-
Новото издание съдържа допълнение с любопитни случки от детството на автора Владимир Иванов
Бившият ветеринарен техник Владимир Иванов написа историята на родното си село Смочево, която вече претърпя второ издание, съобщи внучката му Ния Стоянова. Краеведската книга „Смочево в полите на Рила планина” излиза през 2014 г. след 10 години труд на Иванов с помощта на роднини и приятели.
Първият тираж е малък – само 50 броя, поради това, че книгата се финансира от семейството на Владимир. Бройките са раздадени на читалища, познати и приятели.
Поради породилия се интерес у доста хора за историята на рилското село през 2020 година е издаден и втори тираж, който отново е финансиран от близките на автора. Новото издание съдържа интересно допълнение с любопитни случки от детството на Владимир Иванов. Разказана е и впечатляваща история, свързана с Рилския манастир.
Ния Стоянова отбеляза: „Искам да споделя с Вас една любопитна история от времето на турското робство, разказана от дядо Влади в книгата “Смочево в полите на Рила планина” за смелата баба Доча: „По време на освобождението и изгонването на турците от нашите земи изтеглянето на турците е ставало по Белия път – Друмо от София през Дупница за Джумаята – днешен Благоевград, и надолу по течението на река Струма. Движели са се с кервани от натоварени катъри и коне, каквито са могли да задигнат и заграбят от българския народ.
Поради страха от преминаващите турци близо до с. Смочево всички хора избягали и се скрили по овчарските колиби извън селото. Тогава почти всички семейства са имали егреци.
Но преминаването на турците продължило повече време. Хората си били взели храна за около една седмица. Като свършило препитанието, някой трябвало да слезе в селото, да омеси и опече хляб и да го занесе обратно на кошарите. Повечето хора се страхували, но сърцатата баба Доча изявила желание да стори това дело.
Тя отишла в дома си. Замесила тесто, запалила огън във фурната, за да го изпече.
По това време минавали турци с 5-6 товарени мулета и коне, времето било снежно и студено. Гледайки към селото, на турците им направило впечатление, че само на една-единствена къща коминът пуши и решили да се отклонят от пътя, да починат и да се стоплят. Тогава турците, ориентирайки се по пушека и комина, нахълтали в двора на баба Доча и видели запаления огън във фурната. Свалили товара от животните и заобиколили около запалената фурна да се постоплят. Баба Доча отначало се изплашила от неочакваните гости. Тук е важно да изтъкнем, че тя е знаела турски език – нейният произход е бил от богат за времето чорбаджийски род от с. Слатино. Турците я видели сама вкъщи и я запитали къде са останалите жители на селото. Тя им отговорила, че хората се изплашили от изтеглянето на турците и затова временно са напуснали домовете си. Турците били учудени, че старата жена се е осмелила да слезе в селото, и то сама. Подпитали я не се ли страхува и тя като нейните съселяни. Тя се позамислила, па отвърнала на турски:
– От що да ме е страх? И вие сте хора като нас, не сте по- различни!
От друга страна баба Доча запитала неканените гости, все едно не знаела, защо бягат. А те й отвърнали: Москов гелди (московците идели). Руснаците идват и ни гонят и затова трябва да напуснем тези земи.
Старата жена вътрешно се зарадвала, но се опитала да се държи благоразположена към поробителите – да не би да й напакостят, затова веднага донесла сено и овес на конете. На турците предложила да им приготви греяна ракия. Напълнила един бакърен съд и го сложила на огъня да заври. И докато пийвали от греяната ракия, бабата запретнатала ръкави – заколила една кокошка и им наготвила вкусна супа. Така турците пийнали, хапнали топла храна с домашен хляб, стоплили се. Те били впечатлени от смелостта на възрастната жена и от това, че говори с тях на родния им език. В знак на благодарност за посрещането подарили й 3 турски жълтици. Натоварили конете отново и си заминали по живо, по здраво.
В това време семейството й и останалите хора, които били нагоре в планината, се притеснили много защо баба Доча се бави толкова. Тя таман се върнала при тях. Разказала им какво й се е случило. Успокоила ги да не се тревожат, турците са си заминали по пътя и всички хора могат да се върат по домовете си.
Това беше историята за моята пра-пра-прабаба Доча и за нейната смела и дръзка постъпка.”
