Експлозиите на “Контролирани взривове” избухват в бивше местно поделение, компания на твореца правят тишината и бездомните кучета
Роденият в земенското село Одраница художник вадил въглени от печката и рисувал по варосаните стени като дете
Стоядин Иванов е художник, известен още като Българския Пикасо или Пернишкия Пикасо. Творецът е наричан така, защото в живописните си пейзажи и композиции използва елементи на кубизма, пречупени през неговата душевност и преживявания.
Зад гърба си има 15 самостоятелни изложби. Негови картини са притежание на частни колекционери от САЩ, Германия, Чехия, Испания и Гърция и на художествени галерии в страната. Участвал е в почти всички общи изложби на пернишките художници и в Зоналната изложба „Струма“.
В края на 2021 г. той откри единствена по рода си изложба в България – „Контролирани взривове“ – техника, с която експериментира през последните две години. Картините са създадени с помощта на микровзрив.
Светлана ВИДИНСКА
Г-н Иванов, известен сте като Българския Пикасо. Как се чувствате, когато хората Ви наричат така?
Това прозвище се появи преди около 15 години и днес все още ме наричат така, но аз самият не се възприемам като Пикасо. Той е по-натуралистичен творец. А моите картини са по-философски, те са по-скоро една провокация. Всъщност аз съм рисувал в областта на кубизма още преди да знам кой е Пабло Пикасо.
Следователно Пикасо не е художникът, който ви вдъхновява?
Да, той не е любимият ми творец. Възхищавам се на картините на Гоя, вълнува ме Владимир Димитров-Майстора… Но като цяло аз не търся вдъхновение в големите художници, а в малките неща – любовта, красотата, човещината. Например женското тяло, тази вечна тема.
Вие сте ученик на големия български художник Любен Гайдаров. Какво научихте от него?
С Любен Гайдаров бяхме близки приятели. Той беше изключителен познавач на изобразителното изкуство. Не си спестяваше критиките към родните ни творци, дори и успешните. Това, с което винаги ще го помня, е неговата честност. За последно се видяхме ден преди да почине. Разговаряхме както обикновено, за изкуство. Той винаги ще ми липсва.
Кога започнахте да рисувате?
Аз рисувам откакто съм проходил. Роден съм в с. Одраница, Земенско. Още като съвсем малък съм вадил въглени от печката и съм рисувал по белите, варосани стени. И не съм давал да заличават “творбите” ми, да варосват наново. Сигурно е вярно, че човек не може да избяга от съдбата си.
Колко време отнема да нарисувате една картина?
Това зависи от много неща – от размера й до сложността на изпълнението, от собствените ми изисквания за хармония и смисъл, които стават по-големи с времето. Най-дълго съм рисувал една картина, която нарекох „Християнство“ – отне ми около един месец.
Кои са Вашите любими материали?
Любимият ми материал е маслото. Въпреки че имам творби, които са правени с акрил, със златно фолио. Но истински щастлив съм, когато работя с масло върху канава.
Има ли картина, която винаги ще помните, пазите, и в която сте излял душата си?
Нали знаете какво се казва, че всички картини на един творец са негови рожби. Трудно е да посоча само една, в която съм излял душата си. Творбите, на които държа най-много, запазих за себе си – не пожелах да ги продам.
Последната Ви изложба в Перник се нарича “Контролирани взривове”. Какво се крие зад това име?
Зад това име се крие един експеримент, една провокация. Опитах се да покажа, че изкуство може да се прави по нетрадиционен начин – с взрив. Всъщност става дума за миниатюрни взривове, с които боята се нанася върху платното. За целта се наложи да работя в едно бивше поделение в нашия район. Бях съвсем сам, ако не броим кучетата, които се навъртаха наоколо и разбягваха при всеки гърмеж. Беше едно вълнуващо преживяване. Използвах акрилни бои, които взривени върху платното, създаваха интересни абстракции.
Изложбата предизвика интерес, и то не само в Перник…
Да, така е, може би защото не е правено подобно нещо преди. Наскоро ми попаднаха творби на японски автор, който рисува с оръдия за пейнтбол. Това е интересен експеримент, но не е същото. След изложбата в Перник един британец коментира в социалните мрежи, че “Контролирани взривове” са психеделични творби. А истината е, че те са продукт на самите взривове, контролът е напълно съзнателен – като избор на цветове, на позициониране върху платното.
Ако можехте да живеете и творите в друга държава, коя щеше да бъде тя?
Аз съм живял известно време в чужбина, и по-точно в Испания и Чехия. Но открих нещо изненадващо и за самия мен. Мога да живея на много места по света, но мога да рисувам само в България. Нямам обяснение за това. Тук и само тук се получава тази магия на творенето. Камъкът си тежи на мястото.
Има ли формула на успеха? Вие как оцеляхте в сложния пазар на изкуството?
Формула за успех има, но тя е неприложима в България. Състои се в мащабното промотиране на един творец, в субсидирането от държавата. Моето оцеляване в света на изкуството се дължи на това, че съм работил в други сфери. Получава се така, че работя, за да мога да рисувам. В същото време аз не съм комерсиален творец. Аз не гледам на картината като на стока. Рисувам, защото имам потребност от това.
Кой е най-големият Ви успех?
Всяка картина е един успех. Тя е като задача, която съм успял да реша. Но знаете ли, най-големият ми успех не е в рисуването, а в това, че успях да се запазя като честен и почтен човек.
В момента какво рисувате, какво да очакваме от Вас?
Понастоящем работя върху две картини, които съм нарекъл “Кралят” и “Кралицата”. Те са подобни на творбата ми “Конят със златните зъби” (масло, злато 22 карата, 70/60 см). Не са вдъхновени от личности или събития, представляват една абстракция, пречупена действителност.
А какво прави Стоядин Иванов, когато не рисува?
Ходи на риба. Това е любимото ми хоби. В Пернишко има достатъчно места за риболов, но обичам да обикалям из България. Предпочитаните ми места за риболов са язовирите. Допада ми тяхното спокойствие, пейзажите.
Как според Вас се развиват младите български художници? Имат ли перспектива и бъдеще?
Не само в България, а и като световна тенденция, перспективите пред художниците намаляват с времето. Причината за това е, че съвременното общество е прекалено комерсиално. Разказвали са ми за посетители на една обща изложба, които са дошли в залата с ролетка. Търсели да закупят картина, която да пасне на размера на стената им. За мен е тъжно, когато на една творба се гледа като на декоративен елемент.
Променят ли се с времето тенденциите в съвременното изобразително изкуство?
Да, със сигурност е така. Все по-масово навлизат съвременните технологии. Масленият принтер измества палитрата, образно казано. Лично на мен това не ми допада. Предпочитам платната, създадени с четка.
Какво е посланието на Българския Пикасо към всички българи?
Да са живи и здрави, разбира се, това е най-важното. Но бих им пожелал и още нещо – да ценят изкуството, да се завръщат към него. Да избягат от комерсиалността.
