- Съпругата Даниела: Боли ме сърцето, че всичко се руши
Съпрузите Даниела и Никифор Василеви бяха окупирани за снимки на ежегодната среща на ракетчици от бившия дивизион 46 100 в Самоков. Василев е бил последният началник-щаб, с него са свързани последните спомени и последните дни на поделение 46 100 при разформирането на БА. Съпругата му Даниела е била санитарен инструктор. Идват в Самоков от Разлог през 1981 г.
„Корпусът на поделението ни тогава се строеше. Стана модерен и отлично оборудван, в него служеха момчета, които имаха отличен успех. На първия етаж имаше канцеларии за старшини и офицери, на втория етаж бяха спалните на войската. Всичко беше чисто, подредено, имаше парно, движехме се по пантофи. На третия етаж бяха учебните зали за обучение с техниката“ – спомня си Даниела. Лечебницата беше в района на бригадата, имаше даже стоматологичен кабинет“ – припомня си тя.
Даниела е родена в Монтана. Първоначално, като идва в Самоков, започва работа като медицинска сестра в болницата, но след конкурс става санитарен инструктор в поделението. В поделение 46 100 започва работа с д-р Лальо Христов, който сега е гастроентеролог във Военната болница. „Поделението беше задружно, работата на медицинската служба бе да следи хигиената на войската, в помещенията, да следи за качеството на храната“ – разказа още Даниела.
Поради заповедта за съкращаване на ракетните войски длъжността й се съкращава и тя е изпратена в Пети армейски артилерийски полк – поделението по пътя за Боровец. После служи в Монтана, в разузнавателния батальон, след това в София. Пенсионира се през 2003 г. Близките й искали да стане музикант, но още като тийнейджърка тя тренирала класическа стрелба. „Харесвам си професията. Баща ми беше полицай и винаги съм гледала с респект на тази мъжка професия“ – споделя Даниела. „Срещата в Самоков се провежда всяка година в началото на юни. Беше много приятна, всеки сподели спомени, разказа какво му се е случило. Липсват ми хората, взаимоотношенията. Заедно сме служили, заедно сме излизали по занятия. Имахме единомислие, а не „всяка коза за свой крак“ – споделя Даниела. „Сърцето ме боли, като гледам как всичко се срутва“ – казва още тя.
Мъжът й Никифор Василев е родом от Монтана. Имат син и дъщеря, и двамата са в чужбина. „С Даниела бяхме женени, когато дойдохме в Самоков. Почти целият команден състав беше от Разлог. От първи октомври 1980г. командир на поделението беше Стоимен Тодоров. За началник-щаб беше назначен капитан Лъчезар Иванов, който също е разложки възпитаник, заместник-командир по политическата част беше Илия Първанов, по техническата част заместник-комендир беше майор Кръстьо Иванов. Бригаден комендир беше Марко Михайлов“ – припомня Никифор Василев. В самоковското поделение служи от 1981г. до 22.09.1995г., когато транспортират ракетите в базата в Ловеч. Едни казват, че са за реекспорт, други – за скрап. Никифор, когато идва в Самоков, е лейтенант, на две години служба. Първоначално в Самоков става командир на взвод, после командир на батарея и след това началник-щаб на поделението.
„Няколко дни преди закриването на поделението се заговори, че ще ни ликвидират, но някои не вярваха и повечето казвахме: „Това не може да се случи“. Войска и артилеристи се питахме как ще стане това, мислехме, че не е възможно, но 1988г., месец март се случи. Дивизионът излезе на боен пуск в Трънско. Пускът беше успешен, но се върнахме без един човек, колега, който остана там, покосен от инфаркт – колегата Михаил Кунински – там завърши бойният му път. Един достоен човек. Още в хода на учението започна да се носи мълва за закриване на поделението. През септември месец поделението започва да се води „група за съхранение на артилерийска материална част“. Останахме няколко офицери и старшини – около 80 човека, преди това с войниците бяхме 200 души. Поделението съществува до 1995г. На 22 септември тръгнахме за Ловеч и закарахме всичко. Кепенците окончателно се пуснаха, заключи се вратата и се разформира дивизионът. Пенсионираните старшини и офицери станаха охрана“ – разказва за драматичните времена Никифор.
Незабравим за него е и един от най-успешните му пускове в село Червена могила. „Всеки се стреми и чака момента, когато ще натисне „пуск“ и ще види полета на ракетата. Много е вълнуващо“ – споделя ракетчикът.
Василев от 2000г., 26 декември, е пенсионер. „Казармата ми липсваше само в началото, после ме пое цивилният живот, аз по професия съм електроинженер. Но завинаги оставам свързан с Българската армия. Военен – това е диагноза, остава за цял живот“ – споделя Никифор Василев.
