Общественикът от кюстендилското село Шишковци Милчо Спиров отново ни повежда на пътешествие назад в годините. Този път сладкодумният разказвач на интересни и поучителни истории ще ни върне във времето на гроздобера, когато самият той е бил дете.
Почвено-климатичните условия в родното ми с. Шишковци благоприятстват производството на най-вкусните сортове грозде и овощни видове. Населението на селото се е специализирало и внедрявало изпреварващи технологии чрез модерна агротехника и селекция. Търсенето на произведената продукция е не само на вътрешния, но и на международния пазар, в резултат на което 5 търговски кантори от 1935-а до 1955 г. са изнасяли около 2 000 000 кг грозде и 5 000 000 кг ябълки и круши за европейския пазар. През кампаниите на плодопроизводството са намирали реализация за сезонна работа над 100-150 работници от околните села.
Ние, децата, бяхме активно включвани във всички мероприятия при отглеждането на овощните градини и лозовите насаждения. С това участие в нас се изграждаше професионална ориентираност и любов към земята. Възхищавахме се на отрупаните с плодове овощни градини, на кехлибареното грозде, събрало слънчевите лъчи и съхранило енергията и лечебните свойства в соковете. Неслучайно в творбите на най-големия български художник Владимир Димитров-Майстора е намерило отражение именно това плодородие.
Бях дете на 12 години и празнувахме религиозния празник Димитровден на 7 ноември (стар стил). Той беше отбелязван с черковен празник и събор. Общинският разсилен чичо
Васил Шопов с барабанче периодично разгласяваше заповедите
на кмета на селото. Едно от дългоочакваните разпореждания от нас, децата, беше обявяването на тридневна ваканция за гроздобер. В трескава предварителна подготовка и очакване за този ден бяха и нашите родители. Изкарваха се и миеха бурета за винените сортове, ремонтираха се щайги и каси за десертните сортове, които се готвеха за експорт в европейския пазар. Гроздоберът се провеждаше при строго определени правила, които всички спазваха с респект и уважение. Например след 17,00 ч. на есенния ден лозовите насаждения трябва да бъдат освободени от гроздоберачите.
В селото всяко семейство имаше най-малко по 2-3 декара лозя, а имаше и такива като Димитър Налбатски, Васил Никев, сем. Лихарски и сем. Каралееви, Андон Виячев и други имаха по над 20-30 декара лозя.
Нашето бедно семейство имаше лозово насаждение от 4 декара
в местността Шикирица. За извозването на гроздовата продукция ползвахме конска каручка, а по-заможните ползваха и волски коли. Нашата каручка се нуждаеше от ремонт, а баща ми нямаше пари за ремонт.
В деня на гроздобера всяко семейство мобилизираше всички свои членове, които бяха емоционално настроени и подготвени за едно активно преживяване на самия гроздобер. На първите гроздоберачи по-късно пристигналите съседи поздравяваха с най-добри благопожелания за богат гроздобер. Песните, които се пееха, огласяха лозовите масиви от ранна сутрин до късна вечер.
В лозята се раждаха не само плодове, но и бъдещи музикални таланти.
От съседното лозе долиташе до нас звънкият и мелодичен глас на моята братовчедка Добринка Шангова, която пееше песента „Сади мома бяла лоза“. Само няколко години по-късно тя спечели златен медал на международния младежки фестивал в Москва-1957 г. със същата песен. Талантливата певица скоро бе назначена за солист в ансамбъл „Филип Кутев“ – София.
В нашето лозе ние, децата, също беряхме и пеехме песни, свързани с гроздобера. На берачите бяха възлагани различни задачи. Най-добрите минаваха и беряха „отбор“ – най-хубавите гроздове, които на “вешала“ се съхраняваха за зимния период. Мъжете пренасяха пълните кошници до големите кошове, застопорени върху колите. Късната есенна беритба създаваше много висока степен на захарност, която предизвикваше слепване на пръстите на берачите и периодическа потребност да се ползва вода за освобождаване от тази захарна лепливост. За храна на гроздоберачите се подсигуряваше само хляб и вода, разбира се – грозде. След като баща ми обяви, че кошовете са пълни и инвентарът трябва да се отнесе до колата, майка ми и аз трябваше да останем с колата, а другите по преки пътеки да се върнат вкъщи. Пътят, по който откарвахме гроздето, разделяше лозовите насаждения от две големи местности – Шишманица и Гърбица – път, единствен за кервана от коли и каручки, път неподдържан, с дълбоки коловози, а в определени участъци и с ями, пълни с дъждовна вода. В тези ями
колелетата на колите пропадаха и трудно излизаха,
теглени от конете и воловете. Точно там нашата кола премина с предното колело, но дясното задно колело, което беше за ремонт, пропадна и един от наплатите се счупи и спиците удариха на шината. Повече колата не можеше да се мръдне. Майка ми извика с жален глас: „Какво ще правим сега?“ и погледна с надежда към баща ми. За наше учудване лицето му изразяваше спокойствие и увереност, която усилната напрегната работа под пламтящото
от слънце небе бе изградила. Такова спокойствие и увереност, които великият художник В. Д. Майстора беше увековечил в картината “Жътвар“ (1937 г.), изобразявайки чичото на моя баща – дядо Стоянчо Алтъна. Майка ми се обърна и бързо се насочи към най-близкия човек Никола Стоянов Прънкюов – бивш учител с трима големи синове – Кирил, Методи и Тодор. След като изслуша майка ми, вместо да се скара, че задръстваме движението, той разпореди на синовете си: „Свалете от нашата каруца задното колело, отрежете дълъг прът, за да вдигнем каручката на чичо ви Стоян и сменим колелото. Нека той първо да си закара гроздето“. На майка ми поръча да спрат пред работилницата на майстора колар Киве и да го помолят да даде от резервните колелета, така че да освободим неговото и да може и те да се приберат. Пред коларската работилница майка ми разказа какво се е случило. Майстор Киве беше средно висок човек – много мускулест, черен и намръщен, но с голямо и благородно сърце. Той каза:
“Стоянко, успокой се, ние ще решим нещата,
а понеже нямате пари да ми платите, когато имате възможност, ще дойдете да ми помогнете на моя гроздобер“. Извика на калфата Стойне и чирака Асен бързо да донесат резервното колело от работилницата и да го монтират, за да се освободи на Коле даскала колелото. Майка ми през цялото време благославяше благородната постъпка на дядо Коле Прънкюв и на чичо Киве коларя.
Днес, след повече от 75 години от тези събития, тази случка непрестанно оживява пред мен със своя драматизъм, благородство и взаимопомощ. Като бивш агроном, учител и директор съм търсил форми и начини да предам на подрастващите поколения това, което са притежавали нашите деди – духовно богатство и човеколюбие. Народ без християнски добродетели е обречен на жалко съществувание. Да пожелая на настоящите и бъдещи държавници да се гордеят не с материалните, а с духовните богатства, защото те са потребни за едно щастливо съвместно съществувание между хората.
Милчо СПИРОВ
