дори и за връщане в Родината, поне не и в близките години. Естествено, щом си ремонтирам жилището, имам планове да се прибера. Със сигурност обаче няма да е близко бъдеще. С българите тук си говорим постоянно за ситуацията у нас. Всеобщото мнение е, че е много трудно за един млад човек в България да се реализира. Шуробаджанащината е достигнала страшно високо ниво. Ето аз например съм със средно образование и ми беше трудно да намеря кой знае каква работа. Но и моите познати, които са дали хиляди левове и сума ти нерви, за да завършат висше… Те също работят нискоквалифицирана работа. Защото синът или дъщерята на някой човек с връзки ги е изместил за хубавата работа. Тези връзкарчета ще работят много по-зле, но на никого не му пука. Важно е да се подредят техните хора. В град като Дупница е много трудно за един млад човек, това ме принуди да замина. Но вече и в по-големите градове не е по-различно. Има немалко българи от София в Лондон и те казват, че и в столицата вече положението е много зле. И там работните места, които си заслужават, вече са заети още преди да са обявени. Затова толкова много българи напуснахме страната и следващите, завършващи 12-и клас или висшето си образование, също ще я напускат”, изказва позицията си Мартин.


На въпрос „Кое може да накара българските емигранти да се завърнат у дома?”, дупничанинът и неговите сънародници зад граница са категорични:
„Трябва някаква радикална промяна на цялата система у нас. Не съм експерт, но виждате как ситуацията става все по-зле. Пенсионерите се оплакват от ниските пенсии, хората се оплакват от лошите условия на труд и малките им заплати. Не сме се научили да си отстояваме исканията и правата. Виждам какво самочувствие имат англичаните, французите също. Какво ни е на нас, та да нямаме и ние такова? Не сме ли и ние хора? Чета как хора се оплакват от двете най-големи партии в страната, но на изборите отново печели една от тях. Трудно ми е да си го обясня… Иска ми се да чуя за някакъв голям протест, на който хората категорично да се обявят, че повече няма да търпят случващото се в момента. Но не ми се вярва това да се случи скоро… Спомням си как тук преди известно време имаше голям протест в метрото и служителите там искаха да им бъдат увеличени заплатите. Цял Лондон блокира, защото метрото е най-основният транспорт. Трябваше да се придвижваме само с автобуси и бе истински хаос. След три дни стачка правителството удовлетвори искането на работещите в метрото и те си получиха увеличение на заплатите. Не можем ли и ние да направим нещо такова в нашата България?”
Все пак Мартин е категоричен, че никога не можеш да почувстваш чужбина като свой дом.
„Обичам майка България и всички, които ме познават, биха ме описали като патриот. Затова и немалко хора се изненадаха, когато разбраха за заминаването ми. Тук определено е трудно да се свикне с много неща. Чужбина не може да ти стане дом. Липсва ми хубавата българска храна и прекрасното време и климат. Тук е влажно и не толкова топло. Има добри ресторанти, но като нашата кухня няма никъде. Иначе храната е достъпна, дрехите също не са скъпи. Но битовите сметки например са високи. Много се надявам след време нещата у нас да се оправят. Така поне нашите деца да имат много по-добри условия за живот и реализация и да не им се налага и те да емигрират”, завърши той.