111 години от рождението на писателя Димитър Димов. Той е живял и учил в Дупница до 10-годишна възраст. На мястото, на което сега е редакцията на вестник „Вяра” в Дупница, някога се е издигала старата къща на семейство Спас и Фикия Харизанови, в която техният потомък Димитър Димов е живял през ранното си детство. На сградата на редакцията е поставена и паметна плоча по този повод.
Роден е на 25 юни 1909 година в Ловеч, но прекарва детството си в Дупница, където живее семейството му. Бащата на автора – Тотю Димов – е офицер, който загива на фронта в Междусъюзническата война. Майката на Димов – Веса Харизанова – има забележителен афинитет към литературата, което е предпоставка за целенасочените й опити да превърне сина си в поет или художник. До 10-годишна възраст Димов учи в Дупница. След смъртта на баща му през 1918 година майка му се омъжва повторно за Руси Генев – също офицер. Няколко години по-късно семейството се премества в София. Интересен факт от родословието на Димитър Димов е родствената му връзка по майчина линия с българския революционер Яне Сандански, чийто живот също е свързан с Дупница. Дълго време творецът събира сведения за него с намерението да опише живота му в книга, но така и не успява да изпълни това свое намерение.
След като завършва гимназиалното си образование, Димитър Димов се насочва към Ветеринарномедицинския факултет на СУ, но след края на първия семестър по настояване на втория си баща се прехвърля в Юридическия факултет. След това обаче отново се връща към ветеринарната медицина, като през 1934 година се дипломира. През 1944 година се връща в България, сключва брак с първата си съпруга – Нели Доспевска, от която по-късно има и дъщеря – Сибила. След време се развежда и намира любовта в лицето на Лена Левчева – актриса, която се явява на прослушване за ролята на Ирина във филма “Тютюн”. Бракът между Димов и Левчева е кратък. Третият брак на твореца е с младата дама Лиляна Бушева, от която е и втората му дъщеря – Теодора. Литературното наследство, което Димов оставя след себе си, включва разкази, пътеписи, пиеси и романи.
Творбите, които добиват най-широка популярност, са романите на белетриста – общо три на брой: “Поручик Бенц”, “Осъдени души” и “Тютюн”, издаден в две версии. През 1938 година излиза дебютният роман на Димитър Димов “Поручик Бенц”. В него се наблюдават тематики, образи и мотиви, които са напълно нови за българската литература до това време, както и за българското общество като цяло. Образът на “фаталната” жена, превъплътен в красивата Елена Петрашева, е засегнат за първи път до този момент в българското художествено творчество. Елена Петрашева е жена, съчетаваща ориенталска и европейска фаталност. Дъщеря на българин и французойка, в нея сякаш се преплитат частици и от двата свята. Красотата й е страстна и покоряваща, а животът й – подчинен на единственото желание да изпита силни емоции и преживявания – духовни и физически – без да се интересува от душевните щети, които нанася на своите жертви. Основният потърпевш от нейните действия е немският поручик Бенц, който под влияние на силните си чувства към нея става неин съучастник във всяко нейно действие, пише bulgarianhistory.org.
Романът му “Тютюн” е същевременно най-високо ценената и най-остро критикуваната му художествена творба, която разглежда морала на българското общество в годините на Втората световна война. Разривът между мечти и реалност, разрухата, грехът, самотата, отчуждението, духовната смърт – героите от “Тютюн” преминават през всичко това, за да осъзнаят, че успехът, който преследват през целия си живот, не им донася щастие, а гибел. След излизането на романа за първи път през 1951 година в рецензията, която пише за издателство “Народна култура”, Пантелей Зарев отправя сериозна критика към творбата от гледна точка на социалистическия реализъм. Въпреки отправените от Зарев критики в рецензията романът е пуснат за печат и няколко месеца по-късно се радва на високи оценки от българския читател. Няколко месеца поред Димовото произведение постига широк успех, като дори авторът получава поздравително писмо от министър-председателя Вълко Червенков по повод високата оценка на държавника към романа. Писмото обаче не добива публична известност. В края на месец януари 1952 година се провежда събрание в Съюза на българските писатели по повод предложенията за присъждане на Димитровска награда. Романът “Тютюн” е сред номинираните творби, но събужда много яростен отпор от страна на догматичната критика. По този повод се насрочва специално събрание за неговото обсъждане. В началото на месец февруари се провежда обсъждане на романа в рамките на няколко дни, като тези дебати и до днес са известни с името “Случаят “Тютюн”. В събранието участват общо 23-ма души, като докладчици са Пантелей Зарев и Емил Петров. Изслушват се различни мнения и гледни точки, но в повечето случаи надделява мнението, че в различни аспекти от произведението си Димитър Димов не спазва принципите на социалистическия реализъм. След принудителната редакция на “Тютюн” Димов окончателно се отказва да пише романи и продължава художественото си творчество с написването на няколко пиеси – “Жени с минало”, “Виновният”, “Почивка в Арко Ирис”, а последната му творба е пътеписът “Юлска зима” от 1966 година. Димитър Димов умира внезапно на 1 април 1966 година по време на командировка в Букурещ.
