Георги Костадинов
  • Ханът на Гоге Лазов се е намирал там, където днес е сградата на бившия Битов комбинат в града

  • Напоследък дойдоха недобри времена за дупнишкия театър и според мен той страда

През 2019-а се навършват 125 години от първата театрална пиеса, която се е изиграла в Дупница. По този повод потърсихме автора на книгата „Светлина от сцената” Георги Костадинов, който е един от най-запознатите с историята на дупнишкия театър. Той е роден на 25 октомври 1953 г. в Перник. Завършва Полувисш институт по култура в гр. Благоевград, а след това Югозападния университет „Неофит Рилски“ по специалностите предучилищна педагогика, социална, училищна и бизнес психология. Женен, с две деца. Отдал е 30 години на дупнишкия театър, където се е подвизавал като нещатен актьор.

Ханът на Гоге Лазов се е намирал на мястото на бившия Битов комбинат в Дупница, в близост до светофарите при ГУМ.

„Сведенията за възникване на театралното изкуство в града датират от 1894 година с представянето на пиесата „Асен и Петър” в хана на дупничанина Гоге Лазов. Този хан се е намирал там, където днес е сградата на бившия Битов комбинат в града, край светофарите при ГУМ. От запазените сведения е видно, че първото представление на нашия театър е предхождано от вечеринки, организирани и представяни от ученици в трикласното училище с участието на учители и по-будни граждани. През 1889 година пък в града идва цирк, който внася необикновено раздвижване. Театърът е не само изразител на духовните сили на народа, средство за култивиране на висш естетически вкус, но и е жизнена необходимост. Затруднения създават липсата на помещения, подборът на подходящи пиеси, набирането на артистки и др. Тогава постановките са били предимно патриотични, защото българинът е имал нужда да му се напомни за подвизите на народа и богатата му история. Много граждани се връщат в Дупница от други градове и това е дало тласък на театралното дело. Икономическите процеси тогава също са повлияли”, каза Георги Костадинов.

Снимка от 1935 г. – ханът на Георги (Гоге) Лазов (1846 – 1909)

В своята книга, издадена преди 10 години по повод 115-годишнината, той пише, че театралната дейност е една от първите културни прояви на дупнишкото читалище „Зора”, което е основано още през 1858 година.
„През есента на 1902 година 35-има ентусиасти, повечето от които учители, основават любителската трупа „Просвета”, с която се слага началото на организираната театрална дейност в града. В състава влизат предимно учители, тъй като в зародиша на българския театър са учителските диалози с въпроси и отговори. Тогава са се пресъздавали сцени като тази в „Радини вълнения” от романа на Иван Вазов „Под игото”. Да се пресъздаде някаква история на сцена, е било нещо фантастично за времето си. Разбира се, в първите години нещата в постановките са били по-примитивни” допълва бившият театрал.

Постановката „Престола” на читалищната театрална трупа „Пробуда” – гр. Дупница от 1942 г. Третият отляво надясно е Лео Конфорти, четвърта – Елена Коларова в ролята на Ефросина – жена на хан Ногай.

„Председател на трупата е учителят Михаил Иванов, а секретар е Димитър Георгиев. Основоположници и членове на комитета на трупата са: Димитър И. Войнов, Сотир Илиев, Давид Левиев и учителите Ал. Н. Дюлгеров, Мара Агапи-Кръстева, Михал Х. Иванов и др. В тази трупа театралното си кръщение получава и Станислав Казаков, по-късно ръководител на театралната трупа „Пробуда”. През 1922 година към читалище „Напредък” се основава и театрална трупа „Пробуда”. За директор на трупата е избран Станислав Казаков – човек с артистично дарование, неуморен радетел на театралното дело в града. Трупата има свой устав и печат. Сред играещите артисти са Борис Беровски, Георги Паунов, Методи Яверов, Мария Дачина, Методи Кьосев и др.”, пише още в своята книга Георги Костадинов.
Самият той играе най-различни роли в дупнишкия театър в продължение на цели 30 години. Дебютира на сцената в ролята на сержант Брихел в „Неочакван гост” по Агата Кристи.

Георги Лазов (прав) и Магдалена Лазова (втората отляво надясно)

В момента Георги Костадинов вече е пенсионер и се занимава активно с писането на нови книги. Подготвя такива за свети Иван Рилски, както и за улиците в Дупница.
„Напоследък дойдоха недобри времена за дупнишкия театър и според мен той страда. Театралното дело в Дупница застина и не виждам да има развитие. Това, което се поставя, според мен е смешна и тъпа драматургия. Може да се обобщи с едно цялостно название – „чалга”. Така е не само в нашия град, а и цялостната обстановка в театрите в България. Театърът стана елитарен.

Невена Коканова на дупнишката сцена в пиесата „Предвестници” от Иван Тренев, сезон 1963-1964.

Поставят се пиеси, които или са само за определен т.нар. елит, или пък се принизяват до нивото на масата. А призванието на това изкуство е да вдигне нивото на населението, вместо да слиза до неговото. Критериите вече не са високи, няма оценка, няма и критика. Няма вече кой да прави качествени анализи на заглавията, ролите и представянето на актьорите. Така е в цялата ни страна, Дупница е просто едно отражение на националната ситуация. „Пердашат” си се едни пиеси, които няма как да вдигнат нивото на публиката. Разбира се, в местния театър има и попадения. Например много успешна беше пиесата за Ганьо Балкански, както и „Вечеря за тъпаци” с гост Христо Гърбов. Но тези постановки не са достатъчни, трябват още. Според мен трябва да се обърне внимание на българската и световна класика. Именно това очаквах, когато назначиха Славчо Пеев за директор на театъра преди години. Но и той вече е по-възрастен. Също така дупнишкият театър е хубаво да наблегне и на детските постановки. Децата в Дупница не са ходили на театър и не знаят какво удоволствие е. Да, наскоро местната трупа опита с една детска пиеса, но тя не е достатъчна. Ще ви дам един пример с театъра в град Кюстендил.

 

Елена Параланова и Венетка Гогова в сцена от пиесата „Занаят”

Той е с капацитет 850 места и преди години там идваха по 30 души. Сега обаче там залата се пълни, докато тук вече не е така. Театрите в Благоевград, Кюстендил и Перник бяха държавни, но нашият, който е общински, по нищо не отстъпваше на тях. Дори когато гостувахме в някой град, всички знаеха, че щом дупнишкият театър ще гостува, то представлението ще бъде чудесно. Бяхме на това високо ниво само с четирима щатни актьори и любители като мен. Ненадмината ще си остане и пиесата „Самуил”, която представихме през 1980-1981 година, а режисьор беше Мирослав Миндов, който почина през декември. Но в момента нещата не стоят по този начин и за съжаление онова време няма да се върне. Дано все пак настъпят по-добри времена както за театъра в Дупница, така и за това изкуство изобщо в България”, завърши Георги Костадинов.