Божият човек предвидил смъртта си: Сънувах, че падна огън от небето и този огън ме грабна и мене. Аз отивам на празник в Коларово, но това ще бъде и моят край
Студеният ден на 8 ноември 1948 г. не бе обикновен за село Коларово, община Петрич. По църковному тогава бе Димитровден и в селото бе голям празник. Църквата носеше името на този голям светия и народът с особена почит му честваше празника. Подготовката за празника бе организирана най-напред от кмета на селото, а след това бе подета от жителите на подбеласишкото селище. Отецът от църквата също организира празника. Подготви храма за светата литургия, а за самия Димитровден покани митрополит Борис да посети тяхното село. За такива празници християните винаги се надяваха да видят владиката си, да чуят блага дума, да вземат благослов. Децата от местното училище да му изпеят песен, да му изтанцуват хоро и изобщо да зарадват както него, така и себе си с този голям празник. Дядо владика бе обещал да пристигне за празника, но всички се притесняваха, докато не го видят лично. Някои предполагаха, че вече е пристигнал в Петрич, в архиерейското наместничество или пък мислеха, че даже е отседнал в къщата на свещеника им, която се намираше в двора на храма. Дори на вечерната служба някои отидоха от любопитство, за да видят да не би дядо владика да е подранил и да изненада всички с присъствието си. Подготовката кипеше и не само в енорийския храм, но и в цялото село. Всеки чистеше къщата си, боядисваше вратите, помиташе двора и пред къщата си. Жените поставяха най-хубавите си цветя на прозорците, а децата внимаваха къде стъпват, за да не счупят някое от едва останалите градински цветчета в началото на зимата. Жълто-оранжевата премяна, която бе застлала Беласица по онова време на годината, носеше усещане за топлина, а миризмата на печени кестени допринасяше за това подготовката за тържеството да се усети още по-силно. На селския мегдан група млади мъже подреждаха сцената, на която щеше да се направи рециталът след черковната служба. Там на подиума щеше да застане и дядо владика, отново да благослови народа си, да им пожелае хубави думи, да им каже благо слово и да ги подготви за празниците, които един след един като броеничка се изреждаха до края на годината. Незабравим бе и миналогодишният празник. Хората още си спомняха как дядо владика стоял редом до децата, благославял ги, радвал им се и тайно им подарявал по някой и друг бонбон, който изваждал от голямото си черно расо. Хубавият му и тих глас пренасял хората в молитвен унес, а строгото му лице не позволявало на никого да си направи неуместна дума или да стори нещо непристойно.
***
Самият митрополит Борис нямаше много лични приятели. Повече бе в уединение и избягваше прекаленото общуване. Всичко на всичко близките му хора се брояха на пръстите на двете ръце, а един от най-близките му бе шофьорът му. Малко преди Димитровден дядо Борис посети своите близки приятели и с много строг поглед им заяви, че това е последната им среща. „Дойдох да се сбогувам с вас, защото това ще бъде последното ни виждане“, каза дядо владика на приближените си. Изненаданите погледи, насочени към лицето на архиерея, го накараха да продължи: „Снощи аз получих знамение, че моят край идва. Сънувах, че падна огън от небето и този огън ме грабна и мене в небето. Аз отивам на празника на черквата „Св. Димитър“ в с. Коларово, но вероятно това ще бъде и моят край“, каза владиката. Почудата и тъгата, която покоси приближените му, бе твърде голяма. Брат му Йордан дори понечи да го разубеждава да не ходи по Петричко. Владиката обаче бе непреклонен. Сбогуваха се със своя пастир православните, целунаха ръката на дядо Борис и отправиха своята молитва към Бога за него. Та Бог да го подкрепи и да го запази.
***
Камбаните биеха от рано сутринта. Във въздуха се усещаше радостта, която всяка година спохожда селото край Петрич. Димитровден е! В Коларово не бяха малко Димитровците и както бе уместно, в почти всяка къща се готвеше пир в чест както на светията, така и на местния Митко. От рано сутринта хората прииждаха бавно на талази в храма. Утринната служба се водеше от отеца, който бе облякъл най-хубавите си одежди. За празничното богослужение бяха дошли и гости свещеници от Петрич и околните села. Традиция беше, щом някой от храмовете чества своя празник, всички събратя да се събират и да служат заедно. Бабите водеха внучетата си, всички носеха здравец и босилек в ръка. Пременени и духовно обновени, всички очакваха големия гост. Децата тичаха около храма, вълнуваха се, някои от тях за първи път щяха да видят как изглежда дядо владика. Бяха чували какви ли не истории за него. Носел корона, имал жезъл като на цар. Бялата му брада стигала до кръста… Отецът тъкмо започваше да пее „Всякое дихание“, когато суматохата се усили още повече и тогава се разбра, че дядо владика е дошъл.
Величествен, с добър поглед, засмяно лице, дядо Борис влезе в храма и благослови събралите се хора. Щом се разбра, че владиката наистина е дошъл, храмът се претъпка от народ. Много мъже и жени, заедно с децата си, започнаха да влизат в черквата, да палят свещичка и да минават да целуват ръка на дяда владика. Той стоеше на архиерейския трон в центъра на храма, бе облечен в мантия, носеше и монашеско було. Благославяше, радваше се, поздравяваше всички. Децата плахо се показваха иззат полите на майките си и тайно наблюдаваха какво върши този голям и величав човек. А бавните действия на дядо Борис бяха повече от тържествени и притаяващи дъха.
Когато литургията поприключи, владиката излезе от олтара и започна своето слово, за което се бе подготвял дълго време. Но словото му не бе просто за празника. Не! То не бе насочено, както всяка година, за това да подражаваме на вярата на св. Димитър или пък да се възхитим от неговите дивни чудеса и мироточиви св. мощи. Този път, с много твърд тон и сериозно лице, дядо владика говореше за смъртта. „Да помним и да се готвим винаги за смъртта“, каза той и храмът изведнъж утихна. „Помни своя край и никога не ще съгрешиш!“, каза дядо Борис и насочи поглед към събралото се множество. Там сред народа дядо Борис видя и един бивш свещеник. Той бе низвергнат от предишния дядо Макарий и дядо Борис отказа да го върне в клира. Илия Стаменов обаче упорстваше много и все нахалстваше да бъде върнат и санът му да бъде възстановен. Местните не го познаваха, но почудата на свещениците в олтара бе усетена от всички. Какво ли ще прави пък тук този човек и защо отново е дошъл да тормози дядо владика, се питаха в олтара духовниците.
След раздаване на нафората хората се благословиха от владиката и можаха да минат и отново да му целунат ръка. Дядо Борис ги благославяше, пожелаваше им весел празник, а на имениците даваше и повече от благословеното хлебче. След като съблече одеждите си, владиката се насочи към свещеническата канцелария. Там бе подготвена почерпка от местния свещеник, която предшестваше голямото тържество, което няколко дена бяха подготвяли на центъра на селото. Владиката влезе в канцеларията, поздрави всички, както му е редът, и понечи да седне, когато на вратата се появи същият онзи Илия Стаменов. Искаше да говори нещо важно с владиката. Дядо Борис усети какво ще се случи и излезе отвън пред храма. Тогава и видя, че Стаменов държи пистолет. „Недей! Вършиш голям грях!“, каза владиката на бъдещия престъпник и убиец. Той упорстваше на дядо владика да го върне в клира, но след поредния отказ Илия извади пистолета си и застреля пет пъти дядо Борис. Владиката падна на земята, покосен от изстрелите, и предаде мирно душата си на Бога. Суматохата, която се създаде след това, бе неописуема. По-яките мъже наскочиха и хванаха Стаменов, а други тръгнаха да помагат на дядо владика да се изправи, но бе твърде късно. Извикаха линейка, дойде и полицията и установиха престъплението.
***
Студеният ден на 8 ноември 1948 г. не бе обикновен за село Коларово, община Петрич. Поцърковному тогава бе Димитровден и в селото бе голям празник. Църквата носеше името на този голям светия и народът с особена почит му честваше празника. На 8 ноември 1948 г. обаче нямаше празник. Дядо владика, когото всички така очакваха, бе убит и замина при Господа. После в селото много години празник нямаше, а на този ден все валеше дъжд. Може би ни е наказал Господ, си мислеха хората и се надяваха Бог и св. Димитър да им простят. Празник в селото имаше чак когато дойде следващият владика. Той направи панихида за дядо Бориса и благослови селяните. Четири или пет години празник в селото обаче нямаше. И всяка година на 8 ноември в Коларово е някак особено. Не всяко място става свидетел на мъченическа смърт. Но Коларово и жителите му станаха.
*Това е художествен разказ, който почива на исторически данни, но в голямата си степен е обработен така, че да отговаря на стандартите на литературния художествен текст
Автор: Ангел Карадаков, dobrotoliubie.com
